И в живота, и в литературата, равнодушни ли сме към „малките“, маргинални хора, които приемаме за безинтересни (определение, в което не влагам никакво снизхождение)?
Започнах да пиша романа по време на пандемията от Ковид, когато в Германия много се говореше за „системно значими“ хора като продавачи, касиери, медицински сестри… Хора, които обикновено пренебрегваме. Възприемаме ги в тяхната (служебна) функция, но не и като хора и личности. Освен това егоцентризмът и самовлюбеността също взеха връх – не на последно място и поради изолацията: Аз на първо място! Осигуряване на собственото благополучие, собствената изгода като насока за действие. Да, г-н Харалд е „малък“, незначителен, но има много ясна представа за достойнство. Той е ексцентричен (не принадлежи към центъра, към основното течение) и антийерархичен; всеки човек, с когото се среща, е в някакъв смисъл негово дело. Използвам метафората за късогледството (вижда добре само отблизо), за да символизирам способността му да бъде отворен към другите, да бъде състрадателен. Прелиствачката е неговият женски еквивалент, пренебрегван и все пак незаменим.
Една от особеностите на господин Харалд е, че е изключително чувствителен към езика. (Можем само да поздравим преводачката ви за великолепното предаване на богатите словесни игри.) Имате ли впечатление, че съвременните читателски предпочитания налагат един далеч по-неутрален, прагматичен, плосък език – език за бърза употреба, който придвижва история и няма друга функция?
Да, наистина, виждам много инструментална употреба на езика като средство за предаване на послания и пренасяне на сюжета напред. От друга страна, виждам езика като материал, от който се създава нещо, което далеч надхвърля семантичното ниво, отваря свободно достъпно пространство на преживяване и изисква изследователски, допълващ прочит. Като читател искам да преживея нещо, а не да ми бъде казано нещо; искам да участвам, а не просто да съм свидетел.
За мен съдържанието съществува само като форма. В това отношение антиидиоматичният език на г-н Харалд за мен е поетологично саморазкриване: в смисъла на Бахман езикът трябва да нарушава хилядократно ограниченията, покварата на властта.
По отношение на литературната политика литературата днес се разглежда като продължение на плаващи социални дискурси, пол, миграция и т.н., и по този начин е свързана несвободно в мисия на изпълнение на определени изисквания. Удостоверяването на истинността, на съдържанието, се основава на нелитературни критерии като биографията и личността на автора.
Във век на светкавичен достъп и консуматорство любовта на господин Харалд е „виртуална“ по един съвсем друг начин. Той не знае факти, не ги проверява в социалните мрежи – той си „представя“ своята любима. Лишена ли е съвременната любов от това опосредстване, от разстоянието на копнежа?
Любовта на г-н Харалд към Прелиствачката „празнува“ недостъпността, свободната, „безкористна“ обич, нежното занимание вместо инструменталния достъп. В платформите за запознанства – платформи (sic!!!) – доминира една механична концепция за любовта, наречена съвпадение (match). Сякаш две зъбни колела трябва да бъдат синхронизирани… За мен е важно също така да покажа, че можем да развием емпатия само с помощта на въображението (вместо с позитивистична проверка на фактите).
Господин Харалд е пазител на реда в един миниатюрен къс от света. Въпреки цялата му незначителност, той се отнася към задълженията си благоговейно, отдадено. Какво може да научи съвременното общество от него?
Съвременното общество може да се поучи от него, че член първи от Конституцията – човешкото достойнство е неприкосновено – трябва да се защитава от всяко човешко същество като суверенно право. Достойнството не познава икономическа или социална таксономия.
Героят ви сам се спира, когато започне да си задава твърде много въпроси. Как ви се струва – твърде много или твърде недостатъчно въпроси си задава съвременният човек?
Когато г-н Харалд сам се спира, той го прави поради инстинктивно усещане за границата на своята устойчивост, по този начин се грижи за собственото си психологическо равновесие. От няколко споменавания в текста става ясно, че не е имал особено щастливо, пълноценно детство, но все пак бих искала да подчертая, че начинът, по който се отнасяме към собственото си минало и оставените от него отпечатъци (които не могат да бъдат променени), не е задължително да бъде причинно-следствен, а има възможност и за маневриране.
Въпреки ценността на професионалната терапевтична помощ, съвременните хора често „аутсорсват“ емоционалната саморегулация, като я делегират на други.
Когато наблюдавате състоянието на съвременната немскоезична литература и на тази, която достига до световните награди, имате ли усещането за определени тенденции – политкоректност, предпочитани теми и език или друго?
Екзистенциален отговор: известно смирение пред ограничеността, нежност – както обяснява Олга Токарчук в нобеловата си реч – към всичко, което не сме самите ние. Грижа, отговорност за общото благо, участие, намеса и сътрудничество, вместо да се дава приоритет на отделни интереси…
Ще се срещате с българските си читатели у нас. Мислите ли, че разбирането на романите ви е различно в различни страни, в обществата с различна история и опит… или посланието ви е универсално?
Надявам се, че г-н Харалд може да бъде разчетен като универсален шифър, на немски език има красивата дума „Mitmensch“, всеки, който се ражда, в същия момент вече е съчовек – и това определено е моето житейско верую.
Въпросите зададе АНТОНИЯ АПОСТОЛОВА
Превод от немски: ЕМАНУИЛ А. ВИДИНСКИ
