По думите на Рамон Гомес де ла Серна – аржентинският писател Маседонио Фернандес е „креолският Кеведо“. По думите на Хорхе Луис Борхес – Маседонио (който настоява да се обръщат към него с първото му име, което е по-необичайно за испаноезичния свят) е Сократ от Буенос Айрес, първият метафизик на града и единственият автентичен аржентински философ. И то главно заради своята жива реч, която Борхес – като един ловък Платон – следва да пренапише и трансформира.
По думите на Маседонио – той самият можел да каже, че е роден от Гомес де ла Серна и че съвсем скоро след като се е родил Борхес, е започнал да го цитира и възхвалява, и то с такава липса на свян, че имало голяма опасност твърде скоро самият Маседонио да стане автор на най-доброто, което Борхес бил написал.
Едва ли съществува литературен критик, който да отрече, че Борхес създава и разкрасява мита за Маседонио. И все пак Марсело Балве закачливо заявява, че заради влиянието на Маседонио над Борхес всъщност Маседонио е човекът, който е измислил Борхес – навярно спомняйки си прочутото твърдение на Унамуно, че Дон Кихот е измислил Сервантес. На този фон Маседонио, откривателят на беларте (съкращение от bello arte, ще рече „красиво изкуство“), нееднократно и недвусмислено заявява, че отъждествява себе си с Едгар Алън По. В днешни дни подобен авангарден жест изглежда озадачаващо, но ако си спомним за космогоничните търсения и мистицизма на Маседонио и ако препрочетем чудноватото мистично есе „Еврика“ на E. A. По, може би ще се доближим с още една стъпка до завладяващите творчески индивидуалности и на двамата.
Странни са литературните родства, но също така странен е и младежкият дух, който Фернандес запазва и в последното десетилетие преди смъртта си. Необичайно е как въпреки редките и обикновено закъснели публикации, именити автори като Алфонсо Рейес, Хорхе Луис Борхес, Хулио Кортасар и Октавио Пас неизменно се връщат към идеите на Маседонио Фернандес: това, което Гомес де ла Серна нарича „нова архитектура на духа“.
Един от най-изтънчените ерудити на Латинска Америка, Луис Алберто Санчес, споделя, че Маседонио е имал „най-нежните сини очи на света“ и усмивка, в която прозира „контрастната ирония“ на аржентинския хумор, събрана в понятието cachada. Шегата cachada, особено характерна за района на Буенос Айрес, е своеобразно надмогване на реалността с малко черен хумор, макар и той никога да не е насочен срещу конкретна личност.
Приживе той има четири издадени книги, но огромното му творческо наследство е разпиляно в недовършени или постоянно преработвани ръкописи, събрани и подредени в осем тома от Адолфо де Обиета, неговия син. Изданието е завършено чак през 2019 г., макар и част от архива да не е включен в него. Занимава се главно с въпросите на творчеството, реалността, съня и страстта. Като водач на аржентинския авангард през 20-те години на ХХ в., той експериментира с литературните форми и бароковите образи. В повечето случаи използва умишлено усложнен синтаксис и тежък архаичен изказ, пълнен с парадокси и полисемни изрази.
Тук се предлагат редки и малко известни текстове на Маседонио Фернандес, невключени приживе в неговите книги. По-пълно представяне на автора предстои с антология, съдържаща избраната му проза, която ще бъде публикувана от издателство „Панорама“ в края на 2024 г. До момента не е известно да е издаван текст на Маседонио Фернандес на български.
Н.Т.
Маседонио Фернандес
Стъпки на изгубено
(Всичко на Мистерията)
Персонаж: мъртвият, който сънува
Дълбокият сън възприе в себе си пламенното съновидение, на което силното бдение не дава вместилище. Но самото Съновидение, което е жестоко, опечалено ме събуди; подплаши се и не пожела да обитава моя сън. Събуди ме внезапно, сложи края на съня, който го подслони, и ме изтласка към нов бряг на бдението. Но ето че думите, които сънувах, че чувам, чух как биват изречени в момента, в който почти се бях събудил. Несъмнено ги чух, но ги чух от самия себе си, смятайки, че ги чувам от Лалия. Пламенността на Съновидението успя да ме накара да чуя сънувани думи и тяхното вълнение отекваше дори във властта на Бдението, и докато бях буден, то смогна да ме накара да чуя това, което от самото време чувах в съня си – буден за изричаното, все още заспал за чуваното.
И така чух как самият аз съм чужд, как докато сънувам тези думи, които със сигурност произнесох, те бяха думи, без които Съновидението и неговата „опечаленост от нищо“ ми известяваха – думи, които не бих уцелил без този миг на отекване на съновидението в бдението; невъзможното, постигнато веднъж през онзи пламенен сън, който можа да раздели Битието ми на нищо и същество, и да ме разположи в едно време, където копнежите правят Света (сън) и също където Светът прави това, което не искаме, в бдението.
Случваше се в онова съновидение да виждам и в същото време да не виждам една жена, чието присъствие зад ширналата се висока завеса аз познавах с помощта на сетиво, което не принадлежеше на обичайната сетивност и не се извеждаше дедуктивно; което моят поглед по-скоро отричаше и което – чрез „крехкия тон“ на моето осезание за отклика на едно присъствие – понякога ми приличаше на присъствието на Лалия, понякога – на присъствието на Армида. Една от вас двете, едната или другата – вие, които сте ми такава добра компания…
И понеже също така веднъж имах съновидение, че една полусянка, която за няколко мига излагаше на показ и отново „прибираше“ един оживен профил, който извиквах в паметта си и който – заради линиите или дискретното движение – цялото ми минало караше да се втурва в галоп, за да разпознае нея.
(Из „Градът на безтелесните души“, където човекът отива и където съм след смъртта; където Паметта е всичко и е спряла своите разочарования, и под повърхността продължават да съществуват от бдението само жестовете; вярата, че правиш; вярата, че казваш.)
*
Величавост
Нищо не е по-извисена величавост и по-чувствителна поезия от живота без илюзия за илюзията на живота на останалите. Тези чудни матрони, в сравнение с които дори най-пищните и най-гръмките исторически фигури са само замаяни същества на егоизма (изпъкващ или натрапен), много рано са преценили, че животът е незначителен фактор за щастието. За тях животът няма обещания и с прелестна напетост на чувството те живеят, за да не страдат други и за да намалят чуждата болка.
Амелия, вие бяхте такава: очарование за живота (както за своето, така и за чуждото съществуване), проява на Красотата на симпатията, която отново ще имаме за съзерцание и компания.
Дори най-малкото, което носи в себе си прикритостта, която наричаме „смърт“, е заличаването на личната видимост; най-многото, което има, е: мълчанието за новости в осезанието на скритата личност; невъзможността някой да знае и да се притича да ѝ помогне в нейната настояща болка или да сподели настоящото щастие на скритата фигура.
Това, което смъртта няма, е: смърт, невъзможното спиране на личната сетивност: Амелия чувства и си спомня, желае и се бои, мисли и си представя, и най-вече обича неспирно онези, които необятно обичаше вчера.
Смъртта е само живот в отсъствие и без новости, с пълна памет и пълно същество – Голямото отсъствие, но без никакво Заключение. И още вярвам, че същата личност би се върнала като човешко присъствие; би се върнала видимата и осезаема фигура, която няма никаква стойност сама по себе си; и само това, което сме изгубили в нея, има значение – макар и необятно – защото ни кара миг подир миг да познаваме настоящото осезание на една сетивност, която винаги е съществувала и която никога не е била похищавана в това тяло, макар и да се е проявявала посредством него; и още вярвам, че онези, които я обичат повече, отколкото обичат себе си, повече, отколкото се боят от Болката, и които искат Блаженството; и някога ще намерят Блаженството и ще го познаят, и дори още тук ще го видят и чуят, само те, в някой върховен миг на откъсване от опеката на настоящето, което ги обгръща.
*
Из първото писмо на Маседонио Фернандес
до Херман Арсиниегас, 25 април 1940 г.
Развълнуван съм от това чудно откритие: откритието, че както драматичният или романовият персонаж, така и авторът, който също е персонаж на вълнуващото стихотворение (не на онова стихотворение, което се състои само от метафори без контекст, лишено от свойственото на романа, вредом използвано при поезията), в тези три случая или във всеки случай, който въображението може да си представи, ако има такъв, са такива само ако се използват единствено за целта да превърнат Читателя в персонаж. Персонажът е цялата литература и тази литература навярно е единственото беларте.
Читателят-персонаж, четеният читател е неповторимо сътресение на съзнанието. Никоя от известните форми на беларте не може да предаде на живия не-битието в живота и няма друго средство освен това художествено сътресение; няма друго средство или инструмент за Съзнанието освен този, създаден от самото Съзнание, не от Живота или от Природата.
Самото беларте ще започне в настоящия век, когато някой успее да сътвори свръхловкия персонаж, който деперсонализира и разживява, следвайки изтънчено романовите ситуации, които се опитах да нахвърлям в тази лекция.
Изостреното съзнание на човечеството през настоящия век, което бих нарекъл „Трето разсъждение на Аза“ (Азът, който гледа Аза, който миг по-рано е гледал Аза или „самия Аз“), не може да допадне повече от детското изкуство, но може да допадне повече от изкуството на изгубеното детинство и на раздвоението на съзнанието. Алогичността на изкуството (или концептуалния, нереалистичен хумор) си поставя за цел мига на достоверния абсурд, на достоверния интелектуален нонсенс. Прозата за персонажи или персонаж си поставя за цел мига на достоверното „да не бъде“ (в истинския живот е безполезно да се казва, както беше безполезно да се казва и да се симулира, че се чувства онова „мисля, следователно съществувам“).
И двете са форми на беларте, и няма други. Метафората потвърждава автентичността на чувството (преките вълнения, възклицанията, са смехотворни претенции да се накара някой да вярва), защото само онзи, който е почувствал, успява да уцели някоя метафора. Но това няма въздействие върху цялото съзнание на неговото място „битие“, понеже не е метафизично. За мене метафизика е само нищожността на концепцията или идеята „битие“. На беларте се пада да анулира това битие (чисто и просто вярвам, че Битието е словесна безполезност, единствената противоположна страна на единствения метафизичен транс „отчуждеността от битието“).
Давам или се стремя да се дава в живота достоверното небитие. С това упражнение беларте ще се върне към „Аза на тройното разсъждение“ и към съвременния Аз, с неговите мир и яснота. Ще го освободи от съществуването, ще рече от необходимост да различава едно небитие. Онзи, който в определен миг може да почувства, че не е, е безсмъртен и ведър.
*
Из „Тетрадки за всичко и за нищо“ (1972)
Трябва да уточня в автобиографичен план в тези бележки, в които преследвам нищото, че моето увлечение към запълването на празнотите се прояви в мен в своята пълнота още в ранна възраст. Когато станах младеж, написах едно безмилостно литературно изречение, като това: „Слънцето си беше отишло и светът започна да се изпълва с неговото отсъствие“; после в една литературна хроника написах следното: „Тази книга идва, за да запълни една голяма празнота с друга“.
*
Родих се портеньо в една много 1874-а година. Не начаса, но почти веднага Хорхе Луис Борхес започна да ме цитира, и то с такава липса на свян и такова разсипничество на хвалебствия, че веднага се появи ужасната опасност заради тази самоотверженост да стана автор на най-доброто, което той е написал. Фактически бях талант заради коленопреклонността, заради узурпирането на неговото творчество.
*
Когато шапка покрива часовник, когато посадим перо в лула, когато нечия сянка се очертае върху някой огън, когато струя вода крепи във въздуха черупка и я кара да танцува, когато промушим струя вода, когато нечий смях ни разплаче, когато вали върху слънцето или когато върху смрачения въздух падне дори по-гъста сянка… Какво става тогава с поезията?
*
Дюшекът, който заспа. Леглото, което се стовари. Стъпалото, което се качи. Столът, който седна. Чадърът, който заваля и загърмя.
*
Няма косъм, който да не внася разнозвучие.
*
Винаги съм мечтал за Книга-Възглавница, която да послужи като Учител и Голям брат на младежа, като Помощник в Полезното знание за Душата и тялото във всички трудности, свързани с неопитността. Но тази книга щеше да стане за посмешище със заглавие „Книга на Съня“ и това ме изплаши, така да се каже; затова: „Тук спим добре“.
*
Как да се държим в небитието? Първо, за да упражняваме небитието и то да бъде пълно, е нужно да се работи в мълчание по неща, които са полезни за човечеството. Сдобийте се с истини и ги кажете. Всеки, който съблюдава това в продължение на много години, няма да се затрудни да накара когото и да било да повярва, че не съществува.
*
Името на този човек е Да живееш е обезпокоително.
*
В миналото лицето е разкривало характера, душата. Днес разкрива само добрия или лошия вкус на онзи, който е решил да приеме това, а не друго лице.
*
Литературното понятие „обикновен човек“ вече не съществува. Трябва да се каже „публичният човек“: днес обикновеният човек се притеснява за всички проблеми.
*
В един свят, където удоволствията идват от базара, болката не може да идва от железарския магазин.
*
Толкова съм разсеян, че вече пристигах в дома ти, когато си спомних, че съм останал у дома.
*
Пред мен е изборът: Кафенето или Джунглата, но не и Градът, където съм осъден да бъда.
Подбор и превод от испански: НИКОЛАЙ ТОДОРОВ
