Албена Бакрачева е професор по американска литература в Нов български университет, доктор на науките. Създател е на Магистърска програма „Американистика и британистика. Сравнителни изследвания” (на английски език). Автор е на монографиите: „Близост в различията“ (1995); „Заложби на отвореността“ (1997); „Видимост отвъд видимото“ (2007); „The Call of the Green. Thoreau and Place-Sense in American Writing“ (2009, 2017); „Visibility Beyond the Visible. The Poetic Discourse of American Transcendentalism“ (2013), както и на многобройни статии в български и международни научни издания. Съставител, преводач и автор на предговорите/послесловите на сборници на Хенри Дейвид Торо и Ралф Уолдо Емерсън.
Член е на: Thoreau Society, USA; Margaret Fuller Society, USA; Международната асоциация по американистика (IASA); Съюза на преводачите в България. Удостоена е с Голямата награда „Уолтър Хардинг” за изключителни заслуги в областта на американистиката (USA, 2014). Преводът ѝ на „Кейп Код“ от Торо е отличен със специалната награда на СПБ (2022).
Наред с многобройни участия в американистични конференции в САЩ и Европа, международният ѝ опит включва: Fellowship of the John F. Kennedy Institute for North American Studies – Freie Universitaet, Berlin, Germany (1992); Fulbright Grant – SUNY, USA (1993-94); USIA Fellowship – Summer Institute on Contemporary American Literature, University of Louisville, Kentucky, USA (1999); Fulbright Research Grant – Harvard University, USA (2024).
Вие сте сред най-вещите познавачи на американската литература в днешна България. Какви житейски пътища Ви доведоха до тази задълбочена връзка?
Свързана съм с американската литература, откак се помня. Баща ми – възпитаник на американския колеж в Симеоново, последния випуск преди войната – обичаше да ми чете американска поезия в оригинал за лека нощ. Любими ми бяха стиховете на Едгар Алан По; още преди да мога да разбирам каквото и да било, тяхната музикалност ме пленяваше – унасях се в мечти и заспивах сладко-сладко; нямало е как меланхолията на По да докосва детската ми душа – красотата на стиха му обаче я обайваше и тя се понасяше в прекрасни сънувани простори. Не съм и подозирала тогава, че за „мечта“ и „сън“ на английски думата е една – за мен просто си беше така; години по-късно, когато поезията на По ми поднесе и чудно-благозвучното “a dream within a dream”, стори ми се, че По е назовал собственото ми състояние в най-ранното ми детство. (А защо не и след това?) Когато поотраснах и вече бях започнала да навлизам в английския език, с татко продължихме да четем в оригинал големите американски поети: Уолт Уитман, Емили Дикинсън, после модернистите – Робърт Фрост, Езра Паунд, Уилям Карлос Уилямс … Растях сред страшно много книги и четях страшно много – разбира се, съвсем не само американска литература. И докато с времето постепенно сформирах литературния си вкус, усещах как сетивата ми за американската литература се обострят и как свързаността ми с нея добива екзистенциална стойност. А случи ли ти се такова нещо, няма как да не стигнеш до Хенри Дейвид Торо. Не си спомням да сме го разглеждали в университета, най-много да е бил споменаван; никога обаче няма да забравя прекрасните часове по следосвобожденска българска литература – следвах успоредно английска и българска филология – и как Вазовите и Алеко- Константиновите природни пътеписи ми дадоха изключително необходимата родна, приобщаваща културна мотивация и на свой ред задълбочиха още повече интереса ми към все по-ясно очертан период от американската литература и особено към американските природописи (изковах думата много по-късно, като български вариант на “nature writing”, и тя някак вече влезе в употреба). Към края на следването си вече знаех, че ще се занимавам и с художествен превод; още тогава възприемах превода като културна мисия. И разбира се, като призвание.
Бях вече навлязла в превода на „Уолдън“, духовната автобиография на Хенри Дейвид Торо, когато дойде промяната през 1989-а. Времето на източноевропейските нежни революции беше перфектното време да видим в цялостен вид на български и другото най-известно произведение на Торо – есето „Гражданско неподчинение“; преводът ми на това есе, дало навремето на Махатма Ганди идеята за ненасилствена съпротива, излезе за първи път тогава във в. „Век 21“. И така оттогава до ден днешен – в писане върху литературата на американския 19. век, превеждане на любимите ми американски писатели трансценденталисти и преподаване на голямата американска литература. Първите две занимания са занимания в усамотение; третото носи удовлетворение – и е въпрос на отговорност – от друг порядък. Общуването, дискутирането със студентите за мен е изключително важно, процес на взаимно обогатяване; дай Боже да разпалвам духовете и да градя литературен вкус.
Вие ли избирате текстовете за превод, или те Ви намират?
Винаги съм превеждала само произведения, които аз съм предлагала на издателствата; така погледнато, изборът винаги е бил мой. Но погледнато от една по-висока гледна точка, предисторията на този избор е история на взаимно търсене – и вярвам, намиране.
В книгата си „Заложби на отвореността“, издадена през все по-далечната 1997 г., се противопоставяте на изолираното разглеждане на отделните национални литератури. Георги Рупчев, Александър Геров, Димитър Димов са в неявен диалог с Фей Уелдън, Маргарет Драбъл, Джойс Каръл Оутс… и Хенри Дейвид Торо, разбира се. Вълнуват ли Ви все още тези паралели?
Тази книга беше изражение на нагласа, която придобих още в студентските си години под влияние на един от най-големите наши литературоведи, когото четях тогава с увлечение и възторг – Боян Пенев. В едни много по-далечни години именно Боян Пенев е този, който се противопоставя на изолираното разглеждане на националните литератури и вижда като особено продуктивна посока на литературоведско мислене постоянното съзнание за (потенциален) междулитературен диалог, откритият поглед към стаените възможности на междулитературните паралели да задълбочават вникването във всяко от съпоставяните литературни явления и да разбулват иначе неподозирани литературни особености. Разбира се, такова литературоведско мислене може да е сериозно и продуктивно само при наличие на изграден вкус за релевантност на литературните съпоставки, което пък е резултат от солидна литературна, културна и – задължително! – езикова компетентност и зрелост. Образец в това отношение в българското литературознание за мен винаги е бил именно Боян Пенев. Високият негов стандарт беше изключително привлекателен за мен по времето, когато започваше моят път като литератор и когато ми изглеждаше особено важно да съумявам да съчетавам двете си филологически поприща. Съчетавам ги и до днес, просто начините са различни. С годините заниманията ми – и като литературен историк, и като преводач – се съсредоточиха изцяло върху американската литература – особено върху периода на т. нар. „американски ренесанс“, тоест литературата на Нова Англия (атлантическото американско крайбрежие) от първата половина на 19. век.
Скоро излезе Вашият превод на книгата на Хенри Дейвид Торо „Мейнските гори“ – 160 години след първото ѝ публикуване. Вие сте сред най-добрите познавачи на този автор в България. По-различно ли беше предизвикателството на този текст и какви нови пластове открихте?
Литературата на новоанглийския трансцендентализъм, особено творчеството на Хенри Дейвид Торо, е фокус на изследователските ми интереси от дълги години насам и публикациите ми върху този период от американската литературна история се радват на международно признание. Винаги обаче, успоредно с научната ми работа, е вървяла и преводаческата – да претворя тази великолепна литература на родния си език за мен винаги е било голямо предизвикателство и разбира се, голямо удоволствие, но също така и измерение на заниманията ми, съзвучно с разбирането ми за художествения превод като призвание и културна мисия. Винаги съм го усещала именно като призвание и културна мисия да „отворя“ българската литература, българската духовност за един изключително богат – и дълго останал непознат за нея – период от американската литература, чиито водещи фигури, освен Хенри Торо, са Ралф Уолдо Емерсън и Маргарет Фулър. Това е период, без който – по единодушното мнение на всички американски американисти – американската литература е или направо немислима, или категорично не би разполагала с висотата, задала нататък Уолт Уитман, Натаниъл Хоторн, Хърман Мелвил и много още големи американски литературни имена. Както вече стана дума, всичко започна навремето с превода ми на духовната автобиография на Торо „Уолдън, или живот в гората“; после преведох представителна подборка от есетата на Торо (междувременно преведох доста нещо от Ралф У. Емерсън и Маргарет Фулър), а през последните три години се посветих на превода на другите две цялостни книги на Торо (и двете публикувани след смъртта му) – „Кейп Код“ и „Мейнските гори“. Характерно за Торо е, че работи дълго, много дълго над своите ръкописи, така че писането на няколко различни книги/есета обикновено върви успоредно, сякаш „финален“ вариант за него няма – буквално до сетния си дъх (май 1862) е нанасял редакции и по вече публикувания „Уолдън“ (1854), и по подготвяните за печат и излезли посмъртно „Мейнските гори“ (1864) и „Кейп Код“ (1865). Поради това припокриване на работата върху няколко различни ръкописа, особено през последното, изключително писателски продуктивно десетилетие от живота му, понятията „ранен“ и „късен“ Торо са доста относителни; безспорен обаче е фактът, че именно през това свое невероятно наситено последно десетилетие Торо все повече и повече задълбочава еконасочеността на своето мислене, тоест все повече и повече дава глас – или става гласът – на природата заради самата нея (което, разбира се, е и заради човека). „Мейнските гори“ е именно такава книга – цялостната книга (а не отделно есе) на екоцентричния Торо. Съприкосновението с все още недокоснатата от човека, но вече застрашена от него дивота на мейнските гори обостря до крайна степен съзнанието и сетивата за необходимостта от закрила на природата – закрила поетико-философска, както и съвсем реална (Торо е инициатор на идеята за национално защитени природни паркове). Както всичко, писано от Торо, „Мейнските гори“ е изключително интелектуално дълбока и изключително поетически красива книга; в нея може да се прокрадват акордите на лека умора от човешката безотговорност и глупост, но въпреки това – или може би именно заради това – тя е възторжен химн на Живота, на вечната и несломима Природа. В американското литературознание “nature writing” е понятие, при това понятие, свързано преди всичко с Торо; преди години, както вече стана дума, предложих на български „природопис“ (по подобие на „пътепис“ и за разлика от „природоописание“). Та нека обобщя: „Мейнските гори“ е пътепис, доколкото разказва „екскурзията“, както я нарича Торо, на автора/герой из необятния лес на щата Мейн, но книгата е преди всичко природопис – дълбок, жив, красив, богат, пластичен, екоцентричен, поетичен. Голямо предизвикателство да я претвориш на български – езика, от който са изваяни дивните Вазови и Алекови природописи. С други думи, истинско удоволствие за превод – надявам се, и за четене.
Неотдавна се прибрахте след пребиваването си в Харвард по програмата „Фулбрайт“. Как Ви се отрази времето, прекарано в „Уолдън“ и местата, свързани с Торо – автора и духа на човека, с който Вие явно сте вдъхновяващо свързана?
Пребиваването ми в Харвард беше свързано с изследователска работа по друг мой проект, този път с фокус творчеството на Маргарет Фулър. Тя е друга водеща фигура от средите на новоанглийските трансценденталисти, дори е родом от Кеймбридж (където именно се намира Харвардският университет); превела съм пътеписа ѝ „Лято на езерата“ (2020), а в последно време богатото ѝ творчество занимава мисленето ми на литературен историк. Петте Фулбрайтови месеца в Харвард бяха изключително продуктивни; в четене в прекрасната библиотека „Уайднър“ и в чудесни разговори с колеги съмишленици първоначалната ми идея се оформи окончателно като книга. Така че – предстои ми усилна работа! А Уолдън и родният на Торо Конкорд са съвсем наблизо, само на половин час път с влак от Харвард (където, разбира се, и Торо, и Емерсън са учили, а Маргарет Фулър е чела в библиотеките) – та често-често отивах там. Познавах езерото през лятото, сега го видях и през зимата, и през пролетта – само есенно още не съм го виждала, но пък и в „Уолдън“, книгата, която следва хода на сезоните, Торо „пропуска“ есента. В „Уолдън“ по един или друг начин пребивавам постоянно, откак преведох книгата преди толкова години, а и в Уолдън влязох на края на Фулбрайтовия си престой през ранния юни – поплувах ритуално във все още хладните води на езерото.
А откривате ли някакви аналогии между духа на текста в „Гражданско неподчинение“ на Торо и непокорните корени на стария Ви македонски род?
Идеята на Торо е крайно индивидуалистична; същността ѝ е правото на индивида да изразява и отстоява несъгласие с правителството, когато се чувства морално прав. (Поводът за написването на есето е отказът на Торо да плати данък, новоналожен заради т.нар. Мексиканска война, която той порицава.) Това е един вид противене на злото чрез ненасилствени индивидуални действия. През следващия век в Индия Махатма Ганди (който попада на есето „Гражданско неподчинение“ като студент по право в Оксфорд) и в САЩ Мартин Лутър Кинг „масовизират“ идеята на Торо, оглавявайки многохилядни мирни походи в знак на несъгласие с държавната политика. Няколко години след написването на есето, когато аболиционизмът в Щатите вече е набрал доста голяма скорост, самият Торо допуска известно ревизиране на идеята: в отделни случаи на насилието може да се отговори само със силови действия, признава той в няколко текста и речи в подкрепа на аболиционисткия лидер Джон Браун. Мисля си, че тази ревизия далеч повече би се понравила на моите македонски деди – все непокорни глави, бунтари кибритлии, революционери, борци за българското освобождение, някои, включително дядо ми Григор, със смъртни присъди и бягали от турски зандани. Така или иначе, неподчинението на насилствените режими ни е в кръвта – поколения от рода ми са го доказали с лично достойнство и чест.
Като преподавател в НБУ водите курс, който свързва разнообразните форми на взаимодействие между киното и литературата. Къде и как откривате влиянието на литературния дискурс върху филмовата естетика и киноезика?
Това е един от любимите ми курсове; впрочем всичките ми курсове са ми любими, но този има допълнителното очарование на общуването с първокурсници – с невероятно свежи млади умове, изкушени в безпределите на киното и литературата. Винаги си казваме със студентите, че „литература и кино“ би било по-точно, но пък „кино и литература“ е далеч по-благозвучно, пък и в последна сметка киното е, което дължи на литературата; така, в хармония помежду ни, поемаме в безкрайно пътешествие из тези два свята и техните (възможни) пресичания. Изключително интересен за нас е фактът, че историята на игралното кино започва в симбиоза с литературата или по-точно най-новото изкуство започва своя път в единение с най-новата за времето литература – Жорж Мелиес базира филмите си най-вече на научната фантастика на Жул Верн. Защо такова именно е началото? Дирим заедно отговорите. И следват нови и нови въпроси за дискусия: как киното „прескача“ Атлантика и започва американският му разцвет в началото на 20. век; как голяма част от американската литература в същите тези години на свой ред „прескача“ Атлантика, за да се случи нейният разцвет в Париж и Лондон; как киното отразява историята на киното (особено допада на студентите „Изобретението на Хюго“ на Мартин Скорсезе); как киното отразява големи периоди от историята на литературата (тук неизменно любим филм е „Полунощ в Париж“ на Уди Алън); как киното си служи понякога с класически литературни, особено романови похвати (тук отново филмите на Уди Алън са повече от благодатни, но разбира се, съвсем не само те); доколко киносценарият представлява специфичен вид литература; как уестърнът се превръща в своего рода американски епос, т.е. „запълва“ определена литературна липса; какви литературни произведения са „подходящи“ за кино и съответно какви (кои) не са (най-драстичният може би пример с „Одисей“ на Джойс), т.е. големият, сложен въпрос за взаимоотношенията между слово и образ, и т.н., и т.н. Въпросите са безкрайни и все безкрайно интересни – и в това именно е очарованието. Ето защо – и винаги съобразно интересите на конкретната студентска аудитория – курсът никога не е един и същ.
„Изгрява само оная зора, за която сме се пробудили“ – това е цитат от най-известната книга на Хенри Дейвид Торо, „Уолдън, или живот в гората“, преведена за българските читатели от Вас. Как изглежда новият изгрев, който Вие очаквате в житейски и професионален план?
„Слънцето е само утринна звезда“, продължава цитатът, за да завърши по възможно най-оптимистичен начин най-оптимистичната книга на Хенри Дейвид Торо. Нашето слънце е просто звезда сред безкрайно много други, само да знаем, че ги има, и да сме готови да ги съзираме. Те изгряват и ще изгряват, но не и за нас, ако нямаме очи за тях, ако стоим в постоянно напрегнато очакване на кой знае какво или пък сме затънали в „тихо отчаяние“ (пак известна фраза от „Уолдън“). Тайната е в способността да виждаш, да си буден за безкрайните чудеса на безкрайния универсум – само тогава ще изгрее за теб, защото взорът ти ще е открит за този върховен момент, твоята Зора, твоето Слънце, защо не твоята Съдба. Как да го постигнеш? Торо е намерил отговора за себе си; ако изобщо дава насока, тя е във възможността да постъпиш като него, тоест да намериш отговора за себе си. Няма как да е конкретно, но пък е оптимистично. Всички признават, че от американския трансцендентализъм – и най-вече от словото на Торо – лъха здраве. И това е много важна страна от огромната му притегателна сила. Що се отнася до мен, аз ще продължавам по торовиански да се стремя да „будувам“ – и в професионален, и в житейски план.
Разговора води ЛИДИЯ ВЛАСОВА
