Пламен Дойнов
Всъщност всяко слово онтологически е насочено срещу смъртта. Не че тя може да бъде победена. Но самото говорене, разказване и писане се опитват да я отложат, блокират, забавят, отхвърлят, преобразуват, надхитрят, да я уговорят и надговорят, да я предизвикат да се превърне в слово, което не е смърт…
Един от българските разказвачи, за които смъртта е същностен диалогичен партньор, е Георги Марковски (1941–1999). Дебютирал като новелист през 1971 г., той стига до два значими романа – „Хитър Петър“ (1978) и „Разказвачът и Смъртта“ (1985). Тъкмо в последния му роман разказвачът се превръща в изправен срещу Края стилистичен въжеиграч – богат на теми и езици, готов изобретателно да реди откровения и повторения, иронии и пародии, за да отклони вниманието на Смъртта от човека…
В края на това лято се появи новата книга на Георги Господинов – „Градинарят и смъртта“. Роман, мемоарна повест или по-скоро поема, този текст се вписва в същата ронлива традиция, макар само далечно да напомня – заради заглавието си – за „Разказвачът и Смъртта“ на Марковски. Но това ни дава шанс да четем двете книги полифонично като принадлежащи към една литература, към единното философско-лирично многогласие в градската традиция на българската проза. Лирическият наратив на Георги Господинов „хваща за гърлото“, потъва в болката и я опитомява в скръб – лично, съвсем лично, уединено лично, което обаче именно в паметта на думите и литературата излита към общосподелим хоризонт…
И ако за „Разказвачът и Смъртта“ някои се осмеляват да кажат, че това е „една от най-представителните книги в ранния български постмодернизъм“ (според Симеон Янев), в „Градинарят и смъртта“ може би по-скоро ще видим следпостмодерен наратив, фундиран от доведен до крайност нов автентизъм. Но и при двете залогът е словото като мимолетно справяне със смъртта. Справяне с достойнство.
Защото въпросът не е в победата над смъртта. Неизбежното поражение просто не бива да бъде бездарно.
