Дарин Тенев
Какво пази името Дерида днес?
Едно име винаги може да се пренебрегне, може да се забрави; или да се запази само името (nomina nuda tenemos), а всичко, свързано с него, да потъне. Но понякога може би името запазва някаква загадка, която ни кара да преодолеем готовите рецепти на интерпретацията, за да започнем да четем.
В нощта на 8 срещу 9 октомври 2004 година почина френският мислител Жак Дерида. Името му беше свързвано не само с деконструкцията, дори не само и с онова, което донякъде принизяващо някои нарекоха French Theory, а с цяла една епоха на подем на хуманитарната и философска мисъл. Дерида и мислителите на различието (Дельоз, Сиксу, Фуко, Кръстева, Иригаре, Лиотар, Сара Кофман, Сер и толкова други) начертаха своите собствени концептуални траектории, но едновременно с това не спираха да разкриват нови хоризонти, надхвърлящи конкретните им занимания, да отварят нови полета на знание и критически анализ отвъд собствената си работа.
Оттогава изминаха 20 години. Мисълта за различието още през 1990-те години преля в политики на различието, които на свой ред после се претопиха в политики на идентичността. Академичните изследвания се обръщаха все повече към невронауките и когнитивните парадигми; нарасна хуманитаристичният интерес към животните; екологическата проблематика ставаше все по-незаобиколима и въпросът за антропоцена привлече вниманието на мнозина; дигиталната хуманитаристика видя невероятен, но очакван разцвет; световната история и световната литература се оказаха отново в центъра на академичната сцена под светлината на университетските прожектори.
За съжаление, паралелно се увеличи бюрократизирането на научното знание, правопропорционално на увеличаващото се нежелание да се мисли теоретично и нарастващото неумение да се чете внимателно. Тъжно, но симптоматично свидетелство за последното беше проведената в Сорбоната в началото на 2022 година конференция под надслова „След деконструкцията“, организирана атака към деконструкцията и нееднозначното й наследство в опит веднъж завинаги да се скъса с тях. В справедливата си критика към това псевдосъбитие неотдавна Жана Дамянова посочи как между участниците има консенсус, че „деконструкцията трябва да бъде изличена от университетите“ (Ж. Дамянова, „Да бъдем справедливи с деконструкцията“, В: Идеология, утопия, репрезентация, съст. Г. Гончарова, К. Василев, М. Вакарелова, София: УИ „Св. Кл. Охридски“, 2024, с. 322), както и че това изличаване минава през затвърждаването на клишета, стъпващи върху неспособност да се работи както с текстовете, така и с техните сложни и никога пълни контексти.
През последните двадесет години обаче имаше и друго. Започна работата по критическото издание на неиздаваните семинари, бяха публикувани и досега непознати негови ръкописи, бяха създадени няколко големи организации, свързани с Дерида и деконструкцията, бяха написани множество дисертации. Излязоха монографии, които преобръщаха представата за работата на френския мислител (нека спомена най-малкото книгите на Мартин Хеглунд срещу религиозното апроприиране на Дерида; на Едуард Баринг за ранния Дерида и връзките с екзистенциализма; на Никола Тамс за кореспонденцията на Дерида с Алтюсер, Бланшо, Гранел, Нанси и др.; на Франческо Витале за деконструкцията и биологията). През 2010 г., впечатляващо написана от Беноа Пеетерс, излезе и биографията на Дерида. Научните форуми върху френския мислител трудно могат да се изброят; дори само тази година се проведоха десетки конференции на четири континента. А преди броени дни Принстънският университет направи публично достъпен архива с всички неиздавани семинари (https://dpul.princeton.edu/derridaseminars). Всичко това води не само до нарастването на знанието за делото на Дерида; ако беше само това, то Дерида щеше да се превръща все повече единствено в име на изследователски обект, част от една укротена и опитомена история на философията. Четенето на текстовете на Дерида продължава да отваря нови пътища за четене на други текстове заедно с Дерида, нови модуси на мислене на това, което се случва, на познатото и неочакваното, на явлението и онова, което не може да се яви.
На въпроса какво пази името Дерида днес, вероятно може да се отговори: внимателното четене. Внимателното, съвестно, критическо, отговорно и питащо четене е това, което го спасява и запазва. Но това е така тъкмо защото Дерида вече ще е бил име на внимателното четене, което се изправя пред апориите, за да премине през опита на невъзможното. Името Дерида пази стратегията на четене, която от своя страна пази самото име. И в тази парадоксална змия, захапала опашката си, винаги остава един нечетим остатък, една непрозирна точка. Загадка, възел, който не може да се развърже. Стигнал до тази точка, човек се пита „дали неразрешимият възел, пъпът, е смислова материя, или остава в самата си тайна радикално хетерогенен на означаемия смисъл, както впрочем и на означаващото“ (J. Derrida, Résistances – de la psychanalyse, Paris: Galilée, 1996, p. 29) и с този въпрос, вече отговаряйки на името, продължава нататък – да чете Дерида, да чете с Дерида, да чете и мисли може би отвъд онова, което Дерида е чел и върху което е работил. Името Дерида продължава да е обещание за това.
Защото понякога може би името, идиомът, който името оставя в текстовете, които подписва, запазва загадката си, тайната, която продължава да ни кара да преодоляваме клишето, кара ни да се опитваме да проникнем отвъд готовите рецепти и предрешените решения на интерпретацията, за да започнем да четем, отново, за първи път.
