Камелия Спасова
Чета „Малки грехове“ и в мен изплуват кадри от сериала „Белият лотос“ – може би има нещо общо в настроението, в добре построената интрига, в отличителните персонажи, в сплитането на отношения на едно необичайно място – то е, което свързва хората с различна професии, амбиции, националности. А може би подобна аналогия е подвеждаща, но интуицията ми, че историята е кинематографична, се потвърждава от избора на международния фестивал „Based on Book“ в рамките на „Синелибри“ 2024, където романът е избран като разказ с потенциал за филмова адаптация. На последната страница на „Малки грехове“ откривам, че плача и се усмихвам – ето че майсторската фабула все още може да предизвиква катарзис. Това че основна част от нея се развива на о. Крит и е обвързан с фантазията за двореца в Кносос и минойската цивилизация, вероятно е увлякло вживяването ми с една идея повече. Прочетох го за ден, продължих дълго след това да се връщам към сцени от него. Така се потвърждава и казаното от Паулина Георгиева върху първия ѝ роман: „Прави ми впечатление една фраза, която читателите често употребяват съвсем спонтанно след срещата си със „Симулацията“, а тя е – „Прочетох книгата на един дъх“[1]. Слогът на новия роман поддържа този жив ритъм.
„Малки грехове“ е изящно композиран в три части с епилог, като основната ос на сюжета се движи от завръзката в първата част „Страстите“, през миналото на персонажите във втората – „Изгубеният рай“, към кулминацията в „Бедствието“. Епилогът „Отломки“ разпилява съдбите, които случайността е свързала, за да покаже тяхната трансформация след финалното събитие. Героите в романа са изградени като пълнокръвни, обемни, сложни характери, които таят в себе си непроходими зони, непознати и за тях самите. Всяка от частите е съставена от шест глави и се води от името на един от персонажите: Сол (израелски психиатър), Верда (италианска певица, звезда), Нора (българка, продуктов директор на успешна международна фирма за хранителни добавки), Йохан (шведски моден фотограф), Лилит (израелска художничка), Адриан (богат грък, помагащ на баща си в печеливш американо-гръцки бизнес за рибарски мрежи). Подобна смяна на гледните точки от един на друг характер е наративна сполука в романа. Всяка част е ново превъртане на шестте лица заедно с различното им вътрешно светоусещане към случващото се, с развиването на отношенията към останалите. Така макар повествованието да е третолично, то не е водено от надредната перспектива на един всевиждащ разказвач, а минава през погледа на един от персонажите.
Интригата по този начин остава отворена за „дупки“ в наративната тъкан. Пред читателя се разкриват вътрешните мисли, страхове и желания на действащите лица. Техните слепоти, недалновидности, инертности и спънки по отношение на себе си и на другите. Те са запазени като слепоти, така че прозорливият читател може да разгадава къде техният разказ се пропуква. Всяка глава от романа е придружена от епиграф, който внимателно е премислен, така че да оголва водещия нерв на съответния герой. Така например всички епиграфи на първата част са библейски, в последната са от антични автори като Архилох, Платон, Алкей, Катул, докато средищната черпи от модерни поети като Силвия Плат, Ан Секстън, Ан Карсън и др. Концептуалният възел в „Малки грехове“ е преизобретяването на Античността през способностите на съвременния човек, отдаден на скоростта, тягата към успех, същевременно търсещ утеха повече в организираните центрове за усъвършенстване, стимулантите и успокоителните, отколкото в доверието, споделеността и съпреживяването с близките хора. Героите в романа понякога лъжат себе си от невъзможност да погледнат в очите своята сенчеста страна, видима за останалите, които, заети със собствените си грижи, обаче не намират за необходимо да се занимават с чуждите проблеми.
Началото на романа въвежда израелците Сол и Лилит по време на военна служба. През епифанията на техния разговор-влюбване идва и носещата метафора в романа за „малките грехове“ – това са страстите на възрастните, които са ги лишили от детското състояние на пълнота, жизненост, озарение. Опитът за възвръщането на жизнените сили следва завета на Пруст за възвърнатото време, както и визията му, че „истинският рай е изгубеният рай“. Романът показва как възвръщането на времето е възможно само ако се приеме загубата. От тази гледна точка втората част, която се занимава с миналото, травмите, родовите вини и отговорности, отваря територията на пропусканото и все забравяното, което се завръща по един или друг начин в плана на настоящия разказ.
Концертът на поп звездата Верда в Берлин е случайността, която събира шестима непознати в споделен хронотоп. Персонажите на „Малки грехове“ са на възраст между 33 и 45 години – зрели, успешни, вписани в различни социални среди, със солидни кариери. Може би само Лилит прави изключение именно с отказа от вписването си в подобна рамка – тя отказва творбите й да влизат в галерии и предпочита да преподава рисуване на деца. Персонажите в романа са изчистени от недоимък и котловинност. Те са герои на нашето време, смело следващи ритъма му – не мислят тясно през национални или социални категории, пътуват, забавляват се. И все пак историята показва как зад тази фасада – страстите и зависимостите, т. нар. малки грехове – бавно, но неуморно пропукват човека отвътре. Те водят до срив или осъзнаване. Тревожността, липсата на удовлетвореност, умората, презадоволеността се оказват неминуеми странични ефекти в съвременния свят. Така в живота на Сол, Лилит, Нора, Верда, Адриан, Йохан нещо се пропуква, губи смисъл, води до зависимости или поражда такива у близките. Паулина Георгиева ни показва героите на деня само за да може да разгърне вторите дъна в тях.
И ако настоящето е пространство за запознанство и среща, а миналото изважда индивидуалната карта на травми и нерешими възли за персонажите, то най-основен е третият времеви пласт в романа: световното минало на европейската цивилизация, или минойската култура. За разлика от микенската цивилизация, към която се отнасяме през двата големи разказа „Илиада“ и „Одисея“, за предшестващата минойска епоха имаме само няколко фрески, двойната брадва лабрис, руините в двореца Кносос, игрите с бикове. Фреските на танцуващи с бикове, принцът на Лилиите, играещите делфини, жените в синьо са очаровали не един посетител на остров Крит. Късноминойската култура (1600-1400 г. пр. Хр.) е изровена от британския археолог Артър Еванс в началото на ХХ век. Ученият показва, че това е матриархатна култура с огромна почит към жените и също така непознаваща войната, за разлика от минойските войнстващи герои като Агамемнон, Ахил, Хектор, Менелай. Изваждането на точно тази критска фантазия от световното минало в „Малки грехове“ ясно сочи към ретроуопията на романа: не с войни, а с игри. Макар и игрите да могат да бъдат опасни игри.
Разбира се, Паулина Георгиева е наясно с множеството хипотези за минойската цивилизация, включително, че фреските в двореца Кносос са късна реконструкция от Емил Жилиерон, който като реставратор често завършва това, което времето е унищожило. Екфразите на фреските са направени както подобава – не просто с директно описание, а с историята на тяхното изрисуване-репликиране от художничката Лилит. В този разказ за рутината на Лилит при рисуването – ставането, плуването в морето, шофирането по тесни пътища, неуморната работа и вечерята с прясно уловена риба – наративът показва как творческият момент е винаги възвръщане на жизненост, влюбеност, минаване отвъд установените рамки. „Малки грехове“ тук заплита и своята финална загадка, която гръмва на финала.
Минойският пласт е вплетен изключително умело в общата тъкан на романа, без да натежава като привнесен или твърде ерудитски. Фантазията за фреските и двореца Кносос е приключение, което събира фантазиите на Сол и Адриан да направят нещо забележително като център, в който съвременните хора да могат да се „преоблекат“ и да живеят една седмица като аристократи, роби или търговци от тази далечна минойска древност. Подобно заменяне на съвременния с древния живот изисква от участниците силата да се вживеят на сериозно в една измислица, но и да погледнат на себе си от трето лице единствено число. Това водещо умение при четенето – вживяване в чужд един живот – е превърнато в институция, а психиатърът Сол е неин основен жрец при провеждането на древните ритуали на таврокатапсия. „Малки грехове“ ни предлага да свалим заедно с водещите герои от романа своите съвременни дрехи, стереотипи и страдания, за да се пренесем в двореца Кносос, да пием чай от шафран и да се доближим до сцената на играта с бикове. Фино ни предупреждава, че понякога, докато сбъдваме големите си мечти, сме склонни да изпуснем малките предателства, които извършваме.
Паулина Георгиева, „Малки грехове“, изд. „Книгомания“, С., 2024
[1] Паулина Георгиева, „Не разбирам защо е нужно да локализираме общочовешките теми“, Литературен вестник, бр. 11/2023, с. 7.