Тим Паркс

,,Новата на ДеЛило е страшна“.
,,Много слаба работа беше“.
Добре познатата дискусия: симпатия срещу антипатия и невъзможното помирение между двата лагера. Или пък: ,,Не разбирам защо „Свобода“ на Франзен толкова те трови. На мен също не ми хареса, но не се впрягам“. Интерес срещу незаинтересуваност – както когато съпруга/брат/приятел/колега са във възторг от някоя книга, отличена с „Букър“ или „Пулицър“, а ти се чувстваш пък някак виновно: ,,Е, да, съгласяваш се, страхотно написана, много интересен сюжет“. Истината обаче е, че изобщо не съумя да я дочетеш до края.
Има ли нужда да се обсъжда подобно разногласие? Или трябва безропотно да приемем De gustibus non disputandum est[1]? Традиционният критически анализ, бил той и виртуозен, рядко успява да промени знака на първичната ни реакция от един роман, независимо от помощта, която може да ни окаже за неговото разбиране. Въодушевлението или разочарованието, което изпитваме, може да бъде потвърдено или разколебано, но само в краен случай напълно отменено. Джеймс Ууд/Колъм Тойбин/Мичико Какутани възхвалява дадена книга и ни дава убедителни причини да направим същото, но не можем да се отърсим от чувството, че си е халтурка.
Позволете ми да предложа едно възможно обяснение, което зрее в мислите ми повече от десетилетие. Централен принцип в системната психология постулира, че всяка идентичност се формира под натиска на гравитационното поле, упражнявано от общността на произход, обикновено семейството. Споменатата идентичност се опитва да се позиционира във вече съществуваща група (или ,,система“), в повечето случаи състояща се от майка, баща, братя и сестри, а на второ равнище от лели, чичовци, баби, дядовци и пр. Водещата италианска психоложка Валерия Угацио също така допълва, че въпросната семейна ,,система“ разполага със ,,семантичен ресурс“: докато дискусии в семейството постановяват рамка от критерии за възхвала или критика, насочени към други членове на въпросното семейство или пък към външни лица, един определен мотив или проблем неименуемо ще доминират в дискурса.
Например в моето семейство качеството, което беше от най-голямо значение, не беше смелост или самостоятелност, стремеж към успех или братски дух, а добротата, разбрана като себеотрицание. Баща ми беше евангелски пастор и заедно с майка ми бяха част от харизматичното движение. Всяка личност и всеки политически казус бяха осмисляни като добри или зли. В някое друго семейство оценяването може да се върти около, да кажем, смелостта или самостоятелността, която някой е показал, или на степента на малодушие или зависимост, която друг е проявил. В такова семейство е твърде вероятно един от членовете да има крайно изявен авантюристичен нюх, а друг пък рядко да поема каквито и да е рискове.
Това е така, защото според теорията на Угацио членовете на семейството са склонни да проявяват именно тези качества (били те позитивни или отрицателни), които са обект на груповите дискусии и полемики. Това обяснява защо в юношеските си години брат ми беше решил да бъде показно ,,зъл“ по начина, по който родителите ми тълкуваха понятието: пусна дълга коса, пиеше, пушеше трева, заключваше се в стаята с хубави девойки и дори по едно време заяви с най-пародийната имитация на театрално зловеща усмивка, на която бе способен, че е обладан от демон. Бидейки най-малкият от общо три деца, преминах през юношеството си под постоянния родителски натиск да избера или ,,лошия“ си брат, или ,,добрата“ си сестра, която свиреше на китара в църковния хор и проявяваше образцово благоприличие по отношение на облеклото си.
Угацио продължава теорията си, твърдейки, че всеки член на семейството, веднъж вече започнал своето развитие, ще се опита да намери устойчива позиция сред свойствените за семейството си поляризирани ценности. Личности, които трудно успяват да намерят мястото си, било то защото са устроени по един начин емоционално и по друг интелектуално, е възможно да проявят симптоми на психологическа тревога в течение на времето. Те не са в състояние да откроят позицията си в групата; в контекста на семейната среда това би било почти равносилно на невъзможност да осъзнаят собствената си идентичност.
В своята забележителна книга „Семантичните полярности и психопатологии в семейството: разрешени и забранени истории“ (2013) Угацио подкрепя доводите си с примери от знаменити романи. Тя изтъква как всички членове на семейство Карамазови могат да бъдат осмислени, като бъдат положени върху оста добро – зло: и лукавият Дмитрий, и непорочният Альоша, и вглъбеният и ненадежден Иван се люлеят между полюсите. От друга страна, героите в „Тес от рода Д’Ърбървил“ са боязливи или безразсъдни; търпеливи или храбри; малодушни или дръзки. Разбира се, проявяват и други качества – те представляват многопластови и пълнокръвни персонажи – но тяхната позиция върху оста страх – смелост предопределя сюжетното развитие. Нравствените казуси в творчеството на Томас Харди по принцип намират израз в следния въпрос: достатъчно смел/безразсъден ли съм, за да прекрача определена морална повеля.
В писането на рецензии нерядко прибягвам до този метод, за да мога да ,,уловя“ писателя. Докато си проправях път през внушителното творчество на Чехов наскоро, осъзнах, че въпроса за принадлежността е ключов: принадлежа ли аз, питат се героите му, към това семейство/институция/социален клас, или не принадлежа? Изключен ли съм от тази връзка; впримчен ли съм в онзи брак? Голяма част от централните образи заемат противоречива позиция относно причисляването си към групата. Казано по-точно, те искат да се причислят, но не искат да се чувстват подценени от принадлежността си към нея. Те изпитват нужда да осезаят своето превъзходство над групата или връзката, но в същото време и да запазят мястото си в нея; имат нужда да избягат, но веднъж сторили го, започват нервно да копнеят за завръщането си.
Дотук всичко хубаво, но нека се опитаме да „разтегнем“ теорията на Угацио още малко. Системните теоретици (или ,,позиционите теоретици“ на най-пресен жаргон) забелязват, че хората са устроени постоянно да пренасят позицията си от семейството в живия живот. Някои от тях дори твърдят, че идентичността не е нищо повече (или по-малко!) от позицията, която постоянно заемаме или се опитваме да заемем при всяка нововъзникнала ситуация. В резултат на това могат да се появят недоразумения – например на работното място или при новосформирана двойка – между две личности, които са израснали с доволно различни критерии, по които да оценяват дадено поведение и според които да заемат позиция спрямо същото това поведение. Оттам и изрази като ,,Този откъде се взе?“ или ,,Тази откъде се появи?“.
Възможно ли е подобен разрив между две светоусещания да се състои между писател и читател? Също така: възможно ли е двете светоусещания на писателя и читателя да се споят извънредно крепко, но не в хармония, а във вечно единоборство?
Чехов например не само се е посветил на проблематиката за принадлежността и бягството, но и го прави по начин, който ни солидаризира с личната му поведенческа стратегия: да предприема курс на поголовно вмешателство в живота на другите, докато отстоява пълната си самостоятелност и си позволява известна степен на превъзходство и дистанция. Много от разказите на Чехов, разказващи за хора – я впримчени във връзка, я изключени от група на предполагаеми съмишленици – могат да бъдат прочетени като предупреждение към самия него (към автора) да не променя стратегията си. Не всички читатели ще откликнат на тази особеност на повествованието му.
Или пък да вземем Д. Х. Лорънс. Моралното вето, което Мириам налага върху предбрачния секс в романа „Синове и любовници“, бива развенчано от любимия ѝ Пол като страх, намерил заслон сред обществените нрави. В един изключително дързък свой ход Пол обявява страха за зло, а не секса. Викторианският светоглед е обърнат с хастара навън – Пол твърди, че за влюбените правенето на любов е морален императив. Страхът значи измяна към живота. Докато е писал романа си, Лорънс забягва с омъжена жена, насърчавайки я да изостави съпруга си и трите си деца. При четене на необикновения труд „Изследване на Томас Харди“, който Лорънс е написал, ще забележим, че той е бил извънредно вглъбен в творческия свят на Харди – и двамата са споделяли една и съща нужда да заемат позиция спрямо проблематиката на страха (да си припомним поема на Лорънс като „Змия“). Това, което той е ненавиждал у Харди, е изборът на неговите персонажи да не бъдат смели, както и начинът, по който Харди представя тяхната дързост да прекрачат нормите като просто един безразсъден жест, който води до тяхната гибел. Лорънс негодува, че Харди винаги е ,,заставал редом с посредствените срещу изключителния“.
Интересно е, че в епохата на Харди романите му са били обект на яростна критика поради своята предполагаема неморалност, защото внушавали, че социалната анихилация на грешниците и най-вече прелюбодейците е жесток акт. В днешно време подобни обвинения не съществуват и всички ние (с изключение на евангелисти като родителите ми може би) радушно заемаме страната на Тес, Джуд и множеството персонажи на Харди, паднали жертва на викторианската строгост. Гледаме на живота и романите на Харди другояче, защото сме израснали в различни системи. От друга страна, Лорънс не е преживял подобно преосмисляне от страна на читателите. Той е толкова прям в повествованието си, така твърдо решен да не пуска юздите му и е такъв жизнерадостен непукист относно съдбата на някой малодушен персонаж, който бива запокитен в сюжетната канавка от герой, осмелил се да живее на пълни обороти. Няма как да не си припомним горката Бранфорд от „Лисицата“, на която Хенри тегли чертата, защото стои на пътя му към брак с Марч; или дори самия професор Уикли, когото Лорънс лишава от прекрасна съпруга.
В такъв случай предлагам следното заключение: начинът, по който реагираме на един роман, до голяма степен зависи от ,,системата” или ,,дискусиите”, в които сме били отгледани и според които ни се е наложило да заемем позиции и да откроим идентичност. Достоевски винаги е успявал да ме омае още от първата страница. Дали и до каква степен следва да се сродим с доброто и злото, да им отговорим с отрицание или снизхождение – този въпрос ме спохожда неизбежно и мигновено винаги когато отворя негова книга, и ме връща в годините на юношеството ми. Как силно презирам края на творбите му, когато грешникът се разкайва, падайки на колене, и съзира в момент на себеунизително изстъпление колко неправеден е бил пътят, по който е бродил. Обожавам Достоевски, но споря с него най-ожесточено. Така е и с писател като Кутси и „Позор“. Чувствам се вплетен в постоянен спор с него. Въпросът дали харесвам тези книги е без значение. Те са важни за мен.
Когато обаче чета норвежкия писател Пер Петерсон, който също разглежда преимуществено темата за страха, изразяващ се в уязвимост от природните стихии и ужаса да бъдеш изоставен от най-верните си спътници, изпитвам възхита от повествователния му талант, но не мога да осъществя емоционална връзка с книгите му. Два пъти съм бил молен да рецензирам негови книги и всеки пъти четях дума по дума с внимание и удоволствие, като накрая се изказвах съвсем заслужено с възхита за тях, но едва ли ще прочета трета книга. Неговият свят и ужасяващата образност, която го подхранва, както и ритъмът и структурата на изреченията, нямат допирни точки с моето светоусещане. Сродствата са важни, знаем от Гьоте. На малко творби на изкуството е отреден всеобхватен чар.
Превод от английски: ДИМИТЪР КРАСИМИРОВ
Източник: Parks, Tim. (2015) Where I’m Reading From: The Changing World of Books. New York: New York Review of Books.
[1] Латинска сентенция – „За вкусовете не трябва да се спори“.