
ГОДАРД: Бих искал да започна това интервю с молба да разкажете нещо за произхода и миналото си.
БАЛАРД: Роден съм в Шанхай, Китай, през 1930 г. Баща ми беше бизнесмен там. Върнахме се в Англия през 1946 г., след като три години бяхме интернирани от японците. Ходих на училище, а след това в университета в Кеймбридж, където ме приеха да уча медицина. След две години прекъснах и започнах да пиша. През 1956 г. публикуваха първия си разказ в „Нови светове“ (New Worlds). След като работих известно време в едно научно списание, станах писател на пълен работен ден – това беше преди около петнадесет години – и оттогава се занимавам с това.
ГОДАРД: Смятате ли, че интернирането е повлияло на художествената литература, която създавате?
БАЛАРД: Предполагам, че да. Тамошният ландшафт, както и военната обстановка ми оказаха изключително силно въздействие. Изоставените градове, селища и морски курорти, към които се връщам постоянно в творчеството си, бяха там; те съставляваха този огромен пейзаж в района на нашия лагер, който се намираше на около седем или осем мили от Шанхай, в оризищата на бивш университет. Имаше период, в който не знаехме дали войната е приключила, когато японците повече или по-малко бяха зарязали цялата зона, а американците все още не бяха влезли в нея; всички образи, които продължавам да използвам – напуснатите жилищни сгради и т.н. – са оставили следа в съзнанието ми. Това беше много интересно място от психологическа гледна точка и очевидно е оказало голямо влияние […]
ПРИНГЪЛ: […] Визуалните стойности са важен елемент от Вашето писане. Това само от израстването ви на място като Шанхай ли е, или сте имали някакъв художествен опит? Родителите ви артистични ли бяха?
БАЛАРД: Не особено. Обаче аз винаги съм проявявал интерес към живописта и съм искал да стана художник. Това ми влечение винаги е било значително по-силно от влечението ми към художествената литература. Интересувам се от почти всички етапи от развитието на изобразителното изкуство, от рисунките в пещерата Ласко, през Ренесанса до наши дни. Единствено абстрактният експресионизъм не ме вълнува. Преди около две години дъщеря ми ми купи комплект за рисуване за рождения ми ден. Все още не съм го пробвал. Ако започна да рисувам, ще спра да пиша! Някъде другаде съм казвал, че цялата ми литература е съставена от картини. Мисля, че винаги съм бил потиснат художник. Творбите ми са картини, наистина, моите романи и разкази. Проблемът е, че нямам никакъв талант – историите за „Вермилиън Сандс“ (Vermilion Sands) – дори романите като „Катастрофа“ (Crash) – са си вид визуално преживяване. Визирам конкретно художници като – мразя израза „попарт“, тъй като е натоварен с твърде лоши конотации – британските и американските попартисти или хора, близки до тях, като Хамилтън и Паолоци тук, и Веселман, Розенквист… и най-вече Уорхол: огромно влияние върху мен. Композирах „Катастрофа“ до известна степен като визуално преживяване, съчетавайки елементи в книгата, които имат смисъл преди всичко като визуални конструкции. Винаги съм искал да рисувам, но всъщност никога не съм рисувал.
[…]
ПРИНГЪЛ: Марксисткият изследовател на научна фантастика Дарко Сувин…
БАЛАРД: Никога не съм го чувал. Продължете.
ПРИНГЪЛ: … предполага, че падането на Британската империя е „скрита тема“ в творчеството ви. Какво ще кажете за това?
БАЛАРД: Бих казал, че моите неща са за падането на Американската империя, защото в това съм израснал. Не съм израснал в британска зона на влияние. Зоната беше доминирана от американците, от американските коли, от американските стилове и потребителски стоки. Спомням си, че когато се приземих в Саутхемптън през 46-а година, огледах малките пътища и средните къщи край доковете. Беше тъжно място. Британската работническа класа, изведнъж разбрах, съществуваше. Тези хора съставляваха девет десети от населението и към тях се отнасяха ужасно. Малката странична уличка откъм доковете беше осеяна с черни бебешки колички – всъщност тези обекти бяха твърде големи, за да са бебешки колички; беше претъпкана с коли, които приличаха на подвижни контейнери за въглища, използвани за зареждане на кораби. Всички бяха черни, разбирате ли? Английските коли бяха черни, а американските бяха във всички възможни цветове през 30-те години. Тези неща правеха впечатление. Връщайки се към въпроса ви: това, което видях, за което писах в известен смисъл, е краят на технологиите, краят на Америка. Значим дял от творчеството ми е посветен на това каква ще бъде Америка след 50 години.
[…]
ГОДАРД: Чували сме, че хора като Бредбъри, Пол и Азимов са израснали, четейки научна фантастика, пишейки писма до различни списания, присъединявайки се към клубове, които издават собствени фензини, и т.н., но вие не сте правили нищо от това.
БАЛАРД: В Америка – да, това е било така, но винаги е имало хора и извън нея. Като изключим Бредбъри, мисля, че най-добрият американски научнофантастичен роман, който някога съм чел, е „Лимбо’90“ на Бърнард Улф. Никога не съм смятал, че той има нещо общо с фендъма. Вие всъщност говорите за фендъм, нали? Което е съвсем друго нещо!
ГОДАРД: Ами да, за писателите, които са излезли от фендъма…
БАЛАРД: Предполагам, че има такива, но аз не познавам американската сцена. В крайна сметка това е много странно нещо – съвременната американска фантастика на практика е измислена от едно поколение писатели. Те са живели заедно в един интензивен свят. Всеки сякаш е бил женен за нечия втора съпруга или трети съпруг, или нещо подобно. Познавам много добре Джуди Мерил, тя беше от това поколение – всъщност вторият ѝ съпруг беше Пол, а тя живя дълго време с Корнблут, мисля, макар че не знам дали някога са се женили. Тя ми описа този свят на американските писатели на фантастика през 50-те години, в който всички се движат из Щатите като в „По пътя“ и живеят заедно в малки групи и анклави. Имаше толкова сътрудничества, които се осъществяваха, и хората просто се появяваха от време на време на някой конвент на писателите на фантастика и се впускаха в безкрайни пътувания с кола – един странен вид съществуване в духа на Бони и Клайд. Изглежда, че никога не са общували с никого извън своя тесен приятелски кръг. Огромната хомогенност на американската фантастика и строгите конвенции, които се появиха по отношение на това кой е или не е правилният начин да се напише един разказ, бяха част от самозащитното гето, което те изградиха. Това е нещо, което никога не се е случвало тук. Американците винаги се изненадват, когато дойдат и разберат, че в по-голямата си част писателите на фантастика нямат нужда един от друг. У нас няма по-голяма хомогенност сред писателите на фантастика, отколкото сред писателите по принцип.
[…]
ПРИНГЪЛ: Конрад?
БАЛАРД: Когато „Удавеният свят“ беше публикуван, хората казваха, че романът ми е силно повлиян от Конрад. Колкото и да е странно, макар че бях на 31 или 32 години, никога не бях чел и дума от него. Спомням си, че издателят Виктор Голанц ме покани на обяд, след като купиха „Удавеният свят“, и се обърна към мен шеговито, като ми каза: „Ами ти си окрал Конрад“. Помислих си: „О, какво е това?“ и отидох да се образовам. Конрад ми се стори доста труден, макар че очевидно е велик писател с уникален стил. Видях прилика. Но отчасти това е така, защото, ако се опитваш да пресъздадеш атмосферата на парещите джунгли, има само един-единствен начин, по който можеш да го направиш.
ПРИНГЪЛ: Следвали сте медицина в Кеймбридж. Много от героите на вашите разкази са лекари. Има ли връзка между двете неща?
БАЛАРД: Ами, предполагам, че ако не бях станал писател, щях да стана лекар. Така че в известен смисъл главните герои на тези разкази съм аз самият. Не можех да ги направя писатели – най-близкото нещо, което можех да направя, беше да ги направя лекари. Моята подготовка и моите наклонности, моят подход към всичко е много по-близък до този на лекар, отколкото до този на писател. Аз не съм литератор. Но се интересувам от наука – макар и популярна. Според мен подхождам към нещата така, както би подходил един учен. Имам научна наклонност; за мен е пределно ясно, че тези герои са това, което щях да бъда аз, ако не бях писател.
[…]
ПРИНГЪЛ: Начинът, по който се представяте – като човек, който се интересува от наука, редактор на научно списание и т.н., ме кара да се запитам защо изобщо сте искали да станете писател.
БАЛАРД: Ако човек има въображение, ако въображението му работи извънредно, той трябва да си води записки. В случай че имаш талант за такива неща, ще записваш без особени затруднения. Като дете бях добър в писането на есета, в писането на разкази. Дори в училище пишех разкази. Това беше нещо, което просто израсна от детството ми. Без съмнение щях да се дипломирам като лекар, но натискът на въображението ми да пиша, беше толкова силен. Бях започнал да пренебрегвам медицината напълно. Интересувах се предимно от анатомията и физиологията. Това бяха предметите, които изучавах в продължение на две години. След като покрих основния курс, по-напредналата медицина ми се стори толкова техническа, че не се връзваше със системата от метафори, с които, да речем, изобилстват анатомията, физиологията или патологията. След като сте разчленили трупа – гръден кош, корем, глава и шия и т.н., – преминавате към по-изчерпателната анатомия на, да речем, вътрешното ухо и метафорите не са толкова щедри. Така че две години ми бяха достатъчни. Видях, че след това медицината започва да се занимава с твърде специфична материя и също така става приложна. Отивах в болницата и всъщност разрязвах циреи и преглеждах хора с кожни заболявания. Не исках това. Интересувах се повече от общите научни основи на медицината. В някои отношения съжалявам, че не станах лекар. Толкова завладяваща специалност. Ако познавате някого, който е преминал през курса по медицина, той ще ви каже, че е загубил половината си разум по време на следването. Изисква се наистина огромна памет за тази работа.
ПРИНГЪЛ: „Вятърът отникъде“[2] (The Wind from Nowhere) целенасочен опит ли беше да пробиете на книжния пазар?
БАЛАРД: Да, точно такъв опит беше. Исках да напусна работата си, разбирате ли, първият ми разказ беше публикуван през декември 56-а. През 61-ва вече пишех фантастика от цели пет години и бях натрупал доста текстове. След като отидох на конгреса по фантастика през 57-ма година, престанах да пиша. Не го приемайте лично, мисля, че времената вече са други, но тогава бях отблъснат. Не писах около година и половина, така че имаше някаква пауза. После започнах отново и създадох още разкази. След още пет години си дадох сметка, че вече остарявам. Имах три деца. Бях на около тридесет и осъзнавах, че не постигам нищо. Дойдохме да живеем тук по необходимост. Бяхме изгонени от Лондон – щом имаш малки деца, си анатемосан. Трябваше да пътувам много дълго с железницата до централната част на града, до офиса си, всеки ден. Връщах се вкъщи – при тези малки деца, които тичаха наоколо – и бях напълно изтощен. Жена ми ги беше родила всичките и съответно също беше уморена. Знаех, че това, което трябва да направя, е да зарежа кариерата си и да се посветя изцяло на писането. Беше ми ясно, че никога няма да стигна до роман – сериозен роман, – ако продължавам да се прибирам вкъщи чак в 8 часа вечерта. Просто бях изцеден. Но ми предстоеше двуседмичен отпуск и жена ми на шега каза – нямахме достатъчно пари, за да отидем на почивка – „Защо не напишеш книга за две седмици?“. Рекох си: „Да. Това звучи разумно“. Чрез Карнел имах контакти с американските издатели и предчувствах, че ако напиша роман, ще мога да го продам, дори и да не получа много пари. В онези времена с 300 паунда можеше да се издържаш дълго време. Затова си казах: „Ще завърша романа си за десет дена; ще пиша по шест хиляди думи на ден до края на отпуска. Но каква да е темата?”. И ми хрумна идеята за вихрушка. Изкушавах се да го изпипам, да подходя към задачата сериозно – под сериозно имам предвид да направя нещо, което да е на нивото на другите ми романи, „Удавеният свят“ и т.н. – и почти успях. Не знам дали щеше да се получи по-добре, ако бях положил повече усилия, защото вятърът не е толкова интересен. Взех всички възможни клишета, обърнах се към стандартните повествователни модели и седнах на пишещата машина, и написах книгата. Шест хиляди думи на ден, което не е малко. Продължих в този дух и когато се върнах в офиса, вече имах ръкопис, който Карнел продаде. Тогава той действаше като мой агент. Мисля, че получих 300 паунда – тогава, макар че, разбира се, това продължи и по-нататък. Но сумата беше достатъчна и веднага седнах и започнах да пиша „Удавеният свят“. Първо прибегнах до кратка форма, а после го разширих до роман.
ПРИНГЪЛ: Ами „Кристалният свят“? Той не беше ли публикуван в три варианта?
БАЛАРД: Първоначално написах разказ – „Озареният човек“[3] (The Illuminated Man). След това Майк Муркок, когато пое „Нови светове“ като списание в малък формат, ме помоли да напиша водеща поредица. Накратко – той искаше роман. В онзи момент обаче не исках да пиша такъв. Нагласата ми вече беше започнала да се променя, бях започнал да мисля за нещо от типа на „Изложението на жестокостта“ (The Atrocity Exhibition) – това беше през 1963 или 1964 г. Затова му казах: „Ако искаш, ще разширя този разказ“, тъй като имах още много идеи. Чувствах, че кратката версия е непълна. Беше твърде голяма фантазия – нещо като научнофантастично фентъзи. Исках да развия по-сериозните последици от идеята – което, мисля, направих в поредицата. Когато я завърших, ми хрумна – или му хрумна на агента ми, – че имам цял роман. Беше особен начин да напишеш такъв, но така се получи.
ПРИНГЪЛ: Кога беше написана „Сушата“ (The Drought) – преди или между версиите на „Кристалният свят“ (The Crystal World)?
БАЛАРД: „Сушата“ беше вторият ми роман, написан след „Удавеният свят“. По онова време той не ми харесваше особено. Имаше нещо твърде сухо – нещо от суетата на пейзажа се пренесе в книгата и това не ми се понрави. Все още не ми допада, но „Удавеният свят“ съдържа много от идеите – количествен образ, изолиран обект и емоция, откъсната от всякакъв човешки контекст, – които започнах да развивам в „Изложението на жестокостта“ и в „Катастрофа“. Всички тези неща бяха заложени там.
ГОДАРД: Една от най-популярните области в творчеството ви е поредицата от разкази за „Вермилиън Сандс“. Критическият прочит показва, че всички те до известна степен са вариации на една и съща тема. Бихте ли ни споделили нещо за причините, поради които написахте тези текстове?
БАЛАРД: Аз самият никога не съм ги анализирал. Предполагам, че просто съм се интересувал от измислянето на въображаем Палм Спрингс, един вид свят, на който биха могли да отговарят всички предградия на Северна Америка и Северна Европа след около 200 години. Всички хора ще бъдат постоянно в отпуск или ще работят само по един ден годишно; ще се поддават на всяка прищявка, която им хрумне – като например да се занимават с облачни скулптури – почивката и работата ще се съчетават. Представям си, че всеки ще бъде много спокоен, дори прекалено спокоен. Това ще бъде свят не толкова на предградията, колкото на вилните зони, един вид провинциален клуб, който до голяма степен ще бъде продукт на напреднали технологии от различен вид – за отдих и т.н. Така че компютрите ще навлизат в ежедневието по начин, който вече можем да усетим. Пиша само за една от посоките, в които ни води бъдещето. Мисля, че бъдещето ще бъде като „Вермилиън Сандс“, ако трябва да направя някаква прогноза. Няма да е като „Прекрасният нов свят“ или „1984“: ще е като рая на провинциалния клуб.
ПРИНГЪЛ: Това литературна хрумка ли е, или наистина мислите, че бъдещето ще бъде такова?
БАЛАРД: Аз изобщо не съм литератор. Това е моето предположение за това какво ни чака!
ПРИНГЪЛ: Това не е представата за бъдещето, която хората биха добили от книгите ви като цяло; в тях вие обикновено пишете за бедствия и гибел.
БАЛАРД: Мисля, че това е погрешен прочит на моите творби. Не смятам, че фантастиката ми е ориентирана към катастрофичното, със сигурност не и по-голямата част от нея – с изключение на „Вятърът отникъде“, което си е просто една халтура. Останалите романи, които са сравнително сериозни, не са истории за бедствия. Хората сякаш намекват, че това са книги с нещастен край, но обратното е вярно: това са книги с щастлив край, истории за психологическо осъществяване. Геофизичните промени, които настъпват в „Сушата“, „Удавеният свят“ и „Кристалният свят“, са положителни и добри – именно за тях става дума в книгите. Промените ни водят към истинските ни психологически цели, така че това съвсем не са истории за бедствия. Спомням си, че когато „Удавеният свят“ беше приета за публикация от американския ми издател преди около дванайсет години, той каза: „Да, страхотна е, но защо няма щастлив край? Нека героят отиде на север, а не на юг в джунглата и на слънце!“. Той смяташе, че съм допуснал малка техническа грешка, че писалката ми се е подхлъзнала и персонажът ми е тръгнал в грешната посока. Аз му казах: „Не, за бога, това е щастлива развръзка!“. Не разбирам смисъла на думата „катастрофа“. Не възприемам „Катастрофа“ като история за катастрофи. В известен смисъл всичките ми текстове са истории за катаклизми. Наистина се опитвам да покажа един нов вид логика, която възниква, и това трябва да се приеме или поне да се има предвид. Така че всъщност не виждам никаква разлика между моите произведения – от „Вермилиън Сандс“ до всички останали.
[…]
ГОДАРД: Защо никога не сте създали творба, в която да има успешна връзка между мъж и жена? […]
БАЛАРД: Сериозният отговор тук е, че в моята белетристика се говори за един човек, който се сблъсква с различни форми на изолация. […] Героите на повечето мои текстове се чувстват изключително изолирани и това като че ли изключва възможността за топла и плодотворна връзка с когото и да било, камо ли с жена. Не мисля, че това има нещо общо с някакви мои странности. Имам три деца, с които съм изключително близък, и въпреки това никога не съм включвал дете в историите си.
ПРИНГЪЛ: Е, срещат се едно-две умрели.
БАЛАРД: Да, това е вярно, но в моето творчество няма – живи – деца. И все пак всички, които ме познават лично, знаят, че съм много любящ баща и прочее; просто децата не са важни за текстовете ми.
ГОДАРД: Бихте ли ни разказали повече за четирите катастрофични романа, които настоявате, че не се занимават с бедствията? Във „Вятърът отникъде“, „Удавеният свят“, „Сушата“ и „Кристалният свят“ се сблъскваме с бедствия, които са издържани в духа на класическата британска научна фантастика.
БАЛАРД: Прав сте, като казвате, че това е класически мотив на английската фантастика, което бе и самата причина да го разработя. Обикновено тези катастрофични истории се третират така, сякаш са катастрофи, третират се буквално и всички бягат към хълмовете или от хълмовете, или каквото там правят. Ако ще е студено, всички си слагат палта. Използвам тази форма, защото съзнателно искам да я преобърна – това е целият смисъл на романите ми. Героите по свои собствени психологически причини се отдават на конкретната трансформация. Това са истории за огромни психологически преображения – сега говоря ретроспективно – и аз използвам тази външна промяна на пейзажа, за да отразя вътрешната трансформация, психологическата трансформация на героите. Именно това е темата на тези книги: те са по-скоро истории за трансформация, отколкото истории за бедствия. Мисля, че е справедливо да се каже, че „Денят на трифидите“ е лишена от абсолютно всякаква психологическа дълбочина. Героите реагират на промените, които се случват, но те не са по никакъв психологически начин свързани с разрастващата се растителност или каквото и да е друго, което се случва. Хората се справят със ситуацията по същия начин, по който жителите на този град биха се справили, да речем, с пропукването на стена на язовир. В класическата английска история за катастрофа няма никакъв психологически ангажимент към това, което се случва. Моите романи са напълно различни и използват формата само привидно.
[…]
ПРИНГЪЛ: По въпроса за космическите пътувания: намеквате, че това е неподходяща тема за писателите на фантастика, но разбира се, тя става все по-популярна.
БАЛАРД: Не, не сте прав. Тази тема се разработва все по-рядко. Написах рецензия за някаква безумна книга…
ПРИНГЛ: „Следващите десет хиляди години“ (The Next Ten Thousand Years)?
БАЛАРД: Да. Написах рецензия за нея в „Ново общество“ (New Society), в която казах, че Космическата епоха продължава около десет години. Това несъмнено е така. И тук възниква любопитен парадокс. По времето на първия полет на Гагарин през 61-ва година всички наистина смятаха, че Космическата ера ще продължи стотици години. Човек беше способен да каже: „Сега започва Космическата епоха и тя ще продължи вечно“. Всъщност тя приключи с последната мисия на „Скайлаб“.
ПРИНГЪЛ: Наистина ли смятате така?
БАЛАРД: Абсолютно. Това се случи. Сигурен съм, че ще има космическа епоха, но това няма да стане, преди да са минали петдесет, сто, двеста години – вероятно ще стане, когато човечеството разработи ново средство за придвижване. Начинанието е твърде скъпо. Не можеш да имаш космическа епоха, без да имаш много хора в космоса. Тук не съм съгласен и често съм спорил по този въпрос с Артър Кларк, когато съм го срещал. Той смята, че бъдещето на фантастиката е в космоса, че това е единствената ѝ тема. Но аз съм сигурен, че не може да има сериозна фантастика, основана на опита, от която да бъдат изключени огромна част от читателите и писателите. Това е абсурдно. Всъщност в момента се планират много малко пилотирани полети, ако изобщо има такива. Мисля, че няма нито един.
ПРИНГЪЛ: Има нещо, за което хората, които не харесват творчеството ви, често говорят, и това е липсата на морални стандарти, липсата на някаква твърда позиция, зад която заставате…
БАЛАРД: Аз пък смятах, че текстовете ми са твърде морализаторски.
ПРИНГЪЛ: … и тази липса е смутила редица критици, които са рецензирали „Катастрофа“.
БАЛАРД: Такава беше идеята – да бъдат смутени. Когато започнах да пиша „Катастрофа“, исках да създам книга, в която няма къде да се скриеш. Исках читателят, веднъж влязъл в книгата, никога да не изпуска от поглед темата. Докато продължава да чете, той е лице в лице с нея. Щеше да е много лесно да напиша конвенционален роман за автомобилни катастрофи, в който да е съвсем ясно, че авторът е на страната на здравия разум, справедливостта, застава против нараняването на малки деца, смъртните случаи на пътя, лошото шофиране и т.н. Какво по-лесно от това? Избрах да приема напълно изискванията на сюжета, който трябваше да провокира читателя, като му каже, че тези автомобилни катастрофи са му всъщност полезни, че той им се наслаждава, че те правят сексуалния му живот по-богат, че те са част от брака между секса, човешкия организъм и технологиите. Твърдя всичко това, за да провокирам читателя, а също и за да го изпитам. В някои от тези чувства може да се съдържа истина, макар и тя да е неприятна. На никого не му се нрави мисълта, че хората ще си кажат „Боже, този е луд“, но всеки друг начин за написване на тази книга според мен би бил компрометиран.
Превод от английски: НИКОЛАЙ ГЕНОВ
[1] Интервюто е достъпно на английски език на сайт, посветен на Балард, макар че, изглежда, има грешка в датировката, тъй като оригиналният текст би трябвало да е публикуван в том 2, брой 10 на Science Fiction Monthly за 1975 г., а не в брой от четвърти януари, както е посочено на сайта. Тъй като нямам достъп до самото списание, правя това заключение въз основа на каталозите, които са достъпни онлайн. – Бел. прев.
[2] Избирам да преведа The Wind from Nowhere така, а не като „Вятър/Вятърът от нищото”, защото ми се струва, че Нищото бива оценностенно по особен начин в рамките на т. нар. „катастрофичен квартет” на Балард. – Бел. прев.
[3] В „Кажи сбогом на вятъра” („Изток-Запад”, 2022) заглавието на текста е „Светещият човек”. – Бел. прев.