Едва ли някой е изненадан, че „Бившите хора“ на концлагерна България“ от Мартин Иванов се характеризира с цялостност при представяне на проблематиката и строга методологическа дисциплина. Книгата по същество представлява образцово съвременно историко-социологическо изследване. Същевременно може би най-ценното му качество е умението да се конструира увлекателен историографски разказ, който сплита в себе си убедителни анализи и тези, документални свидетелства, разнообразни и въздействащи „частни случаи“. Така историята непрекъснато се проверява от частните истории. И се оказва, че в нея нито един човек не остава „бивш“.
Монографията се появява колкото върху книжно поле, осеяно с множество свидетелства, документи и коментарни текстове, така и върху масиви от публицистични спорове, медийни патоси, противоборстващи спомени, недоразумения, мълчания, посветени на темата за съдбата на довоенните елити в епохата на комунистическия режим. Несъмнено това е най-изпипаното в професионално отношение изследване за т.нар. „бивши хора“, което извежда научната истина изпод пластове от партийно-политически употреби. Книгата внимателно осветлява понятията за тази особена политическа „класа“, фокусирайки се върху съдбата й след първите кървави репресии през 1944/1945 г. Разказът за различните форми на терор и натиск (физически репресии, имуществени санкции и дискриминационни мерки) прераства в описание и анализ на драмата на (не)възможното връщане към „нормалността“ – опитите за оцеляване и адаптация (т.нар. реконверсия).
Характерно за подхода на Мартин Иванов е тъкмо това разполагане на проблема във времето – обособяването на три поколения „бивши хора“, преминаващи през различни фази на Народната република, попаднали под въздействието на сменящи се социално-политически механизми и достигащи до специфични родови и лични житейски избори. Откроена е динамиката на преобразяването на тази социална група в процесуалността на историята и на комунистическия режим. В крайна сметка, от една страна, ясно са разграничени ролите на „жертвите“ и „палачите“, а от друга, всички гласове зазвучават заедно в критично осмислената полифония на историческия разказ.
Създава се усещане за респектираща изчерпателност в събирането на документи и свидетелства – сякаш не е пропуснат нито един факт, нито един глас, нито един жест на „бивш човек“ и на негов гонител. Зад всичко прозира човешката цена на историята, която може да бъде поета от съвременниците единствено чрез търсене на невъзможната цялостна истина.
Затова сред най-видимите постижения на изследването е постигнатият баланс при работата с отделните източници. Извършена е корекция в разбирането на ролята на архивите на комунистическите тайни служби, възприемани като специфичен дискурс на властта в НРБ, който днес вторично моделира историческото знание за епохата. Монографията въвлича и дава превес на гласовете на самите „бивши хора“ (в спомени, анкети, телевизионни предавания и пр.), вплитайки ги в текстовите масиви от историографска литература, архивни документи, социологически проучвания и т.н. Подобно взаимно четене и тълкуване на разностранни (писмени и устни) свидетелства, обработени и интерпретирани от Мартин Иванов с прецизни теоретически инструменти, превръщат монографията в събитие за социалната история и историческата социология.
ПЛАМЕН ДОЙНОВ
Мартин Иванов, „Бившите хора“ на концлагерна България“, изд. „Сиела“. С., 2023, 376 с., 23 лв.
