Happy birthday

Популярни статии

бр. 2/2025

Дан Коман

 

Илюстрация Tom Wesselman

1.
Днес Очук стана на 10. Роден е на същия ден като мама. Най-накрая я настигна: сега и двамата са еднакво стари.
В подаръчната торбичка сложих преписана от мама молитва от Патерик, черно-бяла снимка в рамка (мама като много млада, почти щастлива), пластмасов кокал, купен в последния момент от „Пепко“ в Родна. Покрай жп линията набрах букет полски цветя.

2.
Денят беше топъл. Когато стигнах вкъщи, бишонът се беше излегнал, както обикновено, в кревата до мама. И двамата с отворени очи, дишащи шумно, със зареян нанякъде поглед, в нищото. Не помръднаха – нито когато влязох в стаята и ги поздравих, нито когато ги погалих, един след друг, по главата.
Сложих цветята във ваза, оставих торбичката с подаръците на кухненската маса. Отворих си бира и започнах да приготвям торта от дебели резени хамбургски салам. Препекох хляба, отворих прозореца, за да се проветри.
Happy birthday, Otchiuk. Happy birthday, dear mama.
На два пъти надзърнах в мрачната стая: кучето размърда опашка, мама изохка.
Внимателно я вдигнах и я подхванах за лакътя. Нагласих ѝ забрадката, изчаках да си поеме дъх след усилието. Отне ни повече от пет минути да стигнем до кухнята. Мама остана права – не седна на миндера до прозореца, докато не доведох кучето и не го настаних до нея. Трябваше да я натисна за раменете, за да седне. Избутах малко кучето, за да има място.
Честит рожден ден, мамо! Честит рожден ден, Очук!
Нарязах три парчета салам и ги поставих внимателно в чиниите до препечения хляб. Трябва да хапнеш нещо, мамо. Разтворих насила устата на Очук и проврях няколко парчета през разкривените му зъби. Като го чу да примлясква, мама се наведе и отхапа от хляба.
Честит рождееен ден, мила мааамоо, честит рожден ден за теееб! 
Целунах я по челото. Показах ѝ цветята, после обгърнах лицето ѝ с длани: честит рожден ден, мамо! Долепих челото си до нейното и останах така няколко секунди. Когато се отдръпнах, видях безизразния поглед, който излизаше от очите ѝ и веднага пропадаше в нищото, на 2 см пред клепачите й. Очук си облиза муцуната, после я положи върху коляното на мама. Взех го под ръка, вдигнах мама и тримата бавно се запътихме към тяхната стая, с почивки на всеки две крачки. Помогнах им да легнат, а после излязох пред къщата и седнах на стъпалата.
Съобщението от Мария дойде веднага щом си запалих цигара: слушам фолк, потисната съм и мисля за крехкостта. Повдигнах глава: въздухът над пустата улица се беше нацепил като предно стъкло, аха да падне.

3.
Никога не са ми харесвали животните.
Още по-малко домашните любимци.
Вече не говоря за кучета. Откак се помня ме е страх от кучета. Винаги съм ги мразел, от дъното на душата си.

4.
Много преди да се появят първите признаци на болестта (бях малко дете, а тя още млада и пълна с живот), мама все ме подкачаше заради страха ми. Госпожинчо, подхвърляше иронично. Въъъй, госпожинчо, внимавай кученцата да не ти отхапят пишлето. Глей го как трепери, казваше все по-ядосано всеки път щом тръгвах с количката с прането към реката и чувах кучетата да лаят зад дуварите – все едно министерски задник те е раждал, госпожинчо. Ау-ау, излайваше изневиделица на връщане от реката, стискаше ме с ръка за бедрото и започваше да се смее шумно.
Най ме беше страх вечер, когато мама ме пращаше за мляко на улицата до гарата. Дворната врата на сектантите и железните порти на свещеника винаги бяха отворени, а кучетата им – винаги отвързани. Нищо няма да ти направят, госпожинчо, не спираше да ми натяква майка ми. Колкото и да ѝ се молех (ще направя всичко друго, което ми кажеш, всичко, само не ме пращай там!), никога не отстъпваше. Нямах избор.

5.
Естествено, че винаги сме имали кучета. Държахме ги вързани с верига, в дъното на двора. Рита, Азор, Рекс, Лапичка. Мелези. Кльощави и грозни хърби, които държахме само за да не говорят хората – няма да се излагаме, я, да нямаме куче на двора. Мечо, Лейди, Кукли – големини всякакви, цветове всякакви. Майка ми дни наред забравяше да им носи ядене, лаеха врабчетата и гълъбите като пощурели. Боби, Лъки, Лео – татко все им бъркаше имената. Мама не ги наричаше никак. За мен беше много по-просто: Очук. Очук им казвах на всички, винаги.
Едно след друго умираха, прегазени от влака. Пълни идиоти. Изхлузваха се от веригата и цяла нощ се скитаха, а на сутринта ги намирахме до тунела, сплескани от пътническия за Родна като огромни мухи, с излезли от козината черва, с изсъхнала кръв оцветила тук-там прашната трева край жп линията.
Хвърляхме ги с лопата в количката и после в реката. Още на следващия ден, на връщане от мината, татко довеждаше друго куче. Кукли, Гарго, Лапичка. Казваше ни името, връзваше го за веригата и никога повече не се интересуваше от него. Госпожинчо, хвърли му нещо за ядене, казваше мама. Взимах къшей хляб или дебел резен хамбургски салам и отивах на двора. Очуууук, изсвирквах, Очууууук! И щом кучето се приближеше до храната в тенджерата – праааааас, теглех му няколко шута, да ми има страха.

6.

Сутринта, когато из селото се разнесе новината за петимата миньори и експлозията под земята, веднага разбрах, че татко е сред тях. Предишната нощ Очук не спря да лае, виеше като вълк. Безкрайно скимтене, което не спря дори и когато излязох на чардака и му викнах, дори когато започнах да замерям колибата му с цепеници, дори когато, на сутринта, мина влакът за Родна. Мама, както обикновено, спеше като пън. Както обикновено, излязох и пуснах кокошките навънка, теглих един шут на Очук, скрих се зад оградата и тайно изпуших една цигара.

7.
Първите признаци на болестта се появиха след смъртта на татко.
На връщане от училище все по-често заварвах мама да седи на едно столче пред вратата на двора. Стоеше и дълго гледаше дългата улица. Тя, която винаги е имала толкова енергия и все е намирала нещо за правене из къщата, не помръдваше от пред портата. Не готвеше, не шеташе, не си сменяше дрехите. Трябваше да я хващам за ръка и да я връщам вкъщи, трябваше да я карам насила да яде. Стигна се дотам, че трябваше да я преобличам, като дете. Да я мия. Да бягам от училище, за да стоя с нея. Следваше ме навсякъде – когато отивах да затворя кокошките или да подхвърля парче салам на Очук, или да опъна прането на простора, вървеше подире ми мълчешком, на една крачка зад мен, мълчалива като сянка.

8.
Един ден не я намерих на столчето. Влязох вкъщи и я видях да седи на ръба на леглото. Гледаше телевизия, симфоничен концерт. Мама, която цял живот беше слушала само народна музика по радио Сомеш, сега седеше неподвижно и слушаше класическа музика. Със звука на максимум. Взех дистанционното и намалих – мамо, какво правиш, защо гледаш това? Горкичките, каза (слабият ѝ глас произнасяше думите все по-бавно и рядко довършваше изреченията). Някой и тях трябва да ги гледа. Засмях се – беше ги съжалила, убедена, че пеят напразно, че никой не ги следи, че кой ще слуша подобно нещо? Засмях се – беше чудесно, че е изпитала съжаление, можеше да е първи знак, че се оправя – беше първото чувство, което изразяваше от над година и половина, откак си беше отишъл татко. Някой и тях трябва да ги гледа. Бяха последните думи, които произнесе.

9.
Когато намерих Очук, премазан от влака, мама вървя подир количката чак до реката. Госпожинчо, казах, внимавай кучето да не ти отхапе пишлето. Ау-ау, излаях на връщане, и я щипнах за ръката. Дори не се усмихна.
Дадох си сметка, че вече я нямаше. Имаше само някакво тяло, което, по съвета на доктора, все по-често разхождах назад-напред из двора. Говорех. Говорех ѝ непрекъснато, разказвах ѝ за Мария, обещавах ѝ, че ще я доведа вкъщи, за да се запознаят; говорех за това колко ще ѝ помогнат хапчетата, които непременно трябва да гълта, за това, че съм завършил училище и съм си взел матурата, за това как инженерът от Родна, приятелят на татко, ми е обещал, че наесен ще ме вземе в мината, за бишона, който ѝ подарих за рождения ѝ ден (погали го да видиш колко е пухкава козинката му), малко кученце, което няма да връзваме на веригата и няма да бием, което ще седи с теб, докато съм на работа и което, убеден съм в това, мамо, ще видиш, че ще изляза прав, ще ти помогне да се оправиш.
Очук, мамо, казва се Очук – ето, подръж го малко, а така, виждаш ли колко е сладък?

10.
С Мария седяхме на един чин през всичките години на гимназията. Не разбирам защо хората се гаврят с животните, ми каза. Котки, хамстери, морски свинчета. Кучета. Студенти, кифли, предприемачи, обездвижени старици, интелектуалци. Всички са луди за връзване. Особено тия в градовете. Всички са се побъркали, честно ти казвам. Ский сега: губят сума ти време, енергия, харчат луди пари за дрешки, храна и забавления за скапаните си животни – и дори си водят котките на психолог и си оставят кучетата по луксозни хотели, и купуват неинвазивни играчки за тарантули, ега си! Освен тва вече не можеш да се разхождаш спокойно в парка – на всяка крачка срещаш някакъв такъв ненормалник, който си разхожда кучето, тържествено. И не само това. Ако животното се приближи, трябва веднага да го похвалиш колко е красиво, да си щастлив, че може да го погалиш, да се чувстваш богоизбран, когато смрадливото куче си завре муцуната в кафето ти с мляко. И всичко под авторитарния, високомерен поглед на стопанина. Горко ти, ако не окажеш почит, ако станеш ядосан и си тръгнеш – веднага те взимат на мушка и те поставят до стената. Кво да ти кажа, братче. Баси тъпотията.
Влюбих се начаса.

11.
Знаех, че мама няма да се оправи. И докторът ми го потвърди. Мария се опита да ме убеди да я заведа в болница. Или в старчески дом. Домовете в наши дни са чисти и сигурни, каза. Трябва да дойдеш в университета, не можеш да се откажеш просто така, изведнъж, от живота си. И дума не можеше да става. Не можех да я заведа. Няма да се изложим в селото, госпожичке, стой спокойна. Мама не реагираше. Безспир въртеше обиколки из стаята, с Очук на ръце или с Очук, приплъзващ се като бяла сянка по дирите й. Излизаха заедно на двора и се разхождаха из градината с часове, без да издадат и един звук. Никога не чух Очук да лае. Не чух мама да изрече и една дума.
Когато Мария идваше у дома, нито един от двамата не ѝ обръщаше внимание. Погледът на мама никога не стигаше до нея – падаше веднага щом излезеше от очите ѝ и спираше в бялата козина на бишона. Не те разбирам, казваше Мария. Нямаше и как. Когато замина за университета, аз започнах работа в мината. Любовта ни нарасна, разви се и започна да се смалява почти изцяло по WhatsApp.

12.
На връщане от мината откъсвах по няколко прашни цветя край жп линията. Слагах ги във вазата в кухнята. Отварях широко прозорците, за да проветря. Сменях памперса на мама. Измивах пода с мопа, минавах пълния с косми килим с прахосмукачката. След това готвех. Пържола с картофи, картофена супа, кейк. Мама ядеше само ако ядеше Очук, а Очук ядеше само ако му даваше мама. Взимаше го в скута си, сядаше на масата, предъвкваше му месото и картофите, след това изваждаше полученото пюрце с два пръста от устата си и го даваше на кучето като на бебенце. След ядене лягаха един до друг в кревата и заспиваха.
От деня, в който Очук стана на пет, а мама на 68, не излязоха повече от къщи.
Сутрин, преди да тръгна за мината, включвах телевизора. Оставях им закуската на леглото – ламаринена чиния с препечен хляб, хамбургски салам и омлет. Докато бях на работа, седяха кротко на крайчеца на леглото и гледаха телевизора. Предаването нямаше значение, нямаше значение дали е със звук или не. Прекарваха така по половин ден, като две смълчани мушици, привлечени от светлината.
Следобед – спяха.
Вечерта изхвърлях цветята от вазата, отварях прозореца и проветрявах. След това сядах на един стол и ги гледах как се разхождат един до друг, часове наред, около масата в стаята. С времето броят на обиколките намаля, но не и продължителността на разходката. Забавеността на движенията на мама автоматично се пренасяше в движенията на Очук. Все повече си приличаха – особено очите, погледът им след като си свършеха разходката, отдалечеността и отчуждеността, с които се опитваха да се подпрат о най-близката вещ, одеяло или чаша с вода, или изсъхнал къшей, оставайки облегнати на въпросния предмет без да го разпознаят, без да могат да го използват инак освен като опорна точка, докато клепачите им не се затворят, не спрат светлината и не им донесат покой.
В тоя месинджър се чувствам като насекомо. Руса, преяла богомолка, която точно се е хвърлила в празното. Хвани ме, но колкото се може по-късно. Четях съобщенията на Мария, но вече не ѝ отговарях. Зная, че си там, пишеше. Нищо не знаеше. Затварях телефона и влизах без никакво удоволствие в съня.

13.
Happy birthday, мамо. Честит рожден ден, Очук.
След една година вече няма да сте на една възраст. И вече няма да ставате от леглото. Неподвижни сенки, видими само в светлия правоъгълник на телевизора. Ау-ау, ще излая аз. Госпожинчо, кучето ще ти изяде пишлето. Ау-ау, ще те ощипя по ръката, мамо. И няма да ми отговориш. Ще ви закарам и двамата с количката до реката, мамо, и Ау-ау-ау, ще се хвърля заедно с вас.

14.
Хвърлих цигарата, станах от стъпалата и влязох вкъщи. Изгасих всички лампи. Проснах се на кревата.
Първо мислено, после през стиснати устни, после с широко отворена уста – започнах да лая. Дълъг вик, скимтене, което не спря дори и когато излязох на чардака и извиках татко, дори когато започнах да хвърлям цепеници по оградата, дори когато, на сутринта, мина влакът за Родна.

Превод от румънски: СТИЛИЯН ДЕЯНОВ

 

Преводът е извършен в рамките на програмата за преводачи на Международния фестивал за литература и превод (FILIT) 2024. Програмата се поддържа съвместно от Националния музей на румънската литература в Яш и от Мемориала Ипотещ – Национален център за изследвания Михай Еминеску.

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img