Архив за устна история
Казвам се Владислав Бартошевски, роден съм във Варшава, във варшавско семейство, през февруари 1922 г. През 1942 г., през август, положих клетва и бях приет в Армия Крайова, разбира се, като доброволец, защото тогава всички бяха доброволци. Клетвата положих пред Еугениуш Чарновски, известен по-късно като един от шестнайсетте затворници от московския процес, провеждан пред съда в Москва през 1945 г. срещу главните организатори на полската нелегална държава. Така че от август 1942 г. бях не просто ангажиран млад човек като всички мои приятели и познати, колеги и колежки около мен, но и организиран и редовен участник в Армия Крайова, т.е. неин войник. Докато служех там, както изобщо по време на служба, било то на фронта или в нелегалност, минавах през различни етапи и задачи. Завърших своето участие във Варшавското въстание с чин подпоручик и отличието Кръст на героите и Сребърен кръст за заслуги с два меча […].
Избрах псевдонима „Теофил“. Този псевдоним ми хрумна, когато ме попитаха под какво име искам да фигурирам, под влияние на книгата, която четях и обичах, „Небето в пламъци“ (Niebo w płomieniach) на Ян Парандовски. В тази книга главният герой, който е всъщност гласът (porte-parole) на самия автор, е известен под името „Теофил“. Така си избрах това име, което сякаш залепна за мен. […]
Беше краят на юли, фронтът се местеше. До Варшава достигаха известия, че съветската армия е преминала през Буг. Съобщаваше се, че е завзела Люблин. Всяка вечер и всяка нощ се чуваха оръдейни залпове. На 28 юли комендантът на варшавската Армия Крайова, полковник, а по-късно генерал, известен под псевдонима „Монтер“, Антони Хрушчел, обяви мобилизация на кадрите. Какво означаваше това? Населението беше патриотично настроено, но положилите клетва конспиратори във Варшава бяха няколко десетки хиляди. Сред тях имаше и мъже, и жени, които бяха изцяло на разположение. Те можеха да получат заповед да се озоват на определено място само след час и техните лични, семейни и професионални дела не интересуваха никого. Изпълняваха поръчения също като в армията, но армия без униформи, и живееха в частни квартири, а не в казарми.
Аз бях сред тях, защото от две години бях в частта на Главния команден щаб, поради което получих поръчение от 28 юли да се явя в мобилизационния сектор със собствени запаси от храна за 3 дни и с бельо за смяна и лични принадлежности – пак за 3 дни. […] Състоянието на бойна готовност беше отменено и обявено наново на 31 юли 1944 г. следобед. Когато беше отменено, можех например да се отбия вкъщи в кв. „Жолибож“, на ул. „Мицкевич“ 37 […]. Жилището беше празно, т.е. можех да видя какво се случва, а после се връщах на ул. „Хожа“, на ъгъла с „Познанска“. Отидох да се сбогувам с майка ми, защото все пак това е първостепенна връзка – майка и син. Майка ми нищо не знаеше за участието ми в конспирацията и живееше в друго жилище, за да не се излага на опасност. Аз ѝ казах: „Мамо, дойдох да се сбогувам“. Тя беше малко смутена, как така идва един двайсетгодишен мъж и нежно я целува, а после се прощава с нея. Гледаше и недоумяваше какво му е станало. Не е нормално, защо ще се сбогува по тоя начин? Имах усещането, че това може да е последната ни среща, война е все пак, може да загинеш, а и не знаех как ще протекат събитията, нямах стопроцентова сигурност, че ще видя майка си отново. Струва ми се, че поне част от хората мислеха като мен. Друга част може би беше по-лекомислена, но за себе си мога да кажа, че напълно осъзнавах факта, че най-накрая е настъпил моментът, който бяхме чакали цели пет години.
Немците бягаха, Червената армия се приближаваше към Варшава, чуваха се артилерийски снаряди, над варшавския регион летяха самолети на съветската армия. Ние си мислехме, че това бяха последните часове, най-много дни от властта на окупатора, който ни потискаше от октомври 1939 г. във Варшава. Край на уличните екзекуции. Виждаше се и краят на нападенията, на извозванията до местата за принудителен труд или до концентрационните лагери в Освиенцим или Майданек; краят на страха за близките, за които не знаехме дали ще се върнат по домовете си, след като са ги напуснали. Край; започваше нещо ново. Още едно усилие и щяхме бъдем свободни.
Първия ден някои, още не всички войници на АК, знаеха от сутринта, че този ден в 17.00 ч. ще започне Въстанието, т.е. часът „W“, както във вътрешната ни кореспонденция съкратено се наричаше часът на избухването му. Това определение после се пренесе в романите, филмите, но означаваше просто код в кореспонденцията – „W“ и часа. […] Знаех съвсем точно още преди обяд, че в 17.00 щеше да започне. Така че още от следобедните часове се наблюдаваше растяща нервност, тълпи от хора тичаха по улиците, в града имаше съвсем малко немци, биеше на очи, че на различни улици в центъра на града имаше не стотици, а бих казал хиляди младежи, бягащи нанякъде момчета и момичета, предимно с малки раници, торбички или канцеларски чанти. Такава странна гледка – в летния ден преди обяд тичаха нанякъде главно млади хора, тичаха, без да се оглеждат, всички бързаха към местата, където имаха заповед да се явят. Това беше много типична картина. Всички, които си спомнят избухването на въстанието, ако тогава са били относително пораснали, са запечатали тази картина в съзнанието си, защото друго нямаше – във всеки квартал беше едно и също. Ако някой живееше в „Жолибож“ и имаше поръчение да се яви в „Мокотув“ например, или пък живееше във „Воля“ и трябваше да се яви в „Шрудмешче“, или пък обратно, навсякъде имаше движение. […] И естествено, изведнъж всичко това изглеждаше различно от нормалното всекидневие на окупирана Варшава.
Още преди шестнайсет часа ние всички бяхме вече по определените места, никой не оставаше в града дори и за малко да напускаше мястото си. Чухме изстрели. Тяхното ехо се носеше от северната част на „Шрудмешче“. Ясно е, че улица „Хожа“, „Познанска“ са в южната част на „Шрудмешче“, но от районите, които се намират по-близо до Саксонската градина, както и до улиците „Крулевска“ и „Швентокшиска“, се чуваха изстрели. Изстрели, тишина, изстрели. Градът замираше, нямаше никакви звуци, трамваите не се чуваха, таксита по принцип нямаше, нямаше и улично движение, а изведнъж отекваха изстрели. Оказа се след няколко часа, че се е стигнало до преждевременно избухване на въстанически дейности в района на сегашния Площад на варшавските въстаници, тогава той се наричаше Площадът на Наполеон, както и в района на улиците „Швентокшиска“ и „Крулевска“. Просто някои формирования на Армия Крайова, които се готвеха да започнат бойни действия, бяха изненадани на улицата малко след 13.00 ч. на ул. „Сужин“ в „Жолибож“, но това беше толкова далече, че нищо не се чуваше в „Шрудмешче“, а към 16.00 ч. подобни събития се бяха разиграли в самия център. Тези изстрели бяха следствие от непредвидени, преждевременни сблъсъци на отделни групи с немските униформени патрули. Но това, разбира се, повдигаше настроението и желанието за действие. В съседните помещения, в другата стая до мен беше настанен полкът с войници на АК, от покрайнините на Варшава, от формированието, което носеше кодовото име „Оброжа“ (Оглавник). Това бяха сили предимно от околностите, доколкото си спомням, от „Пястова“, „Пясечна“, както и от различни части от периферията на Варшава. Не беше толкова далече, но те трябваше да се бият във Варшава. Това бяха млади мъже, които вече можеха да носят оръжие, които само чакаха да се втурнат от жилищата към дадения обект, предвиден за атака.
В 17.00 часа те внезапно изскочиха навън. На нас ни бе наредено да чакаме следващи заповеди. Аз бях сред неколцината други, които седяха вкъщи и в голямо напрежение чакаха тези заповеди. Другарите ни излязоха на улица „Хожа“ и нападнаха Централата на кооперативното сдружение за млечни продукти и яйца, където имаше немски пункт. Това бяха много важни складове за храни, т.е. за осигуряване на действията на интендантството беше предвидено такива учреждения, промишлени предприятия и хранителни складове да бъдат окупирани, както и други важни за живота на града пунктове. Другарите побегнаха, чух пистолетни изстрели, чух да се стреля по тях, видях санитарки, които тичаха, гледах през прозореца от петия етаж, и изведнъж залп – най-вероятно от картечница.
[…] Решиха да ползваме каналите като безопасна комуникационна мрежа, например за придвижване до определено място, и то главно за жените свързочнички, които преминаваха през каналите понякога наблизо, но в продължение на два, три часа, друг път на четири крака, за да предадат рапорти и заповеди в друг квартал, отдалечен понякога на стотици метри, а понякога дори на един или два километра. Просто незначително разстояние. Обръщам внимание на това, защото разделението на Варшава на части беше знаменателно за по-нататъшното развитие на ситуацията. Немците с изпробваната си тактика по фронтовете, та нали все пак бяха участници в нападателната война от 1939 г., имаха нужния опит и на запад, и на изток. През 1944 г. вече имаха практика на обширни територии, на хиляди километри маршируваха войници в едната или в другата посока. Те прилагаха т.нар. тактика на „чувала“ – отделяха някаква част от града, затваряха я, така както съветската армия затваряше тях във вътрешността на Русия, и след затварянето упражняваха натиск върху тази изолирана група. Каква група? Минимален процент въоръжени войници, население, което солидарно се включваше и помагаше в строежа на барикади, в изкопаването на ями, в устройването на засади за танкове, в поставянето на бариери. Тези хора правеха всичко възможно, за да преобразят своя квартал и своята улица в труден за превземане бастион. Разбира се, населението на Старе място имаше до известна степен по-лека задача, защото тесните улички можеше по-лесно да бъдат барикадирани. В „Жолибож“ или в „Мокотув“ например барикадирането на улиците беше дяволски трудно, защото там улиците са доста широки, т.е. възникваше въпросът с какво да бъдат барикадирани. Как да ги барикадираш така, че танкът да не мине през барикадата? Поставяхме различни препятствия. Учехме се на всичко. Учехме се в практиката – не беше така, някой да си седи спокойно и да си гледа само поверения му участък. Чуваше се призив: „Срути се къщата на ул. „Вспулна“. Всички натам!“. Освен тези, които бяха дежурни в радиото, всички останали – мъже и жени – тичаха с лопати и с голи ръце да изравят изпод развалините хората и да спасяват когото могат. Тогава не се гледаше кой е поручик и кой редник, дали е стар, или млад, просто се спасяваха хора. Постоянно нещо се правеше, на едно или друго място. Някой загиваше, друг беше ранен, трябваше да бъдат извозени някъде. Някъде се срутваше кладенец – трябваше да се откопае, защото липсваше вода. Водопроводите прекъснаха доставката на вода, а трябваше да има вода. Можеше да си гладен, но не можеше да не пиеш вода. Това са неща, които е преживял всеки, който е участвал във въстанието. Не е необходимо да е бил велик конспиратор, за да знае за проблемите с водата, храната и т.н. Храната в първите дни още стигаше, защото все пак имаше множество магазини – тогава те бяха частни, за хранителни стоки, дори такива, които продаваха полу на едро. Имаше някакви запаси от брашно, захар, елда, дори някакви сухи колбаси все още се намираха. Тогава всичко това беше секвестирано за войската и разпределено между полевите кухни.
Беше създаден и цивилен апарат в различни квартали, по различен начин, който съответстваше на окръжните комитети, т.е. на структурата на предвоенната администрация. Бяха учредени блокови, както и домашни комитети – те се занимаваха със социално-граждански и здравни въпроси, с въпроси, свързани със снабдяването, с медицинските грижи и т.н. на дадения микротерен или на терена на няколко сгради. И това започна да функционира добре.
Достъпна стана централната преса, която излизаше от самото начало. Конспиративният орган на старата Армия Крайова „Информационен бюлетин“ се печаташе вече в голям формат, за разлика от предишното малко вестниче. „Жечпосполита Полска“ – орган на Правителствената делегатура в страната, както и широк спектър издания – от десните политически партии като Народната партия в списание „Берг“, до левицата като „Работник“ – започнаха да се актуализират в съзнанието на хората чрез своите оценки, възгледи, известия, а също така и чрез помествания във всичките тези списания много важен раздел „Търсене“. В „Търсене на новини“ се обявяваше кой кого търси, съобщенията трябваше да се насочват към определен адрес, защото няколко дена по-късно животът просто вече го налагаше. Комуникацията беше един от основните проблеми. Нормалният човек всъщност не разполагаше с такава комуникация, тя беше насочена към действащите отряди, при това с трудност.
През септември, след падането на Старе място и по-нататък през същия месец, след завземането на част от „Чернякув“, а след 24 септември, когато падна и целият „Чернякув“, т.нар. „Повишле Черняковске“, стана ясно, че ако се защитаваше само „Жолибож“, „Шрудмешче“ и „Мокотув“, то тези три „чувала“ щяха да бъдат завзети от немците със сила и глад. Ако ни изолираха, ако ни отнемеха и минимума, нужен за оцеляване, ако започнеха безпощадно да бомбардират цивилното население, щеше да се създаде ситуация, в която да възникне въпросът какво още чакаме. Ако Червената армия не проявеше желание да помогне на Варшава, то тогава наистина какво още чакахме. Колко дни можеха да се мобилизират хората и да бъдат принуждавани да полагат такова усилие?
В същото време след 9 септември се появиха известни движения, а между 9 и 15 септември Червената армия извърши маневри, които, без каквато и да било съществена съпротива от страна на немците, я изведоха на линията на Висла. Там с просто око или с лорнет можеше да се види Червената армия от другата страна на Висла, по плажовете на Саска Кемпа, Грохув или Гоцлавек. Нивото на реката беше много ниско, виждаха се огромните пясъчни възвишения в средата на реката и самата водна повърхност, навярно няколкостотин метра. Такава е тази версия на историята – от другата страна стоеше несъмнено една от най-силните и най-многобройните армии в света, огромната, победоносна армия, която напредваше от Сталинград, от Волга. А тук бяха реално вече разбитите немци; ние оттатък Висла бяхме шепа хора, които се защитаваха, а нямаше помощ отникъде. Бяха стигнали до Висла и имаше опит за десант, но беше неуспешен, защото Червената армия не беше дала на поляците, на които беше позволила да извършат десанта, никаква пропорционална, нито противовъздушна защита – войниците отиваха на сигурна смърт, тъй като немците имаха още танкове, оръдия и противотанкови оръжия. Ако хората вървяха с щикове през реката, до кръста във вода, и бяха застрелвани като водни патици, жалко за тези поляци, много от които, за да спасят живота си във вътрешността на Русия, се бяха присъединили към армията и идваха с нея тук, за да се бият срещу Хитлер. Това беше наистина трагично, за всички нас беше угасване на последната надежда, когато се убедихме, че от тази страна няма да получим помощ. Надеждата угасна и когато до нас се добраха хора от най-отдалечени села от Полесието, Волин, Новогрудек, Вилнюс, хора – жертви на лагерите, които пристигнаха ужасени и разказваха за руските командири, за всичко, което се е случило, а това беше истински шок. […]
18 септември беше нормален въстанически ден. Времето беше приятно, септемврийско, доста слънчево, небето – почти чисто, с леки облаци, но изведнъж около обяд, между 13 и 14 часа, се чу далечно бучене. Над Варшава от северозапад, най-общо от страната на Познан, се зададе грамадно „ято“ внушителни самолети. По-късно разбрахме, че са били 107, тогава никой не можеше да ги преброи. За тогавашните технически условия действително бяха огромни, макар че днес гледаме на това с други очи. Тогава четиримоторният американски „Либерейтър“ беше истинско техническо чудо, каквото никой не беше виждал в предвоенния живот. И тези 107 самолета долетяха над Варшава, летяха високо, както се казва, с висок таван, вследствие на което снарядите на немската противовъздушна артилерия (която, разбира се, реагира светкавично) видимо се взривяваха под летателния таван на тези самолети. Това беше допълнителна утеха – че са недостижими, че не могат да бъдат улучени. Хората наизскачаха от мазетата, от убежищата, от скривалищата, някои по-разпалени, сред които много младежи, се изкатериха на покривите, които иначе представляваха смъртна опасност, защото кой би седял на покрива в град под обстрел, за да вижда по-добре? Всички гледаха към доста слънчевото небе и към флотилията от самолети. От тези самолети се откъснаха някакви точици, изглеждаше, че това е скок, че е десант. Хората викаха: „Нашите!“. Оказа се, че не бяха нашите, бяха огромни контейнери, по няколкостотин килограма, които, привързани към парашути в различни цветове, се откъснаха от самолетите. След няколко минути, когато се снишиха, стана ясно, че това са парашути с боеприпаси. За съжаление, този ден, шокиращо злополучен за хората от Варшава, чиито очаквания бяха жестоко измамени, духаше силен вятър в западна посока. Този вятър, особено на височината, на която се озоваха контейнерите след изтласкването им от самолетите, спускаше пред очите ни парашутите, контейнерите, спасителните съоръжения, оръжията, амунициите, вероятно и медицински или хранителни запаси. Вятърът носеше всичко това на запад, което означаваше, че контейнерите пътуваха във въздуха, преди още да докоснат земята, към „Воля“, „Повонзки“, „Влохи“, „Урсус“, т.е. към периферията на Варшава. Само че към 18 септември тези места се намираха под немска власт. […]
Така или иначе, разочарованието през втората половина от периода на въстанието като че ли подпечатваше вече видимото поражение. За по-ориентираните и по-критичните хора то беше очевидно, а за тези, които не напускаха мазетата, беше някакъв знак, който щеше да има продължение, или пък не.
Не последва продължение. […] Краят беше разгънат на етапи. След няколко дена падна „Чернякув“. Това се случи точно 5 дни след относително успешното приземяване на американската помощ. Последните отряди на Армия Крайова, които се защитаваха в „Повишле Черняковске“, „Чернякув“ и в района на улиците „Загурна“ и „Лудна“, бяха наистина последната отсечка. Те бяха отблъснати от немските сили – предимно есесовски и полицейски – до Висла. Спасиха се единици, които плуваха по течението на реката. Там в района беше истинска кланица, и то на цивилно население. Несистемно се извършваха убийства, които е трудно да бъдат наречени екзекуции, защото бяха просто убийства сред това население, живеещо край брега на Висла. Това не бяха решения на някакъв трибунал, или дори на хитлеристки съд, просто се изтребваше населението край Висла. Тези новини стигнаха до нас. Те наистина стигаха до нас избирателно, но все пак една малка група под командването на „Йежи“, командира на батальон „Зошка“, беше успяла да се придвижи в отсечката между Висла и площад „Тшех Кшижи“ и да докладва подробно за събитията там до последните часове. Това беше на 23 септември, на 27-ми се разигра трагедията в „Мокотув“. Вече знаехме, че край Варшава е започнала да действа танкова дивизия на Вермахта, т.е. не някаква сбирщина от бивши криминалисти, полицаи и колаборационисти, а висококвалифицирана танкова дивизия, за наше нещастие, с богат боен опит от предишните години. Тази дивизия беше хвърлена срещу „Мокотув“ и в дните 26 и 27 септември доведе до неговия край. Тогавашните събития са познати на следвоенните поляци от филма „Канал“, в края на краищата негов сценарист е един от младите офицери, които се сражаваха в „Мокотув“ – Йежи Ставински. Всичко това беше в някаква степен следващ повратен момент, който отнемаше и последната надежда. […]
На 30 септември започнаха преговори за прекратяване на военните действия. Това беше немска инициатива, на главнокомандващия от 6 август генерал Ерих фон дем Бах, който, nota bene (за което днес знаят всички), произхожда от семейство на германизирани ренегати – Желевски-Поморски, които вече от две-три поколения са осъзнати прусаци, настроени враждебно към всичко полско. Все пак обаче генерал Ерих фон дем Бах беше достатъчно интелигентен човек и разбираше феномена на полската съпротива. Разбираше, че за да се избегне проливането на немска кръв и за да се постигнат очакваните от фюрера резултати, трябва да се намери компромисно решение, благодарение на което немците да могат да прекратят бойните действия и да запазят авторитета си. Методите за безразборно изтребление на невинни жертви да бъдат прекратени, за сметка на което да се приемат условията на немската страна. Започнаха преговори за капитулация. Те имаха преди всичко една цел – да се спаси населението. Сякаш се повтори, но в много по-драматичен вариант, казусът от септември 1939 г. и обсадата на Варшава. Двама квалифицирани полковници, свързани с разузнаването, водеха преговорите от името на генерал „Бур“. Резултатът беше преди всичко прекратяването на военните действия. То беше свързано с възвание към населението по възможност да напусне града. Хората от „Шрудмешче“ – обръщението засягаше преди всичко тях – на 1 и 2 октомври започнаха да се изтеглят от града с вързопчета, куфарчета и раници през определените изходни пунктове.
Тази картина беше нещо като контрапункт на картината от първите дни, на еуфорията, на радостта и всеобщия ентусиазъм в дните, когато въстаниците завладяваха предните позиции на врага. А сега ситуацията беше различна – хората трябваше някак си да преживеят случващото се, просто да го преживеят. Лицата им бяха сковани от мъка, болка, отчаяние, почти не се чуваха разговори; в тишина вървяха с вързопчетата си като в погребално шествие – предимно старци, жени и деца, а понякога и мъже в разцвета на силите си. Хората разбираха само, че това е краят. На 3 октомври 1944 г. се появиха главните въстанически всекидневници, най-важните въстанически издания, тогава като цяло в умален формат и едностранно налепени като афиши по стените, за да могат да се четат – те известяваха за сключването на споразумение за преустановяване на бойните действията и условията на споразумението. […] Предвиждаше се отрядите на АК да преминат в плен на 4 и 5 октомври, а едновременно с това населението да напусне града. Като последен ден за напускане на населението в началото бе предвиден 5-и, а после бе решено да се направи известно удължение до 6-и, даже до 7 октомври, тъй като не беше възможно това да се осъществи чисто технически дори от немска страна. Оказа се, че стотици хиляди хора бяха още живи и вегетираха в руините, мазетата и уличките и че те щяха се опитат да излязат от града.
Аз бях в много особена ситуация, защото на нас като на редовни и доверени членове на АК, положили клетва преди години, беше дадено да избираме – или почетно да преминем в плен (тогава бях с чин подпоручик и можех да отида в офлага[2], колежките дори ми ушиха нещо като фуражка с една звезда – беше наистина много сантиментален спомен), или да се смесим с населението и да избегнем плена със съпътстващото този избор нарушаване на споразумението. Ако немците разкриеха подобно поведение, никой не би носил отговорност за живота ви. Те можеха да третират постъпката ви произволно, т.е. очаквано зле. Имаше и трета възможност, най-малко популярна, даже официално изобщо непозната по разбираеми причини, а именно заявяването на желание за по-нататъшни конспиративни действия, естествено извън Варшава. Тъй като още преди въстанието аз бях задължен да продължавам да действам в рамките на структурата „НЕ“, т.е. в случай на смяна на окупатора от немски на съветски, в предвидените структури, за мен като избор оставаше само тази възможност – да продължа да служа по този начин. […]
Фактът, че Въстанието беше една от националните трагедии поради размера на загубите и шока за Варшава, в по-голяма степен, отколкото за цяла Полша, днес не подлежи на дискусии. Но дали този шок можеше да бъде избегнат – за това вече би трябвало да попитаме също и Софокъл или Еврипид – дали не са могли да представят по-весело потока на своето въображение, сценично интерпретирано столетия наред, а дори хилядолетия до ден днешен…
Варшава, 23 септември 2005 г.
Превод от полски: ДИМИТРИНА ХАМЗЕ
[1] Интервюто е част от Архива за устна история (Archiwum Historii Mówionej; всички права запазени): https://www.1944.pl/archiwum-historii-mowionej/wladyslaw-bartoszewski,374.html
[2] Офлаг – немски военнопленнически лагер, в който са били държани пленени офицери по време на Втората световна война. – Бел. прев.
