Ришард Нич
Полонистиката във Великотърновския университет отбелязва 50 години от своето съществуване и аз благодаря сърдечно за любезната покана да присъствам на тази среща. Това е юбилей на интензивна и богата на ценни научни проучвания работа на български слависти, които са успели да разгърнат полонистичните си изследвания (език-литература-култура) в „тройния“ режим на своята активност, т.е. университетско обучение, научни изследвания и популяризация (включително чрез преводи) на полската култура и хуманитаристика във и отвъд пространството на университета.
Половин век научна дейност е наистина немалко време, това мога да потвърдя и от собствения си опит – защото и при мен през тази година се навършват 50 години труд (считано от първата публикация). Помня много добре, че през 1974 г. българската литературоведска хуманитаристика беше като че ли на върха на своята популярност в света и особено в Европа, главно благодарение на много активните и творчески изследвания на Цветан Тодоров и Юлия Кръстева по онова време, които до ден днешен не само се помнят, но и се четат и оценяват в Полша. А тяхната постепенна еволюция от „твърдия“ структурализъм през психоанализата и антропологията на литературата към трудове, близки до съвременната нова хуманитаристика – създаде образец, който следваха много от най-забележителните умове от онова време.
Този чудесен юбилей може същевременно да бъде (така мисля) – не само добър повод за спомени и оценки на миналите постижения на великотърновската полонистика, но възможност за поставяне на диагноза на сегашната ситуация, а може би и за формиране на изгледи за бъдещето. Имам предвид вече не само полонистичните дисциплини, а литературните изследвания като цяло и дори самата хуманитаристика. Няма съмнение, че условията за развитие, ограниченията или опасностите за отделните дисциплини имат не само своя специфика, но и общи черти, които впрочем дават тон – особено отчетлив през последното десетилетие – на дискусията и критично-корективния дебат за ситуацията, а и за несигурното бъдеще на хуманитаристиката в света.
В заглавието на моето изложение призовах името на Кайрос, гръцкото божество на решаващия миг, бременен с последици, на щастливия случай или обратно – на лошата перспектива. Гърците са го представяли като крилато момче, което ни дава неповторим шанс за среща, при условие че усетим навреме тази възможност (хванем Кайрос за кичура, който виси над челото му). Това е особен вид време. Не това, което управлява Хронос и което измерва с ритъма на часовниците протичането на събитията от миналото през сегашното към бъдещето. Това е време, което можем само да усетим, но не да предвидим, и то само тогава, когато е „на една ръка разстояние“, когато е почти осезаемо, когато усещаме как настъпва (и както се казва, „задава се“, напр. за буря).
Не се съмнявам, че за полонистиката – и в по-широк план за литературните изследвания и за хуманитаристиката въобще – наближава точно такова кайротично време, в което нежеланото бъдеще може да стане сегашно време. Затова трябва да се действа решително, с въображение и с чувство за индивидуална отговорност. Тоест трябва да започне да се действа така, че общественото обкръжение на университета да не продължава да разбира тези изследвания като откъснати от неговите нужди, търсения и грижи – като труд, сублимирал в „кулата от слонова кост“, а като работа, ангажирана с проблемите на средата, в която се упражнява всяка хуманитарна дейност, носеща не само ментална помощ в тяхното разрешаване. Джорджо Агамбен на страниците на своята рубрика в интернет ‘una voce’ преди по-малко от година усети това кайротично време и отбеляза: „В едно от своите първи стихотворения Кавафис преписва като цитат фраза от Филострат, която звучи така: <Боговете предчувстват бъдещето, хората – това, което се случва, мъдреците – това, което наближава >. […] Точно за това става дума в живота, в нашето мислене, а също и в политиката: да можеш да забележиш това, което наближава, което не е вече време, а шанс, да видиш това, което е спешно и близко, което изисква решителен жест или действие. Истинската политика е сфера именно на такава грижа, тя улавя това, което наближава”.
Нека се попитаме тогава за тази – така разбирана – актуална „политическа“ ситуация на хуманитаристиката, за нейното право на живот, за заплахите, за стратегията на коригиращо действие. В Полша форум за такава рефлексия представляват преди всичко поредните полонистични срещи и конгреси и периодично провежданите – между другото често и на страниците на „Тексти другие“ – публични дискусии за кризата на хуманитаристиката. Единственият по-голям труд от тази гледна точка (доколкото съм ориентиран) е пионерската, оригинална и вдъхновяваща монография на Юстина Табашевска „Служебна хуманитаристтика. Договаряне на поле и изграждане на автономия по време на криза“ (Humanistyka służebna. Negocjowanie pola i budowanie autonomii w dobie kryzysu). Най-рано в света – защото е най-малко отпреди четвърт век – повдигат този въпрос американците, дискутирайки ситуацията в своите университети, където кризисният синдром е засегнал бележити личности и където постиндустриалната корпоративна култура на труда, базирана на знанието, а също и на критериите за икономическа печалба и технологичен развой на обществото става все по-сериозно предизвикателство за институционалните литературни изследвания. В тези две полета се ограничава моето разследване по темата, допускам, че тази ситуация има вече глобални измерения. А това значи, че както съдя, ситуацията на англицистиката в англосаксонските страни, на българистиката в България, на други национални филологии в техните страни, на малцинствените филологии и т.н. има своята локална специфика, но също така и несъмнени общи черти, които са последица от глобалната детерминанта на функционирането и преобразяването на университетите през XXI в.
Изглежда, че един от източниците на кризисната ситуация е разпространеното и силно аргументирано обществено мнение, което може да се резюмира в убеждението, сполучливо изразено от Б. Ибанга Икпе: „Бъдещето на хуманитарните науки като академични дисциплини, съществени за потребностите на обществото, е описвано разнородно: като мрачно, безнадеждно или депресиращо. Тази диагноза произтича главно от отслабващия интерес към хуманитарните науки както сред студентите, така и сред обществото като цяло. Докато все повече фаворизирани дисциплини в областта на бизнеса и технологиите се радват на обществено възхищение и с това привличат средства за обучение и изследвания и обществена ангажираност, то дисциплините, които се базират преди всичко на хуманитарни науки, от ден на ден все повече се борят със заплахата да бъдат изпратени на сметището на историята, подобно на съдбата на алхимията. Поводът за това тъжно състояние на нещата не е преувеличен, говори се, че хуманитарните науки не са еволюирали заедно с обществото и затова са загубили своето значение”.
Не са еволюирали, защото култивирането на университетската автономия в областта на хуманитаристиката показа също и негативни черти: водеше често до репродуциране на традиционно-филологическата програма и изследователски цели, изолирани от нуждите и предизвикателствата, стоящи пред обществото. Последиците от това са: нисък ранг в йерархията на академичното знание, чиито стандарти са определени от STEM (група от ключови научни, технологични, инженерни и математически дисциплини), които поставят акцент върху професионалното образование за сметка на общото, отслабващ интерес на студентите (не виждат за себе си перспективи за бъдещето), смаляващи се студентски групи и във връзка с това и намаляващо финансиране, липса на работа по специалността (редукция на конкурсите за работа), а също и призракът на прекаризацията за абсолвентите.
Минавайки покрай важни и все по-многобройни трудове, диагностициращи и прогнозиращи това състояние на нещата, между другото на Марта Нусбаум Not for Profit, Михаил Епщайн The Transformative Humanities, Джон Гилъри Professing Criticism, Петар Рамаданович Interdiscipline. A Future for Literary Studies and the Humanities, Джонатан Крамник Criticism and Truth – бих искал да сигнализирам важността на един нов и комплексен проект за редефиниция на статуса на хуманитаристиката под заглавието обществена хуманитаристика. През изминалото десетилетие тя спечели институционална легитимност в резултат от задвижването на специални програми за обучение и изследвания под названието „Хуманитаристика за всички“ (Humanities for All) – в многобройни американски университети (между които Браун, Харвард, Джонс Хопкинс, Ню Йорк, Станфорд, Йейл) и канадски (сред тях Бритиш Колумбия, Торонто), а също така и благодарение на гласа на Джудит Бътлър, личност с безспорен авторитет в публичния живот, която изпълнява функцията президент на Modern Language Association през 2020-21 (ключова американска организация по хуманитарни науки).
Изказването на Джудит Бътлър е важно преди всичко като изявление на личност с неоспорим авторитет (не само средищен, но и обществен), то призовава към решителни действия хуманитаристите, но във взаимодействие с хора от непосредствената обществена среда на университета и в полза на фундаменталната промяна в статуса и значението на хуманитаристиката за общественото съзнание. Ако е вярно това, че ниската репутация и критичните оценки на ценността на хуманитаристиката (като академична дисциплина) в очите на обществото е извор на проблемите ѝ (в областта на финансирането, недостатъчното инвестиране, призраците на безполезността, липсата на професионални перспективи за абсолвентите и др.), то несъмнено, за да се поправи нейният статус и обществен ранг, трябва първо да се променят възгледите на хората за това какво е тя, каква е нейната полезност, на какво се базира нейната ценност за хората и обществата. Обществената хуманитаристика трябва да бъде лек за този дефицит на обществено значение.
Според Бътлър представянето на ценността на хуманитаристиката не може да се базира на нейната полза за други дисциплини, защото това автоматично я поставя във второстепенна позиция чрез показване на стойността ѝ единствено като инструмент. Същевременно нейната „най-важна задача“ се опира на това „да покаже отличителния принос, който хуманитаристиката може да внесе във всички области на знание, запазвайки живи ценности, които не са редуцирани, както в инструментален план, така и като икономическа рентабилност. Обществената хуманитаристика има най-големи шансове да реализира тази задача, понеже не само показва какво хуманитаристиката може да предложи в публичната сфера, но също и по какъв начин различните обществени групи формират това, което хуманитаристиката прави в университета (…) защо обществото има нужда от хуманитарни науки и е ангажирано в тяхната практика”.
Това не са нито революционни, нито изцяло нови действия. Доколкото разбирам, става дума за пускане в обществено обращение на нов бранд, който свързва в себе си наново дефинираните мисия, професия и специалност – под наименованието обществена хуманитаристика. Без да бъде натоварена с негативни асоциации, тя би могла да разчита на благосклонен обществен интерес, който да подготви като последица промяната на нейния обществен ранг (а също и потенциални студенти и администратори на науката). Така разбирана, обществената хуманитаристика преодолява опозицията „автономия срещу ангажираност“, като дефинира отново задачите, целите и мисията на университета. Това е, разбира се, общата рамка, която можем и сме длъжни да изпълним с най-необходимите за хуманитаристиката програми на действие.
Може обобщено да се каже, че винаги там, където въведените програми на „твърдите“ науки (технологични, икономическо-финансови, политически) не водят до разрешаване на обществени, екологични, ментално-културни проблеми, ролята на хуманитаристиката се оказва незаменима. В този контекст литературознанието (литературните изследвания) влиза в образа на обществена хуманитаристика (или хуманитарно литературознание), а полонистиката – на хуманитарна полонистика, като разширява обхвата на предметните си правомощия и интереси, отговаряйки на потребностите и предизвикателствата. Това означава, че се осъществява дифузия отвъд езиковите, национални, тясно специализирани граници, без да се омаловажава тяхното значение, за да се намери собственото място и ценност в обсега на хуманитаристиката на това, което е локално и местно, а също и в нейното планетарно измерение.
Затова заемам позиция в защита на внимателното въвеждане на обществената хуманитаристика в структурата на съвременния университетски модел на преподаване, изследване и обществено функциониране в нашите географски ширини и дължини. Защото тя идентифицира успешно главните причини за слабостта на собствените си области както в обществения, така и в университетския живот. Защото е изправена преди всичко срещу трите главни опасности, заплашващи по-нататъшния развой, а дори и съществуване. Казано директно (и само с мъничко преувеличение) хуманитаристиката е омаловажавана от обществото – като неразбираема, безполезна и в същото време затворена в своята височайша „кула от слонова кост“. Второ, хуманитаристиката е подценявана от „точните науки“ (STEM) – защото не е в състояние да се справи с научните (т.е. техните научни) стандарти, не увеличава познанието за човека и света и не води към решения на проблемите на нашия живот. Трето, новата хуманитаристика е подценявана от „старата“ хуманитаристика, която според своите защитници е единствено истинна, традиционна (в случая с литературните изследвания: филология), а новата се е отрекла от добродетелите на автономията и безпристрастната обективност, също и от реализацията на ценностите и модела на действие, иманентни за литературните изследвания.
В обобщение можем да кажем, че тези три типа отношение, които се основават на противопоставяне и на мислене в категориите на опозициите университет – общество, хуманитарни науки – природно-математически науки, класическа хуманитаристика – нова хуманитаристика, са преобразувани от обществената хуманитаристика във възел или сплит, който се базира на взаимодействие и взаимосвързаност. Обществената хуманитаристика реализира цели и решава проблеми, посочени от самата обществена среда. Занимава се с предмети, които изискват обособена методология и внася в нашето знание незаменим принос, формирайки при това компетентности, които оформят наш хабитус, съобразен с шансовете и опасностите на прогресиращото темпо на културните, цивилизационни и климатично-природни промени.
И така, дефинирането на полонистиката, литературната хуманитаристика и генерално на цялата хуманитаристика като еманация на потребностите на обществената среда, в която се развива, като непрекъснато усилие за разрешаване на стоящи пред нея проблеми, като практикувана разбираемо и убедително наука, това е иманентната черта на хуманитаристиката в света (като винаги локална, винаги конкретна, винаги чувствителна към важните за общността проблеми и винаги използваща езика на своята аудитория). Или ако си послужим с днешния „техничен“ език: глобалната хуманитаристика е същевременно инхерентно индигенична.
Това е мощен аргумент в защита на завръщането на заслужения ранг на този „мек“ клон на науката. На това предусещане междувременно дава израз колективното издание The Routledge Companion to Public Humanities, публикувано през май 2024 и още повече авторската книга на Филип Левис The Public Humanities Turn: the University as an Instrument of Cultural Transformation, публикувана през юни 2024 г.. Обществената хуманитаристика извършва тук действено-изследователски обрат, който съществено се включва заедно с точните, технологични, инженерни, математически науки (т.е. STEM), а също и с изкуството в завръщането на равновесието в природокултурата и в осигуряването на климатичната безопасност на живота на земята. Заглавието на книгата на Левис припомня известното издание Cultural Turns на Бахман-Медик от 2006 г.; книга, която картографира най-важните изследвания и изследователски обрати от последните 50 години. И така, този нов обрат е може би последният досега, който дава начало на нова формула за съществуването и по-доброто бъдеще на хуманитарните науки. Свидетелство за това е новото списание Public Humanities, издание на Cambridge University Press, което подготвя за есента/зимата на 2025 специален брой, посветен на задачите и целите на форматираната по нов начин литературна хуманитаристика – Special issue: Towards Global Public Literary Humanities.
Някога Вислава Шимборска отбеляза сполучливо, че ни липсва „сетиво за участие“ („zmysł udziału”) за принадлежността към и участието в не-само-човешката действителност. Имам чувството, че ние като полонисти, литературоведи и хуманитаристи сме длъжни да се постараем възможно най-бързо да активираме нашето „сетиво за участие“; чувството за принадлежност и включване в това, което е важно не само за науката, но и за обществото, за хората извън университета, т.е. в крайна сметка за нас самите. Може би настъпва точно това кайротично време, в което хуманитаристиката, която в класическия си модел (антично-хумболтовски) се развива до средата на XX век, а после влиза в режима на съвременния корпоративен университет, започва да приема облика на публична хуманитаристика. Много са показателите за това, че или ще приеме този образ, или може не след дълго да я няма като цяло. Затова нека да уловим Кайрос за кичура, защото настъпва това кратко, прелитащо време, което може да не се повтори.
Превод от полски: МАРГРЕТА ГРИГОРОВА
