Анкета с български учени, преводачи и творци
по повод 120-годишнината на Витолд Гомбрович
- Кой/какъв е Гомбрович за Вас?

Александър Кьосев: За мен той е голяма работа, един от големите европейски модернисти, много самобитен.
Светлана Василева-Карагьозова: За мен Гомбрович е един от първите постмодернисти в полската литература и философска мисъл. Писател, изпреварил времето си, което обяснява и късната му слава.
Камен Рикев: Ключов автор в историята на полската литература от ХХ век, който е толкова ключов, че обезателно трябва да го етикираме: класик или антикласик (ярък литературен хулиган)? Може би най-добре е да остане антикласически класик.
Йордан Д. Радичков: Чувствам се неудобно да говоря за Гомбрович, защото не знам как се говори за колос от неговия ранг. Спокойно мога да кажа обаче какво ми даде прочитът на неговите книги – даде ми кураж и вдъхновение, които никога не съм получавал по този толкова силен начин от друг автор.
Панайот Карагьозов: Писателят, за когото моите полски приятели заговориха в началото на 80-те, а няколко години по-късно в България бе отпечатан романът „Фердидурке“.
Димитрина Лау-Буковска (из бележки за превода на „Фердидурке“): Родословното му дърво води началото си от полската шляхта от ХVI век. Гомбрович снобски се е гордеел с произхода си, а същевременно е осмивал този свой снобизъм.
Жана Станчева: За мен Гомбрович е съвременен полски писател с много странно, нетипично, несравнимо с друг творчество.
Илвие Конедарева: Казват, че Гомбрович е полски писател, но за мен е авторът на „Фердидурке“ – един роман, който промени представите ми за литература преди повече от 15 години.
Владислав Христов: Помня момента, в който се сблъсках с „Фердидурке“, умишлено използвам глагола „сблъсквам“, а не „попаднах на“, защото досегът до творчеството на Гомбрович е неминуем сблъсък. Сблъсък на възприятия за литературата, сблъсък на установени граници и шокът от нарушаването им. Но шокът от „Фердидурке“, а и от останалите текстове на Гомбрович, винаги ми е носел едно отрезвяване и заземяване, нещо, което съм срещал при много малко други писатели. Бях студент в четяща среда, постоянно си разменяхме книги и мнения. Когато мой приятел ме попита какво мисля за „Фердидурке“ и с коя друга книга бих я сравнил, аз бях лаконичен в отговора си: „Потресаваща книга, не бих я сравнил с никоя друга на света!“. Смело мога да заявя, че след толкова години и толкова прочетени книги и днес е същото. А тези, които още не са чели Гомбрович, бих посъветвал: „Причинете си го, по-добре да го пожелаете сами. Така или иначе един ден той ще се появи на нощното ви шкафче, а сблъсъкът ви ще бъде неизбежен“.
Яница Радева: Витолд Гомбрович за мен е свързан, на първо място, с преоткриването му в България в средите на младите учени. Дотогава не го познавах като автор, а романът „Космос“ ми показа ново измерение на начина на повествуване.
Тодорка Минева: Майстор на психологическия анализ, полски писател ерудит, познал изгнанието, съумял да изведе ироничното отношение към света до високата литература. Ярък критик на смазващите обществени конвенции, показал абсурдността на човешката ситуация.
Катя Митова: За мен Гомбрович е преди всичко театър, метатеатър, мегатеатър – дори в романите си. Може би защото първите ми срещи с него се случиха във варшавските театри през 1980–1981, където гледах слисващи сценични адаптации на „Фердидурке“, „Транс-Атлантик“ и „Порнография“.
Калина Бахнева: За мен Витолд Гомбрович безспорно е оригинален творец, който развива художествения / естетическия смисъл на мълчанието, неговата философия и дълбинни психологически структури („Ивона, принцесата на Бургундия“). Отново същата драма е уникална не само защото развива идеята за Другия / Чуждия, но и защото предвещава аргументираната през средата на 90-те години на миналия век от Джорджо Агамбен представата за homo sacer, свещения човек, който може да бъде безнаказано убит. „Еволюцията“ на убиването, убийството с „бели ръкавици“, естетизираното и „цивилизационно издържано“ премахване на странния човек е следващото, но разбира се, не последно достойнство на откривателя Гомбрович.
Албена Попова: Гомбрович открих в продължение на любопитството и вдъхновението си към Виткаци. Харесвам авторите – особено онези, които пишат и драматургия, – които те предизвикват да се изправяш пред себе си откровено, понякога болезнено. Може да изглежда абсурдно и смехотворно на първо четене, но това за мен е напомняне, че развенчаването на фикцията за това кой си, освен че служи на истината и съответно свободата, е и лечебно. Мигновено усетих за себе си, че Гомбрович надскача това, което съм видяла във Виткаци и го задълбочава. Исках да го видя на сцена от любими режисьори, исках да се задълбоча повече в прочита, но определено имах нужда от помощ и събеседници. В университета, където имаше среда за подобен разговор, така се случи, че той истински не се състоя. В този смисъл за мен Гомбрович е някой, с когото срещата тепърва предстои. И очакване да го видя в театралния афиш.
Венеса Начева: Homo ludens.
Зорница Драганова: За мен Гомбрович е като призма, през която реалността се вижда такава, каквото тъкмо е – объркана и абсурдна, произволно фрагментарна, но и фрактално подредена.
Владимир Полеганов: Витолд Гомбрович е човешкото проявление на онази творческа сила в литературния свят от последния век, която не позволява на останалите писатели да довършат колективния си труд със заглавие „Чуйте ни! Нещата са наистина такива, каквито ги описваме!“. Добре че го има.
Ива Стефанова: Гомбрович е на първо място експеримент с очакванията, от които са изтъкани жанрът и формата.
Маргрета Григорова: За мен Гомбрович е провокатор, демистификатор, новатор, майстор на иронията и пародията, без който/какъвто е невъзможно трезво авангардното справедливо изобличаване на баналностите и тяхното детективско разследване първо в контекста на полската култура, а заедно с това и навсякъде другаде. Емигрант летописец, от тези, които рано напускат кораба майка през 1939 г., но това не ги спасява от войната и следвоенното време като дълг.
Галин Тиханов: Витолд Гомбрович има място в разширения канон на западния модернизъм. Писането в изгнание е неизкоренимо свързано със и съучастващо в създаването на световната литература – чрез разлепването на език и нация и чрез включването на мобилността, разнообразието и чуждостта в историята. При Гомбрович това разлепване продължава по неочакваните канали на архаизацията и народния език, постигащи ефекта на вторична устност.
Камелия Спасова: Мисля за Гомбрович като хаотик благодарение на Катерина Кокинова: не само заради превода ѝ на „Космос“, но и заради серия от нейни рефлексии върху прозата му. Щастлива съм, че на български се появиха и „Лекции по философия в рамките на шест часа и четвърт“ в превод на Дора Минева – те ми се струват особено актуални като ритъм и нагласа.
Боян Знеполски: За мен Гомбрович е авторът на най-трезвата самоирония. По-добре от всеки друг той изразява един недогматичен, романов индивидуализъм, който разваля магията на колективистичните убежища и дегизировки, за да ни върне към самите нас. Връща ни натам, където бихме открили крехкостта и свободата на индивидуалното съществуване, но и присъщата на всеки мяра, която ни позволява да бъдем „аз“.
Юлиан Жилиев: Покрай многото определения, дадени му от други – „шут“, „мегаломан“, „гений“, „Колумб“ и пр., – отношението ми към него в момента почти съвпада с онова, което сам казва за себе си в „Транс-Атлантик“: „Не просто писател, но и Гомбрович!“.
Кристиян Янев: Гомбрович е постоянно предизвикателство и автор, за когото си задавам въпроса дали самият той не би отрекъл всичко, което преподавам за него, като поредната форма, традиция, конвенция.
Витолд Гомбрович: „Витолд Гомбрович, тези две думи, които нося на себе си, са вече завършени. Аз съм. Аз съм твърде много.“
Катерина Кокинова: Един от най-удивителните умове на ХХ век, Витолд Гомбрович е твърде много (свой).
Витка Делева: За мен Гомбрович е вечно търсещият и вечно самотният човек. Той е многоточието, което ни спасява, когато не можем да намерим категоричните отговори на въпросите на живота и да сложим точка и когато ни е толкова самотно, че дори не можем да заплачем и да започнем отново с главна буква…
- Как четете Гомбрович?
Владислав Христов: С усмивка, с тъга, със съпричастие. Към него, към тогавашния и сегашен свят. Светът на Гомбрович има способността да не се измерва с времеви граници, а с границите на собствените ни разбирания, табута и комплекси. Все още се подготвям. Четенето на Гомбрович се състои в постоянната подготовка на читателя и усещането му, че никога не е напълно готов за това. Ефект, срещан при четенето на всички гениални писатели.
Йордан Д. Радичков: Чета Гомбрович ненаситно с непрестанна почуда и голяма страст. Имам нужда да го препрочитам и ми се струва удачно да се науча да правя челна стойка и в тази позиция да го чета за по-добро разбиране и по-добро вникване в творчеството му. Впрочем може би било добра идея да се чете Гомбрович и докато човек виси с главата надолу от лост и яде неузрели джанки.
Яница Радева: С връщане назад и препрочитане. И най-вече със съзнание, че чета литература от висок клас.
Александър Кьосев: Не помня детайли в читателския си процес, само си спомням общото чувство – че е дълбок и сложен, но успява да бъде много забавен.
Димитрина Лау-Буковска (из бележки за превода на „Фердидурке“): Думата, вградена в конструкцията на изречението, в конкретния контекст на „Фердидурке“, започва да свети с лъчите на всички свои значения, с всичките си синоними, омоними и звукови асоциации… така многозначността ѝ се разраства в геометрична прогресия. И когато същата дума, този „светлинен сигнал“ се появи на други места в книгата, към колорита му се прибавят нови нюанси, а същевременно той има функцията на знак, че съществува аналогия между предната и новата, съвсем различна наглед ситуация.
Жана Станчева: Според мен, по спомен, е доста елитарен, т.е. очаква се от читателя да е много начетен и образован литературно, за да го разбере. И пише за едно, но всъщност има предвид съвсем друго.
Катя Митова: Чета Гомбрович без теория: смея се, защото не е смешно; задавам си въпроси, защото знам, че няма да има отговор; забравям да мисля в категории като реалност и фикция, идентичност и маска – вместо противоречия, виждам флуидни „форми“. Гомбрович ми дава усещане за свобода.
Панайот Карагьозов: Често, като чета или препрочитам фрагменти от В. Г., се питам дали ми казва точно това, което е написано и което съм разбрал. Питам се и дали научавам нещо ново, или писателят проверява литературната ми осведоменост.
Зорница Драганова: Чета Гомбрович, играейки. Като пъзел, в който винаги нещо липсва, а и всяко едно парче има две страни – сериозна и важна, но и смешна и хвърковата.
Тодорка Минева: Предпазливо, в търсене на подтекста в парадокса и абсурда, понякога с възторг, понякога с колебание и съмнение. Ако е вярна максимата, че преводачът е най-внимателният читател на творбата, над която работи, то най-паметното ми четиво от Гомбрович си остават „Лекциите по философия в рамките на шест часа и четвърт“, които превеждах в особено критична за мен в личен план година. Самите лекции са произнесени устно в последните дни и месеци от живота на тежко болния писател. През впечатляващата разходка из историята на философията, нелишена от чувство за хумор, постоянно долавях философията на вътрешната драма на човека в очакване на края.
Калина Бахнева: Чета Гомбрович бавно, понякога трудно, наслаждавайки се обаче на иронията му – най-изкусната интелектуална фигура, която за съжаление все повече става неразбираема и заниква. На автора на „Ивона, принцесата на Бургундия“ дължим едно от най-запомнящите се евфемистични определения на женската грозота: грозната главна героиня е дефинирана от самия автор като „физически декомпозирана“.
Илвие Конедарева: Несериозно го чета, даже само се преструвам… Мисля, че го чета като ученичка, като хлапачка и много се надявам, не като културна леля.
Владимир Полеганов: Като автор, от когото бих могъл да науча нещичко за езика на хаоса.
Албена Попова: Когато излезе „Космос“ преди няколко години, се завърнах към Гомбрович с чист поглед, без неволните рамки и интерпретации, които един студент е склонен да прилага и които този автор така или иначе не би понесъл. Четох го бавно и преписвах откъси, за да станат мои, да подредя хаоса в нещо, което може да е съзидателно за мен самата. С две думи – лично го прочетох, без да мисля за никакви особено общочовешки и глобални процеси. И бих се радвала да има поводи за повече споделяне.
Венеса Начева: Със съзнание за взаимната ни деформация в процеса.
Светлана Василева-Карагьозова: Чета Гомбрович през призмата на гротеската и абсурда и ми доставя стимулираща интелектуална наслада. Трябва да познавате добре Полския романтизъм, за да го оцените.
Маргрета Григорова: С интерес и самосъхраняваща дистанция от по-драстичните му провокации. С много голям интерес към всичките му дневници и мисълта, че дебютният „Дневник от пубертета“ и тези от периода на емигрантската „Култура“, както и „Кронос“ имат още много какво да кажат. С благодарност за социопсихологичните прозрения, играещи словесно-пантомимен танц на сцената на неговите романи и пиеси.
Катерина Кокинова: Първоначало с гняв, сетне с хъс, с обич и усещане за дом, с благодарност и уважение; не на последно място, с повдигане на вежда: хм, каква е ролята на тези инструкции към читателя?
Ива Стефанова: Според собственото му наставление от предговора към „Фердидурке“ – като глас не на „писател“, „философ“, „поет“, „интелектуалец“, а на частно лице.
Галин Тиханов: Романът му „Транс-Атлантик“, публикуван в Париж през 1953 г., е написан на неполски полски: език, категорично освобождаващ и отчуждаващ както Гомбрович, така и читателите му от говоримия и писмен полски в Полша от началото на 50-те, т.е. полския като език на нацията. Този преднамерено странен език, неразпознаваем като националния език, споделян от Гомбрович и съвременниците му, но все пак определим като вариация на полски, е компасът, който неговите читатели трябва да използват, за да бъдат изведени от самия Гомбрович (сравняващ се с Мойсей в дневника си) от своята полскост.
Кристиян Янев: Внимателно и с недоверие към интерпретаторските си умения.
Камен Рикев: С постоянна озадаченост: къде престава да хапе писатели и читатели и къде е съкровено честен? В българския си вариант Гомбрович е трайно съешен с коментарите на Катерина Кокинова, невъзможни да бъдат пренебрегнати веднъж щом си се запознал с тях.
Камелия Спасова: Хаотично, за удоволствие.
Юлиан Жилиев: Наистина как? Според появата му в книги на български – леко разсеяно въпреки чудесните преводи. Но и през извънредния брой на „Филологически форум“ (2019): винаги е интересно мислено да спориш с наши, полски и чужди интерпретатори, а и със самия Гомбрович и изискванията му към читатели и критици. Или през „Логика на смисъла“ на Жил Дельоз, където Гомбрович и Клосовски са съпоставени по перверзност и в крайна сметка противопоставени, тъй като в „Порнография“ всъщност няма нито една неприлична сцена. Далеч съм от мисълта обаче, че всичко у Гомбрович е „ясно“ (като ден или като нощ, като хаос или космос). Не е ясно например как понякога става така, че той „яха коня на смеха“, а пък читателят цвили от удоволствие? Силно се надявам четенето ми скоро да продължи и през българското издание на неговите дневници.
Боян Знеполски: След първоначалното четене обичам да препрочитам страници и изречения от Гомбрович, когато усещам в себе си някаква сковаваща прекомерност: прекалена завършеност или пък крайно объркване. Тогава си припомням думите от неговия „Дневник“: „…най-важното, най-драстично и нелечимо пререкание е това, което водят в нас нашите два най-съществени стремежа: едното, което жадува формата, очертанието, дефинирането, и другото, което се брани от очертанието и не иска форма. Човечеството е така устроено, че трябва постоянно само себе си да определя и постоянно да се измъква от собствените си дефиниции“.
Витолд Гомбрович: „Двата главни проблема във „Фердидурке“ са Незрелостта и Формата.“ „Фердидурке“ твърди, че именно нашата страшна жажда за зрелост ни довежда до тази вторична незрелост, до изкуствената незрелост, а жаждата ни за форма ни довежда до неподходяща форма.“
Витка Делева: Да четеш Гомбрович е като да усещаш трънче в петата или лакът в ребрата. Продължаваш и продължаваш да четеш, за да стигнеш хоризонта въпреки болката.
Анкетата изготви КАТЕРИНА КОКИНОВА