Тим Паркс*
Преводачът е писател. Писателят е преводач. Колко пъти съм се сблъсквал с тези категорични твърдения – в разговор с преводачи, които недоволстват, че не са отбелязани в списъка с автори на сайта на някое издателство, или пък докато чета трудовете на теоретици на литературата, дори на поети („Всеки текст е уникален и същевременно всеки текст е превод на друг текст“, казва Октавио Пас). Други твърдят, че тъй като езикът е референциален, всеки писмен текст е превод на света, към който реферира.
Последните няколко месеца разделям работния си ден между това да пиша сутрин и да превеждам следобед. Може би едно сравнение на двете дейности е добър начин да се провери дали наистина тези две неща са равнозначни.
В момента пиша роман. Представата за него започна да ми се разкрива може би около година преди да започна да работя върху него. Две неясни идеи, които от известно време се рееха бегло в съзнанието ми, преляха една в друга и започнаха да добиват форма. Едната – възрастен мъж, който някога е имал значителна репутация в културните среди, се е оттеглил от светския живот и е спрял да следи медиите и каквито и да е актуални теми. Той живее като градски отшелник, прозорлив наблюдател на живота, когото някои биха нарекли „неинформиран“. Втората – човек получава изненадваща покана за погребението в чужбина на много успешен свой колега, някогашен приятел и съперник. Идеята отшелникът да е този, който получава тази неочаквана вест, ми се стори интересна, ала недостатъчна. Просто основа, около която да изградя останалото. По-късно, по време на локдауна, ме споходи следната идея – ами ако погребението съвпадне с някаква криза в чуждата държава, където е погребението, а неинформираният ни герой не е чувал нищо за нея? Усетих, че част от собствения ми опит щеше да ми бъде от полза и че писането на тази книга щеше да бъде забавно. И макар и колебливо, се залових да пиша.
Междувременно превеждам ‘Il libro di tutti i libri’ („Книгата на всички книги“) на Роберто Каласо от италиански на английски. Този проект започна доста различно от романа ми. Първо беше телефонното обаждане, в което ме молеха настойчиво да приема задачата. Последва период на колебание, тъй като книгата е дълга 473 страници, а стилът на Каласо не е никак лесен. Преди време съм превеждал книги от него и винаги ми е било трудно. Имах ли енергията? Така ли исках да използвам времето си? Прочетох първите стотина страници. Тъй като книгата представлява вдъхновяващ преразказ на Стария завет, а аз съм отгледан в силно религиозно семейство, в което Библията се четеше сутрин, обед и вечер, изглеждаше, че личният ми опит и знанията ми биха били от полза. Последваха дълги преговори за условията и накрая се подписа договор. Сега знам точно колко трябва да превеждам всяка седмица, за да изпълня срока си, колко пари ще ми бъдат платени, както и кога ще ги получа. Това ми дава сигурност.
За романа си нямам договор. Нямам срок. Няма сигурност дали ще го приключа и дали някой ще го публикува. Нямам и представа колко пари ще получа от него, ако го публикуват. Нямам дори ясна идея какво точно ще съдържа или колко ще бъде дълъг. Там всичко е спускане в непознатото, всичко е риск. Това е вълнуващо, но не носи особена сигурност. Има дни, когато се страхуваш, че няма да ти стигне смелостта.
Ако не напиша този роман, никой друг няма да го направи вместо мен. Никой няма да знае какво е останало ненаписано. Ако не преведа Каласо, някой друг бързо ще поеме задачата.
Когато превеждам, седя на една голяма маса срещу партньорката си, която е италианка и също превежда. Работим на лаптопите си и от време на време се питаме за някоя дума на родните си езици, правим си кафе или чай, споделяме по някоя шега. Има едно приятно чувство на близост, което помага часовете да минат по-бързо. Когато пиша, от друга страна, се отделям в свободната ни стая, далеч от телефона си, без достъп до интернет и пиша на ръка в една ученическа тетрадка. Това създава едно усещане за неизказана спешност. Може да се потопя дълбоко в текста, да пиша много бързо, а може и нищо да не върви и да усещам как се изпълвам с чувство на празнота и неудовлетворение. Понякога може дори да ми е скучно.
Каласо също пише на ръка – с един невъзможен за разчитане почерк. В полетата на английските издания пише коментарите си върху превода ми, като после секретарката му сканира страниците и ми ги изпраща по имейл. Това е работеща система. Каласо разбира добре английски и може да различи смислова грешка от стилистична грапавина. Бележките му – след като разгадая калиграфията им – ми помагат със следващите преводи. Трудностите са много – библейските препратки, тонът и регистърът на текста. Каласо има ясно изразен, разпознаваем глас и трябва да накарам този глас да зазвучи на английски. Той е интелектуален, без да е снобарски, носи ритъма на говоримата реч, но не е разговорен. Трябва да съумея да използвам сложен речник по начин, който да не отблъсква читателя. С редки изключения той приема предложенията ми по въпросите на стила, а аз се съгласявам с него по всички семантични проблеми.
Никой няма да чете една по една всяка глава от романа ми, след като я напиша. Бих могъл да изпращам на приятели по някой откъс – така правя, когато пиша нехудожествена литература. Но ми се струва, че би било грешка. Не търся обратна връзка. Само аз знам потенциала, който видях в онези първи идеи. Сам трябва да създам тази творба.
Каласо е пояснил коя английска версия на Библията трябва да използвам за лични имена и за топоними. Този текст стои отворен на компютъра ми през цялото време заедно с италиано-английски речник, италиански тълковен речник и английски синонимен речник. До мен стои куп от може би триста ксерокопирани страници от текстове, които Каласо е цитирал. Имам всичко, което ми трябва.
За романа си от време на време отварям интернет, за да потърся нещо – например изображения на декора на луксозен хотел, които разглеждам в търсене на някоя подробност, която може да ми е от полза, без да имам и най-малката идея каква точно би била тя. А възможно ли е изобщо, питам се една сутрин, да хванеш самолет между тези две летища толкова късно през нощта? Според Гугъл не е. Но има ли значение? Нали това е роман? Започвам да се колебая, докато се ровя в интернет. Губя доста време.
При превода време не губя. Първо отварям оригинала на Каласо в pdf. Копипействам няколко абзаца, след което започвам да пиша английската си версия и да трия изреченията му, докато създавам своите, като непрекъснато отварям текстовете, с които правя справки. Това е работа, която изисква огромна концентрация и която тества английския и италианския ми до краен предел. Трябва да запазя ясната самоувереност и свежата пищност на стила, като същевременно ми се налага да проверявам изписването на имена като свети Ахия Силомлянин или Шимон бен Лакиш, на цар Манасия и внук му Иосия. А и трябва да уловя всеки нюанс в смисъла. Това е опитът на Каласо да преразкаже Библията, не моят. Той е размишлявал много върху нея и разсъжденията му са чисти и интелектуално стимулиращи. „Нека избягваме думата „мнение“, пише той в едно от полетата на страниците. И е прав – фараоните нямат мнения.
Нямам енергията да правя това за повече от няколко часа наведнъж. Чувствам се, сякаш давам кръв. Същевременно обаче винаги мога да намеря силите да превеждам за два часа на ден. Всъщност аз трябва да ги намеря, ако искам да се справя с поставения срок. Има фиксирана дата за издаване и целият издателски процес ме чака.
Когато пиша романа си обаче, понякога се отказвам след половин час. Не отива никъде, твърде влудяващо е. Друг път потъвам в него за три, четири, пет часа, докато партньорката ми не влезе да ме попита кога възнамерявам да ям. В тези моменти не разбирам как лети времето.
Често, когато вече съм спрял да пиша – дали от отчаяние, дали защото реалността ме вика обратно при себе си, дали докато чакам на опашката в супермаркета, или вадя колата от гаража – ме спохождат най-важните идеи: Ами ако колегата, на чието погребение отива, е бил любовник на бившата му съпруга? Или пък това са били само безпочвени подозрения? Това ли е посоката? Това роман за съперничество ли е?
Когато спра да превеждам, спирам наистина. Работата е свършена.
Случва се преводът да прелее в романа. Например Каласо подчертава, че Авраам и Мойсей стават патриарси чак на по седемдесет и пет и осемдесет години съответно. Знаем много малко за живота им преди тази възраст. Героят ми е на седемдесет и нещо. Възможно ли е ключовата фаза на живота му тъкмо да започва?
От романа в превода нищо не прелива.
Пиша сутрин, защото първите няколко часа след закуска носят чувство на възможност, на отвореност. Денят е твой, от теб зависи какво ще направиш от него. Всичко е възможно. Умът ми още не е натоварен с имейли или телефонни обаждания и всякакви подобни. Страницата пред мен е празна, пътят към целта не е особено ясен, и много лесно бих могъл да се разсея от нещо конкретно – писмо или пък някакъв формуляр, който да попълня, каквато и да е дейност, която носи лесно чувство за свършена работа. Трябват ми тези свободни, леки часове.
Превеждането, колкото и да е трудно, не e толкова нестабилно. То е даже точно този тип конкретна дейност, която заема изцяло съзнанието ми. Тази алитерация, онова местоимение. Докато чета някой абзац, който току-що съм превел, самочувствието ми скача. Каласо е толкова талантлив разказвач, идеите и наблюденията му – толкова прозорливи. Преведи го що-годе добре и вече се чувстваш, сякаш си направил нещо блестящо. При това след целия ужас на обедните новини, след обеда с паста и piselli, след еспресото със savoiardi.
Когато превеждам, основно работя върху изказа и стила. Съдържанието вече го има. Когато пиша, мисля за това какво да напиша, а стилът идва от само себе си.
След това идва време за редактиране. В края на всеки следобед препрочитам това, което съм превел за деня, и правя някои поправки. В края на всяка глава (която е средно около петдесет страници) слагам превода си от лявата страна на екрана, а оригинала – от дясната и минавам през двете ред по ред, дума по дума, за да проверя дали не съм пропуснал нещо и дали някъде не съм объркал смисъла. Винаги намирам някое наречие, което съм пропуснал, някоя граматична конструкция, която не съм разбрал правилно. След това затварям оригинала и препрочитам само английската версия, за да оправя стила. Променям на места синтаксиса, оправям ритъма, звученето, регистъра.
На всеки няколко страници от романа си – след някоя сцена, след завършен етап в разказа (все още няма глави) – прехвърлям това, което съм написал, от хартия на компютър. Горе-долу. Пропускам частите, които не ми харесват. Добавям нови неща, режа, променям, пренаписвам. Понякога набирам неща, които нямат нищо общо с първоначалната ми версия. Появява се някакъв нов, паралелен текст. Диалозите поемат по нов път. Често изхвърлям всичко, което съм написал. Или пък го запазвам точно както е. На следващата сутрин, преди да започна да пиша, прочитам наново какво съм набрал на компютъра предишния ден и се потапям в ритъма и чувството, за да използвам инерцията да се хвърля в непознатите страници, които ми предстоят. Понякога по време на тези сутрешни препрочитания може да направя промяна, която да размести всичко.
Така че, ако романът ми, както казва Пас, ще бъде неизбежно превод на други текстове или, както други биха казали, превод на самия свят, докато го пиша, нямам представа кои са тези текстове или какъв е този свят, който превеждам. Джеймс Джойс твърди, че не е създал нищо в творбите си, че всичко е взето от живота. И все пак дори тези, които са споделяли живота му, които са живеели в същия свят като него, не са могли никога да си представят изключителното творение „Одисей“. За сравнение, горе-долу е ясно какво ще съдържа преводът ми на ‘Il libro di tutti i libri’. Без особено значение колко добре или зле ще го преведа.
Някъде по средата пиша имейл на издателя на Каласо, за да успокоя редактора му, че се движа по график. Същата вечер, докато седя в едно кафене край канала в Милано и пия аперол шприц, виждам как вървят един до друг и бутат количка младата двойка и болнавото дете, които ще променят живота на героя ми.
Най-накрая го виждам! Може би.
Превод от английски: БОЖИДАР АЛЕКСАНДРОВ
Източник: The New York Review of Books, 21.09.2020
* Авторът ще бъде гост на Софийския международен литературен фестивал през декември тази година. (Б. ред.)
