Мая Ангелова
Присъствието на младия поет от Троян Ивайло Иванов на страниците на столичния „Литературен вестник“ през 90-те години на ХХ век е тема, определена от неочаквано силния дебют на автора, който е поданик не на една, а на цели две провинции – на родния Троян и на университетския град Велико Търново, в чиято Алма матер се раждат първите му стихове, достигнали до публикация. В разрез с тези нагласи, които след смъртта му подхващат тенденциозния мит за непризнатия или маргинализиран приживе поет, Ивайло Иванов още преди публикуването на първата си книга, почти мигновено след като прописва стихове, в рамките на две години надскача регионалната си слава и е припознат като име от поколението на 90-те. Включването му в няколко ако не манифестни, то поне важни за сменящата се културна парадигма броеве на „Литературен вестник“, го прави разпознаваемо лице на новата литературна смяна в българската поезия.
Освен това през първите години на 90-те демократизиращата се литературна общност още не се е отърсила от спомена за „крепостничеството“ на провинциалните автори през предишното десетилетие. През 80-те години провинциите си имат сякаш приковани върху регионалната карта, овластени поети, „малки“ соцреалисти, с авторитет сред начинаещите поети. В по-големите окръжни градове техният статут е оспорван от артистично бохемстващи лирици, търсещи алтернативни поетики. Някъде покрай тях битуват, изтикани в сенките, лишени от видимост и поради това от литературно потомство, откровено алтернативни на соцреализма пера като Веселин Тачев, Йордан Кръчмаров, Николай Колев от Търново и др.
Като цяло през 80-те благоустройството на литературните провинции е в ход. По този начин с постепенно нарастване на самочувствието на литературните периферии и символичното им еманципиране чрез множене на столици (морска, дунавска, старопрестолна, лудогорска, рудодобивна, хлебородна, бохемска) „романтическият“ дълг за героическо самоосъществяване на таланта единствено в София, в кипежа на културния живот, привидно се оказва лишен от основания.
Като важен фактор за конструирането на най-младата литературна смяна, която ще дебютира в края на 80-те и в началото на 90-те, са също изданията на Асамблея „Знаме на мира“, в които комсомолските и пионерските организации по места отбират бъдещи таланти. За четирите издания през 80-те години участници в престижния детски форум са 14 000 деца от България. Тук властта сякаш наистина е в ръцете на микроскопичните културпросветни партийни звена по места – предложенията идват от низовите структури, с регионални квоти, които трябва да бъдат попълвани. Вероятно немалка част от поетите, дебютирали през 90-те години, са минали през тази творческа школа.
Ивайло Иванов, като ученик, не е нито в групите на обхванатите от организиран поетически живот, нито сред селектираните за участие в международната асамблея. В гимназията е привлечен живо от електротехниката. Не може да се каже също, че е със самочувствието на потомствен поет, израснал в литературната кухня, въпреки че майката, Мария Йонкова, също пише стихове. Трите й стихосбирки обаче са издадени едва след като синът Ивайло Иванов е станал разпознаваемо лице в най-новата българска литература.
Защо смятам, че тези чисто биографични моменти не са маловажни? По същата причина, поради която Миглена Николчина открито разсъждава върху поколенческата биография на дебютиралите през последното комунистическо десетилетие в статията „Забутаното поколение“. Като отговор на реплика от среща с Енчо Мутафов след шумно тоталитарно четене, в която литераторът се учудва, че всички там са деца на писатели, М. Николчина споделя: „И наистина там бяха Владимир Зарев, Владимир Левчев, Иван Голев. Не помня дали беше Ивайло Дичев, но спокойно можеше да е бил. Беше Лора Априлова и моята по-скромна личност. Най-вече беше Златомир Златанов, чийто баща не ни е известно да е бил литератор – поради което Златомир се озова в следващото поколение“[1].
Ето защо не толкова избухването на поетическия гений на новоприетия студент Ивайло Иванов във Великотърновския университет още през първата му студентска година, а лекотата, с която талантът на този неочакван поет бързо бива признат и от търновската, и от столичната литературна общност, и до днес буди радост.
Още повече – през 1991 и 1994 г. отношенията между търновската литературна гилдия и столичните редактори на „Литературен вестник“ все още са под въздействие на т.нар. „афера“ с „открадването“ на вестника. Става дума за преструктурирания алманах „Янтра“, излизал от 1980 до 1990 г., финансиран споделено от Съюза на българските писатели и търновската община. През 1990 г. е взето решение алманахът, със запазен бюджет и редакторски екип, да стане двуседмичник, който бързо се превръща в най-четения литературен вестник от провинцията, издание на Дружеството на писателите във Велико Търново и СБП. Въпросът, който след това разбунваше търновската общественост, беше как и какво налага на СБП да превърне именно търновския двуседмичник „Литературен вестник“ в национален седмичник, издание на софийския в-к „Демокрация“, орган на СДС.
През 1993-1996 г. ледовете между утвърдените търновските автори и столичния вестник започват да се топят, въпреки че вестникът, който до 1992 г. се печата в търновската държавна печатница и поне символично излиза в Търново, вече започва да се печата в София.
*
Първа страница на бр. 13 от февруари 1994 г. на „Литературен вестник“ въвежда в литературнотеоретическо обращение важния за хуманитаристиката текст на Мишел Фуко „Субективност и истина“. Отляво се намира антрефилето на водещия броя Георги Господинов, който отстоява правото на нецензурен език в едно демократично литературно издание. Отдясно се намират пет фрагмента, озаглавени „Из Нов сън за щастие“: (3) Денят ли е получил кръвоизлив; (4) Не март, а сякаш армии навлизат; (12) Умирайте изящно и свенливо; (14) Отдолу, черни, бабичките плачат. Нищо в стиховете, които Господинов е подбрал, не подсказва неопитност или незрялост. Заявен е постмодерен дух в избора на класическо потекло, избран е стилизиран жанров модел, стиховете играят с ловка фигуративност, заглавието елегантно жонглира върху ръба на мистификацията. Едва ли някой би се досетил, че до 1990 г. авторът им не е публикувал нито ред. Това са фрагменти, които стават физиономични за облика на лирика Ивайло Иванов през годините.
През 1994 повечето от нас, приятели и състуденти на Ивайло Иванов, очаквахме „Нов сън за щастие“ да е заглавие на една от най-силните предстоящи дебютни поетически книги. Стиховете, които започнаха да се появяват после като извадка от този цикъл, бяха спечелили голямата награда за поезия на името на Петко Теофилов и всеки момент трябваше да излезе дебютната стихосбирка на Ивайло[2]. Цикъл със същото заглавие, но с различни фрагменти, беше публикуван и в другия голям национален седмичник „Литературен форум“ (реформиран наследник на социалистическия официоз „Литературен фронт“) в края на 1993 г. (бр. 48 от 1-7 дек. на стр. 4): Секундите са вече преброени…; Подобно сноп откъснати коси…; Какво са тези есенни глухарчета…; Тъй както птичето изопва шия, за да вкуси…
„Нов сън за щастие“ продължи да се разгръща и попълва през следващите години, „заемайки“ едни от най-запомнящите се стихотворения на дебютната стихосбирка „Хензел и Гретел“ (1995), на книгите „Филологически поеми“ (2005), „Брачни песни“ (2013). Докато се превърна в последната книга на един от най-талантливите български поети, дебютирали през 90-те години на ХХ век. Но да се върнем към началото на 90-те, с фокус върху бр. 13 от 1994 г. на „Литературен вестник“.
След стиховете на непознатия дотогава на широката читателска общност поет Ивайло Иванов следват три миниатюри на Румен Стоянов – поет и преводач на Маркес, Борхес, Кортасар. Струва ми се, че дотогава няма случай млад автор от провинцията, без издадена книга, да е намирал толкова топъл прием на страниците на „Литературен вестник“ като поетично лице на броя. Освен всичко това е първият брой, на който Георги Господинов е самостоятелен водещ редактор и прецизността при избора на материали вероятно е била повишена.
Преди това, от есента на предишната 1993 г., четиримата млади поети и литератори Пламен Дойнов, Георги Господинов, Бойко Пенчев и Йордан Ефтимов, които дотогава активно публикуват стихове и рецензии в „Литературен вестник“, започват да водят броеве, но по двойки. По-рано Георги Господинов вече е издал стихосбирката „Лапидариум“ (1992), а Ивайло Иванов дори е написал рецензия за нея в студентския вестник на Великотърновския университет „Семинар“[3].
На първа страница, обичайно за концепцията на седмичника, се публикуват стихове, които фокусират актуален проблем. В тази позиция през 1993 г. се появяват имената на утвърдени поети от предишните поколения като Блага Димитрова, Константин Павлов, Иван Радоев, Златомир Златанов, Екатерина Йосифова, Мирела Иванова, Биньо Иванов, Владимир Левчев, Ани Илков, Иван Методиев и Едвин Сугарев. Сред тях не рядко се нареждат и имена, поколенчески близки до споменатите, на автори, по-известни в провинцията, често редактори на местни периодични издания за литература, с по-няколко книги зад гърба си.
Друга причина, определяща избора на стихотворенията на заглавната страница, е политическата актуалност на стиховете – част от тях са писани в горещите стъпки на събитията. Така в бр. 26, 1993 г. с водещ редактор Ирма Димитрова (това са дните на гладната стачка на Едвин Сугарев) на първа страница намираме стихотворението „Дърво“ на Снежана Иванова, лице на търновската поетическа вълна през 80-те години, посветено на Едвин Сугарев, в което чрез поетически парадокс гражданският жест е изобразен като християнското мъченичество – ти слизаше да допреш / земята на рая. Заедно със Снежана Иванова в дясната колонка е публикувано стихотворението „Воинска песен“ на Елка Димитрова, тогава студентка в СУ – Най смелите войници, / са с най-високо отрязан крак.
Освен чрез извеждането на първа страница на млад автор, има и други традиционни стратегии да се открои появата на ново талантливо перо. Например в бр. 41 от 1994 г. в съвместна публикация с „Литературен форум“ Едвин Сугарев предговаря два поетически цикъла („Повод за небе“ и „Апокриф за дъжд“) на младия „отгледан в Родопа, помежду древните хълмове“ Азис Таш. Чудесен жест, от който талантливата поезия на Азис, който още в гимназията знае 5 езика, сякаш не се нуждае.
Друга стратегия за въвеждане на слабо известен автор е вписването му в рамките на субкултурната общност на драговолните маргинали от втората половина на 80-те. Ето как Роберт Леви обрисува Елин Рахнев в рецензията си „Емблема на поколение“, посветена на дебютната стихосбирка на Рахнев „Съществувам“ (1993): „Една тъничка книжка обявява съществуването на нов поет, на Елин Рахнев. Израсъл по бургаските улички той идва и да опровергае твърдението на един свой съгражданин, че Бургас го има само на картата на Фотевите стихове“. Рахнев освен като поданик на артистичната провинция е представен и като част от едно невидимо поколение – това на дългокосите периферии – маргинални и неформални. „25-годишният Рахнев – твърди Леви – говори от тяхно име“[4].
Целта на този преглед обаче не е каталогизиране на литературните стратегии на водещите редактори на „Литературен вестник“, а открояване на мястото, което младите столични постмодернисти отстъпват на поезията на Ивайло Иванов. Виждаме, че стиховете, публикувани в брой 13 на 1994 г., и без патериците на представянето, постигат много: Ивайло Иванов, из „Нов сън за щастие“…
Тази поезия не е там заради актуалност спрямо политически проблем. Иванов не „говори“ от името на невидима общност и поради това не е легитимна емблема на маргинализирана група. Стиховете му в този брой нямат посвещения, а номера. Казано просто – поезията му е предпочетена от водещия редактор като проява на добър вкус. Тя е там на първо място заради художествената си стойност, но и заради постмодерното концептуализиране на традицията, заради талантливата игра с високи образци от литературния ни канон, заради мистификаторския си патос. Февруарските стихове из „Нов сън за щастие“ на Ивайло още малко и могат да бъдат посочени от литературната история като прелюдия към емблематичната „Българска христоматия“ на четиримата млади редактори на „Литературен вестник“, чиято премиера скоро ще затвърди емблематичния им образ на нов кръг „Мисъл“.
Предстоят още много публикации на страниците на „Литературен вестник“, но в този важен за Ивайло брой има едно изречение, което пряко можем да отнесем към младия поет – „Азът не трябва бъде откриван, а да бъде конституиран, да бъде конституиран чрез силата на истината“ (Фуко). Защото поезията на Ивайло Иванов има и този отличителен белег – да търси чрез изкуството, като че с платонова колесница, път към истината по обратната страна на небето.
*
Това обаче не е първото приобщаване на Ивайло Иванов към идейно-концептуалното ядро на младите постмодернисти. През 1993 г. негови стихове излизат в два броя с водещ редактор Ани Илков. В бр. 23 от 13–19 юни, в рубрика „Разкази и балади“ Когато вещите не спят (с. 4) и На световете с любов (с. 5) съседстват с фрагментите на Йордан Ефтимов от Индиански приказки. Стихосбирка с това заглавие ще излезе през 1997 г., а през годината, която разглеждаме, Йордан Ефтимов става автор с книга („Метафизика на метафизиките“). В следващия брой на Ани Илков (бр. 27 от 11–17 юли) отново е предпочетена поезията на Ивайло Иванов. Публикувани са два фрагмента „Из поемата „Хензел и Гретел“: Хензел, превърнат във врабче, влита в стаята на Гретел и Гретел след инцидента пише стихотворение: ИНЦИДЕНТ. Пак Илков публикува (бр. 39, 4–10 октомври 1993) и рецензията „Триединният Разцветников“ на Ивайло Иванов за книгата на Иван Станков „Скръбният, нежният. Лирическият свят на Асен Разцветников“ (1993).
Оказва се, че с публикациите на търновски автори приоритетно през 1991-1993 се ангажира Ани Илков. Пак той пише през 1992 г. възторжената рецензия „Литературата на младите“, посветена на излезлия във Великотърновски университет през същата година сборник със студентска поезия „Аутодафе“ (1992), като покрай другото заявява: „Без много шум, без теоретични репризи и излишен патос, някак от само себе си се разбира, че трябва да предоставим път, да дадем място на младите хора, на аспирантите и студентите от СУ „Климент Охридски“[5]. През есента на 1993 г. думите стават дело – място на водещи редактори е дадено на младите студенти от СУ, които сърцато поемат щафетата да открояват имената в литературата на младите. Това се забелязва още в първия брой, на който Б. Пенчев и П. Дойнов са водещи редактори (бр. 42 от 25-31 октомври 1993). Те публикуват неизвестни за широката аудитория млади поети в артистично оформена рубрика “TYPUS ORBIS TERRARUM“. Теоретичният текст на непревеждания дотогава в България американски философ Пол Де Ман, публикуван в същия брой, се нарича „Себевглъбеното поколение“.
Това, че темата за поколенията в поезията бързо кристализира в идеологията на младите литератори и редактори на най-четения литературен седмичник, ще стане ясно много скоро, когато се вглъби в идеята за бащите на 90-те. Брой 47 от 29 ноем. – 5 дек. 1993 г., с водещи редактори Г. Господинов и П. Дойнов, носи този наслов. С оглед на цялата поколенческа тема, станала централна в сменящата се културна парадигма на 90-те, броят може да бъде наречен манифестен. Той също е внимателно конструиран. На страницата, в която „говорят децата“, до текстовете на Пламен Дойнов (Малък син) и Георги Господинов (Голям син) е поместено стихотворението „Какво ще остане“ на Ивайло Иванов, посветено на Константин Павлов. Вярно е, че посвещението е определящо при селекцията на публикациите в този манифестен брой, за да се оформи ясен контур на поетите на 90-те чрез изобретяване на потекло. Под стихотворението не стои регионален маркер – Троян, В. Търново, диплите на Балкана, улиците на старопрестолния град или друг „квотен принцип“. Там има единствено стихове и едно все още неизвестно в национален мащаб име на поет без стихосбирка и без литературен баща, който да го припознае „контактно“.
*
Проследяването на присъствието на Ивайловата поезия по страниците на „Литературен вестник“ през 90-те години брой по брой нито е неизчерпаема, нито непосилна тема, но би създало усещане за предубеденост, за преувеличаване на ролята на един литературен подиум, който, макар и важен, не представя цялостна картина, в която се вписва поезията на И. Иванов през десетилетието. Текстологичният анализ на редакциите, които поетът прави при последвалите книжни публикации, също би могъл да поведе към интересни биографични посоки, към анализи на стилови и еволюционни тенденции, въпреки че преработките като цяло се стремят да са незабележими. Важни са и ефектите върху отделните стихотворения от новите съжителства при странстванията им от книга в книга. Защото почти всички от публикуваните в „Литературен вестник“ стихове, влизат в „Хензел и Гретел“ (1995), „Искри от воденичните ми камъни“ (1996), „Филологически поеми“ (2005), „Пастирът на мухи“ (2008), „Брачни песни“ (2013), а не малка част от тях достигат и до своя сетен дом „Нов сън за щастие“ (2015).
Но има една ключова редакция, в която добавеният след години образ на превзетата от варварите кръв е толкова силен и като иконография, и с вложената в него житейска равносметка, че преработката не може да бъде отмината. В бр. 31 от 15–21 окт. 1997, с водещ редактор Пламен Дойнов, е публикувано стихотворението „Беломорското течение“, посветено на поета Емилиян Петков, близък приятел на Ивайло. Стихотворението, без да е подложено на редактиране, става част по-късно от „Филологически поеми“ (2005). След три години поемата е включена и в стихосбирката „Пастирът на мухи“ (2008) със заглавие „В очакване на беломорското течение“, като посвещението отпада и се появява епиграф от „В очакване на варварите“ на К. Кавафис.
Тук е пресъздадена личната ретроутопия, която директно реферира към биографична ситуация, съответстваща на времето, изминало между приключилите студентски години във ВТУ и редакторството му в „Литературен форум“ през 1997/1998 г.:
И ето, / след четири години пак съм тук /насред площада, / в полунощ. / Под мене като диплите на расо / се стелят нощни склонове, и Арбанаси / с две-три догарящи прозорчета замира… / Самотна песъчинка всред всемира!
По-нататък освен формалистични редакции има и знакови смислови промени. Първите са по посока на търсене на повече яснота и изобразителна прецизност. Например в шеста строфа вместо стиховете от публикувания в „Литературен вестник“ вариант: изострил се е мозъкът ми – и боли / подобно тез напечени скали, / които цепят капката вода, през 2008 четем: като ръба на голите скали, / които цепят капката вода.
Строфата продължава с емблематичната за Ивайловата поезия фигура (наподобяваща шекспировска апория) на раздвоения език: Ах, сякаш някой сложил е юзда / в устата ми. Кажи, света вселено, /с юздата как се учи на смиреност / и еднозначност, щом е тя готова / двусмислено да среже всяко слово?…
Във варианта на поемата от 1997 г. следва четиристишна строфа, в която предизвикателното обръщение на лирическия Аз към абстрактния морален арбитър отеква сякаш „от дълбините“ на един личен апокалипсис: Защо са в мен зачатията мъртви? / И докога – кажи ми, аз те питам – / като вълчица алчна ще замръквам / със виеща утроба под звездите?…
Към тази строфа през 2008 г. са прибавени още четири стиха. Въведена е и нова тема, засягаща „оварвареното сърце“, съдържаща следи от емоционален срив, за който Ивайло Иванов свидетелства в много свои по-късни есета, фрагменти и писма: Защо за туй, което ни тежи, / ти думи не ни даваш под небето / и как, Ти, Боже, си блажен и жив, / щом гледаш тези варвари в сърцето ми?
Финалните редове на тази последна строфа също са преработени смислово. През 1997 г. източник на болката от прекъснатата взаимност на съществуването е диагностицираната „немота на хоризонта“: Но ням е хоризонтът ми. И чакам / да ме отвее беломорското течение…. През 2008 г. причината е неговата „глухота“: И спи дълбоко селската Итака. / И глух е хоризонтът ми – и чакам / да ме отвее / беломорското течение.
Именно тези уж малки, но същностни промени едновременно интериоризират конфликта между Аза и света и екстериозират травмата от прекъснатия диалог. Виждаме, че през 2008 г. лирическият глас е подчертано апелативен, той настоява да бъде чут, а не да слуша. Бог сякаш е включен в редактирания вариант, за да бъде положен на земята (как, Ти, Боже, си блажен и жив). За да се сакрализират други, човешки общения. Потвърждение намираме още на следващата година в публикувания в „Литературен клуб“ фрагмент „Над неугасналия телевизор на живота ми“ (2009): Листът е пуст и хладен като зима. / Без да общуваш с никое човешко същество, останал сам сред белотата му, ти преспокойно би могъл да си умреш от бяла смърт.[6]
От горния и много други есеистични, епистоларни и фейсбук фрагменти става ясно и друго. Ивайло Иванов трудно понася безответния свят. Разрояването на йерархията в литературното поле чрез интернет базираните медии открива след 2010 г. пред него нов простор за литературна комуникация. Той започва да пише и публикува много стихотворения, посветени на мимолетни явления и медийни феномени, на конкретни и уж маловажни събития, на незначителни случки и ситуации. Не остава безразличен към теми от областта на еротичното, кича, хумористичните жанрове. Например: Написах кантика за адреса си!..:))) Новият адрес на Иво: Тит_Лукреций_Кар!… Като Динго, куче диво, като нежен звяр, зад адреса той се крие искайки!… Какво?! С нежни пръски да попие в твойто естество!…[7]
По това време една от най-пълноценните литературни реализации на Ивайло Иванов става сътрудничеството му в сайта „Грозни пеликани“/„Литература плюс култура“. Негови есета, рецензии, стихове изпълват много от рубриките на електронната литературна медия. Може би защото сайтът се самоопределя като „независимо издание на свободно меняща се група единодействащи“, там Ивайло Иванов се чувства в свои води.
*
Но тук фокусът е поставен върху годините преди дебютната стихосбирка (1993-1994) заради налагащия се след ненавременната смърт на поета тенденциозен наратив за непризнатия приживе от литературната общност поет. Думи, в които не намирам достатъчно основания, но които по инерция се подхващат отново и отново и пред очите ни се превръщат в мит. Защото в живота на Ивайло Иванов наистина има нещо неразгадано. Мнозина си задават въпроса защо връщането му в Троян се оказва толкова мъчително за него. А това поражда нови въпроси, които засягат възгледа му за талантлив живот.
След редакторството му в „Литературен форум“ през 1997/1998 г. (т.нар. гладни години след управлението на Жан Виденов), обрекло го не толкова на несретен бит (той все пак понася несретата), колкото на бездарен живот – тема, към която Ивайло има остро развита чувствителност – той се завръща в родния си град. Дали вместо столицата, която му предлага посредствено и фрагментирано съществуване, не избира утопична възможност за духовна пълнота и вътрешна реализация? Все неща, с които още българският постромантизъм и особено Пенчо Славейков натоварва идеята за пълноценно творческо съществуване. Скоро обаче започва да се чувства застопорен в една съвременна провинция, определена от него като скотобойна.
Има и друго – Ивайло Иванов беше затрогващо общителен. Троян, както преди това Търново, трудно можеха да задоволят неутолимия му глад по онова живеене според правилата на поезията, което е принципно непостижимо. Показва го и Цветан Тодоров в книгата си „Красотата ще спаси света“, изследвайки съотнасянето между житейските и творческите проекти на трима авантюристи на абсолюта – Оскар Уайлд, Райнер Мария Рилке и Марина Цветаева. „Те се чувстват задължени или да превърнат себе си в произведение на изкуството, или да носят в себе си произведение на изкуството, свързвайки всички съприкосновения с другите в поетични разговори, разсъждения, размисли“. Животът на вторите, сред които без съмнение е Ивайло, „изглежда беден и не представлява интерес, защото те влагат всичко в своите творби“[8].
Със сигурност прислоняването на поета под крилото на влиятелен литератор, който не практикува цинизъм под формата на пресметливо здравомислие, би му дало някаква опора. Но ще забележим, че през троянския си период Ивайло Иванов полага неимоверни усилия да преобрази талантливо света си. И най-мимолетните мигове, и най-незначителните образи започват да носят поетичен отпечатък – това е доминанта, заради която сякаш никоя цена не е твърде висока.
Но дали изобщо е възможен житейски проект, който би могъл да постигне красотата на Ивайловите образи и фигури, на елегантните му миниатюри, поеми, песни и фрагменти, на ловките му и умни иронии, на светлите му природи, на проницателното му отелесено слово, които никога не платиха цената си чрез „сълзите“ на смисъла?
Със съкращения
[1] Николчина, М. Забутаното поколение. – Литературен вестник, бр. 41, 21–27.11.1994, с. 9.
[2] Вж. Филологически факултет: Наградени творби от големия литературен конкурс. – Семинар, бр. 1 (14), 22.01.1993, с. 3; 9.
[3] Иванов, И. Два опита върху Георги Господинов. – Семинар, бр. 3 (16), 5.04.1993, с. 5.
[4] Леви, Р. Емблема на поколение. – Литературен вестник, бр. 7, 22–28.02.1993, с. 2.
[5] Илков, А. Литературата на младите. – Алманах „Пир“, 1/1994, с. 87.
[6] Иванов, И. Над неугасналия телевизор на живота ми. – Литературен клуб, 21.12.2009.
[7] Изпратено до мен в личен чат по Фейсбук на 1.12.2010 г., 8:44 ч.
[8] Тодоров, Цв. Красотата ще спаси света. Уайлд, Рилке, Цветаева. УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2010, с. 41.
