Христо Трендафилов
През последните месеци написах няколко кратки есета за Ърнест Хемингуей. Формалният повод бе 125-годишнината от рождението на писателя (1899), но истинската причина бе да дам малка отплата за суровата омая, в която са ме потапяли неговите творби. Разбира се, в тези есета може да се анализира бегло само част от проблемната палитра на творбите. Още по-повърхностен ще бъде погледът към личността на писателя, страстен любител на всеки сблъсък, водещ неумолимо към смъртта.
Вероятно – търсейки значимото в неговите художествени изяви, сме отделили по-малко място на гражданската позиция на писателя, която обикновено е политически оцветена. Тази позиция предизвиква спорове. В една от статиите споменахме съвсем повърхностно този въпрос: че писателят е крайно неаргументирано обвиняван в принадлежност към съветската шпионска агентура. Научаваме, че е казал нещо цинично, нагло и патологично – престъпната и деспотична Червена армия била спасител на човечеството. Впрочем той има и няколко поздравления към съветската армия и народ, всички те са отправени през първите години на войната. С тези поздрави той съдействал на зловещи диктатори като Сталин и Хитлер. Но всеизвестно е, че СССР и САЩ са съюзници във войната и американецът Хемингуей, който е и участник в нея (извършва разузнавателни курсове в Карибите с катера си „Пилар“), е съвсем нормално да изрече нещо позитивно за съюзна армия. А за диктаторите той се изказва съвсем ясно неведнъж, напр. в края на разказа „Мадридските шофьори“ (1938): Нека, който иска, да заложи на Франко, на Мусолини, или на Хитлер. Аз залагам на Иполито (един от мадридските шофьори, воюващи на страната на републиканците). Писателят винаги залага на обикновените хора, на скромните герои, които правят Историята. Фашизмът? Хемингуей го нарича лъжа, изречена от бандити, а още през 1922 във „Фашисткият диктатор“ определя Мусолини като най-големия шарлатанин в Европа. В обръщение към немския народ казва, че е наредил нито една негова книга да не се публикува от немско издателство, докато на власт са фашистите.
Но да видим как се отнася към него самият Сталин, когото, както невежо се смята от някои, Хемингуей превъзнася като благодетел на човечеството и пр. Романът му За кого бие камбаната (1940) е забранен за публикуване в СССР лично от вожда, като е пуснат незначителен тираж само за тесен кръг от верни люде. Причината – в романа комунистите са представени твърде обективно, а не в обичайната им бравурно-иконична светлина. Срещу произведението надига глас и председателят на Испанската компартия и активен участник в Гражданската война, Долорес Ибарури – Пасионария. Впрочем спомената в романа, а синът й е убит през 1942 при Сталинград. Изказват се без водевилно-шаржов оттенък Илф и Петров и дори предлагат да се забрани на младите писатели да четат Хемингуей; и Остап Бендер вероятно не би го сторил. И така – цели десет години творческо и човешко затъмнение, като съветските медии дори не съобщават, че писателят получава Нобелова награда.
Ала нека си припомним какво мисли за комунизма този циничен и посвоему престъпен според някои негов привърженик. В писмо до своя съветски преводач, критик и анализатор Иван Кашкин Хемингуей дефинира с пределна категоричност своето гледище:
Аз не мога да бъда комунист, защото вярвам само в едно: в свободата.
Относно гражданската позиция на Хемингуей е показателно отношението му към Борис Пастернак след излизането на романа „Доктор Живаго“, присъждането му на Нобелова награда през 1958 и преследването срещу него. Той кореспондира с Пастернак по време на неговата травля, подета от съветски писатели и високопоставени партийни и държавни дейци (активно, с груба, безпардонна риторика в нея се включва и генсекът Никита Хрушчов), и му предлага да дойде да живее в личния му дом. Пастернак отклонява поканата, разболява се неизлечимо вследствие на несекващия тормоз и през 1960 г. умира на дачата си в Переделкино.
Относно положителната промяна в отношението към Хемингуей, която настъпва в Съветския съюз след публикуването на „Старецът и морето“, вече сме писали, името му се превръща в символ, и литературен, и човешки. В тази връзка ще добавим един и реален, и анекдотичен факт. Друг американски нобелист, получил премията през 1962, Джон Стайнбек, посетил няколко пъти СССР, включително и по заръка на президента Джон Кенеди, през 1963 е задържан порядъчно пиян в Москва. Стайнбек успява все пак да информира милиционера, който се опитва да го санкционира, че е американски писател. Тогава милиционерът веднага козирува и ласкаво казва: Здравейте, другарю Хемингуей!
Близки по смисъл и още по-повърхностни обвинения предизвикват и връзките на Хемингуей с Кубинската революция и топлото приятелство с нейния лидер Фидел Кастро. Обвиненията са в симпатии, подкрепа и сътрудничество с тоталитарно-комунистическата власт. Но писателят се е установил в Куба преди повече от 20 години, много преди появата на Фидел Кастро и е свидетел на кървавия диктаторски режим на Фулхенсио Батиста, на превръщането на страната в огромно, публично-увеселително заведение, силно зависимо от САЩ, и в частност – от американската мафия. Той е и свидетел на протестното движение 26 юли, на партизанските акции, на прогонването на Батиста и установяването на новата, назована революционна власт. Декларира, че от всички правителства на Куба това е най-справедливото. Действително в сравнение с предишния режим новата власт на обвеяните с почти пиратска карибска романтика Фидел, Че Гевара и Камило Сиенфуегос изглежда като носител на по-близък до тежненията на изстрадалия народ ред. Куба е подложена на репресивни политически мерки от страна на САЩ и това й носи нови симпатии. В нездравата, мрачно-подозрителна и скучна обстановка на Студената война тези водачи само за няколко години стават популярни и дори любими на голяма част от световната общественост. За Хемингуей обаче революцията е преди всичко зрелище и борба със злото, вид корида и рискован океански риболов с неизвестен резултат, революционерът е храбър матадор и рибар и неслучайно той организира състезание по лов на марлини, назовано Купа Хемингуей. Е, първият носител на Купата не изненадва никого – Фидел Кастро, който, независимо че е пълен аджамия като балъкчия, е късметлия и тук, и улавя два марлина (помним, че внушителен марлин улавя и старецът Сантяго). Някои говорят за топли отношения между Фидел и Ърнест, тяхната топлота е запечатана в една среща и една снимка в бар „Ел Флоридита“, в своя автобиография обаче Кастро коригира това гледище и твърди, че е имал не една, а цели… две срещи с писателя. А риболовното състезание Купа Хемингуей продължава до наши дни и както следва да се очаква, между победителите има и българи – през 2019. През 1960 писателят напуска Куба и се връща в САЩ, в северозападния щат Айдахо, където през 1961 се самоубива. Връща се поради материалната оскъдица от икономическата блокада на Острова.
Хемингуей е свидетел само на ранната история на революционна Куба и не може да знае за трансформацията на режима в типична за Латинска Америка диктатура или хунта. Вътрешни брожения, борба за власт, предрешена като сблъсък на идеи, има сред управляващите. Още през 1959 загива при крайно неясна самолетна катастрофа Камило Сиенфуегос. Неговата популярност сред народа е изпреварила тази на Фидел и Че, свален е от поста министър на въоръжените сили и заменен от брата на Фидел – Раул. Освен това идейните му възгледи се пренасочват към анархизма, новите леви и контракултурата. Писателят не е свидетел на Карибската криза, когато през 1962 светът се изправя пред ядрен сблъсък, не може да знае и за разцеплението между Фидел, който остана на съветски позиции и Че Гевара, който се сближи с маоизма и пое към осъществяване на своите обречени утопични проекти за износ на революция в Третия свят. Кубинската революция е за Хемингуей, първо, вид корида и после, коренна политическа промяна, а водачът й Фидел е, първо, успял матадор и после, социален спасител. Коридата и нейните осъдени актанти, матадорите, играят изключителна роля в неговата писателска митология и човешка философия. Героят на „Фиеста“ Джейк казва: Никой никога не живее пълен живот, освен матадорът. А самият творец обобщава: Цялото човечество противостои на Злото така, както матадорът противостои на бика.
Коридата и карнавалът, свързан с нея, съпътстват Хемингуей през целия му живот, до самата му смърт, те стават част от нея. Както се знае, той се самоубива с ловната си карабина на 7 юли 1961. Тази дата обаче има и ритуално-символично значение и очевидно е избрана съзнателно, това е денят на св. Фермин, патронният светец и предстоятел на областта Навара и на центъра на ежегодния двуседмичен фестивал – Памплона. Тогава по тесните, калдъръмени улички се пускат на воля бикове срещу бягащата тълпа. Това карнавално време, чествано в Памплона още от XVI в., е описано от писателя както в романа „Фиеста“, така и журналистически, в есето „Памплона през юли“. Този двоен, и репортажен, и белетристичен подход е често срещан при Хемингуей. На практика подходът е един, но проявен в две стилови разцветки. Напълно аналогичен е подходът и на гражданина, и на художника Хемингуей. Гражданската позиция е грундът, върху който той изписва своите картини и всеки опит за корекция е само пламенно-инфантилно прерисуване силуета на един от Големите.
