Десислава Неделчева е поетеса, белетрист и литературен критик. Завършва българска филология в Софийския университет. Има много национални награди за литература, сред които от конкурса „Веселин Ханчев“ през 1996 г., когато председател на журито е Иван Теофилов. Работи като журналист, редактор, а от три години като преподавател по български език на чуждестранни студенти в Технически университет – Варна. Автор на книгите с поезия „Прози в края на века“ (1998), „Източно време“ (2012) и на романа „Черните обувки“ (2021), както и на стотици статии с литературна критика от 1991 г. насам във вестниците „Култура“, „Литературен вестник“, „Литературен форум“, в „Портал Култура“ и сп. „Култура“. Разговаряме с нея на 12 декември 2024 г.
Каква литературна година изпращаме?
При всички случаи интересна и поучителна, ако човек иска да чете и разсъждава. Аз обаче не съм настроена да обобщавам, а още по-малко да мисля суперлативно. Винаги предпочитам да бъда взряна в прорезите, в малките неща, в детайлите. По-скоро да уловя нещо ценно, което е изпадало или не е на фокус, а заслужава. Не съм от тези, които се състезават и обявяват резултатите, а от местните труженици. Състезателите рискуват да останат повърхностни, защото светлината на прожектора заслепява и изкушава да се плъзнат по ефектното, което е лъжовно и краткотрайно.
А Вие? Каква е Вашата 2024-та?
Динамична заради работата ми в списание „Култура“. А аз обичам бавните движения в литературата. Но пък списанието ми дава срок и определен брой знаци за една страница 🙂 Така че съм поставена в едно личностно противоречие, което понякога дава любопитно сечение. От една страна ми харесва да бавя нещата, те да отлежават, времето да се пуска между тях, но тогава прекалявам и се изморявам от себе си, от друга страна, срокът и точният формат ме дисциплинират и задават някакъв уж неочакван стрес, литературен адреналин, който провокира и задъхва. Като гледам книгите, за които съм писала през годината, виждам профила на своя избор и се радвам, че тези издания са извадени пред скоба.
Започнала съм един проект, за който още няма да говоря, влача друг от две години насам и мечтая за други два. Извън литературата, 2024-та беше благосклонна за семейството ми и това ме изпълва с благодарност.
Ако трябва да сравните днешния момент в българската литература с Вашето дебютно десетилетие – 90-те години на ХХ век – какви разлики и прилики разпознавате?
Не мога да осмисля всички разлики, но има много прилики.
Още преди началото на 90-те започнах да ходя по литературни конкурси и четения, най-силни за мен бяха годините между 88-ма и 91-ва. Прописах стихотворения на 10 години, бях трети клас. Рецитирах ги на училищните концерти и редовно публикувах във варненските вестници и притурки за култура и в националните такива, тогава имаше списание „Родна реч“, вестник „Средношколско знаме“ и други. Писала съм и текстове за песни на варненската метъл група „Еуфория“. Две години преди да стана студентка в „Българска филология“, отидох с една приятелка на конкурса „Веселин Ханчев“ в Стара Загора. Под асмата в двора на къщата на литературния музей бяха насядали освен Георги Борисов и Румен Леонидов като членове на журито, също Николай Тончев, Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Михаил Кръстанов. На следващата година май се появиха Георги Господинов и Йордан Ефтимов. Така си и продължих в тази компания. Те ми повлияха да избера да уча в университета в София, а не в Търново. Бях приета и на двете места и се чудех къде. А после заедно пишехме в „Литературен вестник“. Бяха много силни и енергетични години, защото имахме чувството, че отхвърляме с грохот старото и създаваме нова и ценна литературна среда, поезия и критика.
Когато през есента на 90-а или 91-ва отидох вече като студентка в София, първото, което видях, беше транспарант, опънат между братята Евглоги и Христо Георгиеви на фасадата на Софийския университет, на който пишеше „Николай Тончев – гладна стачка“. Бях потресена, Николай ми беше приятел. Литературното беше оплетено в политическото.
А преди да дойда в София, друг мой приятел, поетът Орлин Дянков, който беше направил Града на истината в Шумен, загина при неизяснени обстоятелства. Година преди това с него се срещахме и непрекъснато четяхме и пишехме поезия. Във Варна имаше, като никога след това, много интересна поетическа група. Също „революционна“ в онзи литературен и политически смисъл.
В поезията бях дебютирала много малка. През 90-те дебютирах по-скоро в критиката. Проф. Никола Георгиев ме изпрати при Христо Буцев във в-к „Култура“. По същото време започнах да пиша рецензии и в „Литературен вестник“, а след това и в „Литературен форум“.
Кой провокира сериозния Ви интерес към писането?
Като дете не съм ходила в детска градина и винаги на обяд майка ми четеше. Била е вкъщи, защото брат ми беше бебе. Бяхме прочели приказките на Шарл Перо, Братя Грим, български народни приказки и римуваните поеми от типа на „Работна мецана“, „Горската аптека“ и „Медената пита“, които много ме впечатляваха и ги знаех наизуст. После започнах да си пиша мои стихотворения и помня, че понякога с майка доизмисляхме римите. Тя имаше голяма библиотека и се редеше на опашки за книги. Пазя си една книжка от оризова хартия, изработена от мен, ушита по средата, голяма 8 на 6 сантиметра с малко разказче вътре, написано с печатни букви от времето преди първи клас. Може и да е имало някакъв ген, който свързвам с разказа на баща ми за негова митична леля, която пишела поезия и учела през 30-те години на миналия век в София. Подписвала се с името Теменуга Горска, но починала много млада от туберкулоза. Досега не съм открила в литературната история поетеса с такова име.
Как опазвате поета от критѝка и обратното?
Не го опазвам съзнателно. Докато пиша критика, мечтая (някой ден) да пиша поезия. Или хубава проза. Това е упражнение за баланс. Минаваш по въже над града. А и не се знае дали изобщо има какво да се опазва. Всичко в писането е несигурно. Сега има една работа, която обичат ръцете и ума ти, върши я. Ти си мислиш, че нещо още по-хубаво ще се случи, но никой не знае.
А какво научавате за себе си от книгите, за които пишете критически текстове?
О, всичко, на което съм способна. Писането на критика е голяма провокация. Всеки път нареждам пъзел в една много напрегната битка на смисъл. Постепенно излизат наяве разни неща, проясняват се. Все едно вземаш един аквариум с най-различни риби и прилежащия им свят от водорасли, камъни и пясък и го изсипваш в големия океан. Ще остане ли светът цял и свой, ще се пръсне ли, какво ще се случи с отделните рибки, какъв е смисълът да има собствена ос, защо и какво се върти в неговата орбита, такива неща… От критиката се научавам на смирение и обич. И на дисциплина, която при мен е дефицитна, защото отдолу винаги дебне бунтарката.
Споделяте ли ширещото се наоколо мнение, че в България днес няма реална и обективна литературна критика?
Не ми харесва, когато някой каже, че няма критика, защото има посветени на това хора. Може да са малко. По-скоро са недостатъчни заради ниската стойност на критиката, която културната среда е решила, че има в момента. Тъжно е, защото ние знаем колко е важна за литературните процеси вътре. Сякаш изчакваме да мине черната вода от приказката. В подобни периоди на отхвърляне посветеният затваря очи и продължава, защото за това се е подготвял години наред. Има нещо общо със служението в религиозен смисъл. Както казва моят приятел Тодор Ялъмов: „Цял живот съм се занимавал с математика. Е, аз какво да направя като сега не се цени?!“.
Как утвърждавате това, което смятате за стойностно?
Задълбочавам се в него и издърпвам важните за мен нишки. Все някой ще се присъедини, когато вижда моята радост.
Живеете във Варна. Как се отнасяте към твърдението, че нашата литература е основно „столичноцентрична“? Съществуват ли според Вас значими регионални литературни общности?
Вече се отнасям спокойно, но доста време се чудех какъв избор да направя. Според мен има някакъв ритъм на съществуване на такива регионални общности. В средата на 80-те до началото на 90-те години имаше значими писателски и художнически среди в по-големите градове на страната. Бяха мощни и имаха влияние. После се пръснаха и омаловажиха. Във Варна се разтури общността „Вулкан“ при художниците, а също и групата на писателите. Докато бях ученичка, за мен имаше значение тази общност. После живях десет години в София и когато се върнах през 2000 година, вече ми беше все едно, защото общувах професионално със софийските си колеги. Така че не мога да преценя истински. Предполагам, че в определени моменти това е от значение.
Има ли конфликт между ролята Ви на тълкувател на чужди идеи и времето и енергията, които Ви остават за свое творчество?
Нали знаете как котката дебне жертвата си. Когато е сигурна, че й е в кърпа вързана, започва да я следи с периферното си зрение и се прави, че не й е важна. Симулира игра, а я държи в центъра на живота си.
Да, има конфликт, макар че не си признавам лесно. А и винаги отлагам собствените си неща, уж заради други належащи. Истината е, че усилвам предстоящото удоволствие и чакам момента.
Споделихте преди време, че книгата си „Черните обувки“ сте написали, отваряйки предпазливо стари дневници от детството. Имате ли скрити бележници или дълбоко заключени файлове с текстове за времето след това?
Имам. Понякога на зазоряване, когато вече не спя, но се заблуждавам, че още мoга да поспя, мисля за тези стари изписани тефтери и мечтая да стана от леглото и да започна да пиша. Но не става така.
Когато бях по-малка, но вече осъзнато пишех, имах много ясно разпознаваеми моменти на копнеж по писането. Например на гости съм с нашите у роднини, седим около дълга маса, на мен ми е скучно, слушам техните разговори и в мен тайно се разлива някаква топлина. Това е радостта, че имам някъде нещо свое, което много обичам да правя. Винаги предстоящо. Писането.
Бихте ли написали продължение на „Черните обувки“?
Бих написала, ако можех. Понякога имам намерение. Искрено се изненадвам, когато някои приятели, обикновено не от близкия ми кръг, ме питат за Дарина, героинята от романа. И за да подсилят мнението си, казват, че много плакали, докато чели. Мислят, че това е достатъчна мотивация да продължат съдбата й.
В третата част на романа Ви текстът става подчертано лирически. Когато се изразявате, как извършвате избора на език и на жанр?
Стана по естествен начин. Появи се свръхемоционален момент в текста и аз превключих в режим поезия. Реших, че така ще бъде най-добре за всички. Можех по-лесно да изразя потреса в действието и то по-лесно да бъде разбрано. Плюс това ми се видя интересно да комбинирам няколко типа изказ. По това време бях очарована от една книга на Давид Фоенкинос (по-късно изчетох всичко от него, преведено на български) за художничката Шарлот Саломон, която той беше написал в странна форма.
Сега ще Ви цитирам:
Не е да ви лъжа моето намерение
не е да ви казвам истината –
което иска само ще се каже
Тогава и само така мога да го изложа
като все мисля какво ме е накарало
Което само ще се каже е бедно пале
годно да ме изражда и скапва
в думи които са мои и не са мои
които не са нито бащи нито общи
Те са времето и мястото което ги плаши
А когато се нанесат в нова квартира
някой свирепо им вдига наема
и те остават вечно навън.
Във Вашето стихотворение „На място“ казвате, че думите не Ви принадлежат напълно. Защо?
Преди доста години бях дала десетина стихотворения на Георги Чобанов, светла му памет, за да ги публикува в „Литернет“. После мина време и го помолих да ги изтрие, защото вече не ги харесвах. Той обаче се възпротиви и това е едно от тях. Каква ирония, в него наистина се казва, че думите не са мои изцяло.
Писателят е като диригент, насочва с палката си някакви енергии наляво и надясно. Когато е пълен с думи, сякаш просто ги разпределя и подрежда. Усещането е, че сами се казват и пишат. Тук има пръст истинска тайна. Старобългарските писатели пишат само когато Бог снизходи и им даде Слово, иначе седят, мълчат и се молят.
Коя ще бъде следващата Ви книга?
Надявам се, че ще бъде посветена на любим мой български писател. Но докато не я предам на издателя, не искам да казвам повече.
Разговора води ЛИДИЯ ВЛАСОВА
