Андре Шение: един поет в смутно време

Популярни статии

бр. 3/2025

Тодор Червенков

 

Младата пленница

Скулптурата „Музата на Андре Шение“ от Дени Пюеш (1888 г.), изложена в музея Ке д’Орсе (снимката е от Wikipedia).

„От сърпа пощаден, класът расте висок;
от пресата далеч налива гроздът сок,
        росата пил след мрака нощен;
и аз, красива днес и млада като тях,
макар и да царят навред тревога, страх,
        не искам да умирам още!

В прегръдка със смъртта да иде горд стоик –
с надежда плача аз;  пред вятъра велик
        привеждам се, но пак ще стана.
Горчив е този ден, но сладки предстоят;
оставя привкус лош понякога медът;
        и бури има в океана.

В сърцето ми мечти увереност множи –
затворнически зид напразно ми тежи,
        криле надеждата ми дава.
Измъкнал се веднъж от клопка на ловец,
по-жив и по-щастлив тъй нощният певец
        сред свода син се извисява!

За мен ли е смъртта с фаталния ѝ звън?
За угризения наяве и насън
        е чистата ми съвест чужда.
Усмихнат е за мен денят във всеки взор;
по тъжните лица дори сред тоз затвор
        видът ми радости събужда!

Пътуването ми далеч е от целта.
Потеглям… от липи край мен висят листа –
        докосвам ги без да се плаша.
Не е ли щедър пир животът? В този час
допряла съм едва до устните си аз
        все още пълната му чаша!

Сега съм в пролетта, далеч от зимен стон.
Подобно слънцето, сезон подир сезон,
        година пълна аз желая!
На росен стрък блестя под младата зора:
желая своя ден в градината добра
        красив да извървя до края!

Почакай, Смърт! Назад, назад! Върви при тез,
които мъчи срам, отчаяните днес, 
        които страх разкъсва мощен!
Все още има мир за мене пролетта,
а песни – музата, целувки – любовта, 
        Не искам да умирам още!“

Тъй лирата ми, в плен, от струните все пак
отърсваше скръбта, заслушана сред мрак
        на млада пленница в молбите;
за близкия си край забравяйки за миг,
превръщах в рими аз, що нейният език
        изричаше там, зад стените.

Изящният ми стих, от плена ек звънлив,
ще тласне някого да дири търпелив
        коя бе тази нежна фея.
Красеше чар речта и нейните страни
и тъй ще се бои за земните си дни
        тоз, който ги живее с нея.

Един поет в смутно време

Андре Шение заема особено място във френската литература, той играе ролята на мост между XVIII и XIX в., между Античността и съвремието, между класицизма и романтизма – той е предмет на възхищение и подражание за писатели като Виктор Юго, Теофил Готие, вдъхновява композитори и скулптори. Причините Шение да бъде възприеман по този начин не се крият само в творбите му – неговата драматична смърт води до създаването на истински литературен мит.
Шение е роден в Константинопол през 1762 г., трето дете на френски търговец и гръцката аристократка Елизабет Ломака, получила добро образование както на френски, така и по отношение на Античността. В Константинопол се ражда и малкият брат на Шение, Мари-Жозеф, който играе по-късно съществена роля в политическата история на Франция. Семейството се установява във Франция през 1765 г. Шение започва да пише стихове рано, като ги споделя с приятелския си кръг, но без да публикува. Пътува в Швейцария, Италия, Англия; опитва кариера в армията, но без успех поради липсата на благороднически титли. Когато Революцията избухва през 1789 г., Шение я посреща с ентусиазъм. През 1791 г. публикува поема, посветена на картината на Жак-Луи Давид, изобразяваща Клетвата в залата за игра на топка (20 юни 1789 г.), чрез която френските депутати се задължават да приемат конституция. Впоследствие Шение е разочарован от крайностите на якобинците и на Големия терор, установен от Комитета за обществено спасение под ръководството на Максимилиан Робеспиер. Същевременно брат му Мари-Жозеф, убеден якобинец, е избран за член на Конвента през 1792 г. и гласува за смъртната присъда на Луи XVI, когото Андре защитава. Шение публикува статии както срещу Робеспиер, така и срещу Жан-Пол Марат, който иска още и още глави да паднат. Шение пише ода във възхвала на Шарлот Корде, която убива Марат на 13 юли 1793 г. Заради журналистическата си дейност против режима Шение е арестуван и хвърлен в затвора „Сен Лазар“, където пише последните си стихове, включително „Младата пленница“. На 25 юли 1794 г. е осъден на смърт и гилотиниран същия ден. Брат му Мари-Жозеф научава за екзекуцията от вестниците. Само два дни по-късно успешен преврат сваля Робеспиер от власт, а с това води и до освобождаването на затворниците, сред които е могъл да бъде и Андре Шение.

Посмъртна слава

Приживе Андре Шение публикува едва две стихотворения. Славата идва след смъртта му. Много малък брой стихотворения са публикувани в периодични издания, първо „Младата пленница“ (25 януари 1795), а по-късно и „Младата тарантинка“ (1801). Работите са посрещнати с въодушевление и възхищение. Приятели на семейството и други поети, които са имали възможност да четат стиховете на Шение, говорят за големия му талант, посечен от Революцията. През 1802 г. Шатобриан го споменава в своя труд „Геният на християнството“, като цитира по памет няколко стиха. Появяват се хвалебствени статии без да са публикувани творби. Всички изразяват едно и също съжаление: гилотината е попречила на Шение да развие поетичния си талант. Появяват се обвинения срещу брат му Мари-Жозеф, за когото се твърди, че не е направил нищо, за да го спаси; някои сравняват Андре с Авел.
През 1811 г. Мари-Жозеф почива и семейството допуска публикуване на стиховете на Андре Шение. Първото издание излиза през 1819 г. и дължи много от успеха си на увода, дело на поета и журналист Анри дьо Латуш. В него се разказва животът на Шение, трагичният му край. Латуш успява умело да насочи вниманието на публиката към оригиналността на поезията на Шение, извинява недостатъците ѝ с преждевременната кончина на автора. Не е без значение и фактът, че Латуш включва в книгата само завършени и стойностни творби, въпреки че заглавието е „Пълни съчинения“. Шение се превръща в истински мит. Някои дори подозират литературна мистификация!
Литературна Франция посреща публикацията с въодушевление. Поезията на XVIII в. има лоша слава, счита се за суха и бездушна. В контекста на началото на романтизма много критици и писатели обявяват Шение за поет на ΧΙΧ в., става модерно различни автори да бъдат окачествявани като „литературни наследници“ на Шение. Творбите му са много силно повлияни от античните автори – Теокрит, Мосх, Бион, Тибул. Сред ръкописите му откриваме изречението „Искам да се подражава на античните писатели“. Негов е и стихът „за новите идеи да пишем в стих античен“ – поетите не трябва да бягат от темите на съвремието, но по отношение на формата трябва да подражават на Античността. В същото време оценката, която се дава на творчеството му, е много емоционална, повлияна от трагичния му край. Различни политически течения припознават Шение като свой. Следват многобройни нови издания, всеки път обогатени с нови и нови творби – фрагменти, отделни стихове, скици в проза на стихотворения, които така и не са били написани. Поети посвещават свои творби на Шение – Юго, Ж.-М. дьо Ередия, Анатол Франс във Франция, Пушкин, Цветаева и Манделщам в Русия.

Влияние на „Младата пленница“ в изкуството

Одата „Младата пленница“ е вдъхновена от младата аристократка Еме дьо Коани, затворена в „Сен Лазар“ по същото време като Шение. Смята се, че Шение я пише в деня преди смъртта си. За разлика от поета обаче, Дьо Коани е спасена от преврата срещу Робеспиер на 28 юли. Стихотворението е препубликувано многократно след 1795 г., обект е на подражание. Композиторите Жан-Еме Верие и Шарл Льоневьо пишат музика по нея. Критикът Луи Бек дьо Фукиер установява сходства с по-ранна елегия на Шение (номер VII в изданието от 1819 г.), която пък заимства много от римския поет Тибул (книга III, елегия V).
Одата е написана в шестстишия, разделени на два симетрични дяла от синтактична пауза. Първите два стиха на всеки дял се римуват (мъжка рима, ударението е на последната сричка), а връзката между дяловете е осигурена от женска рима (ударение на предпоследната сричка) между по-късите трети и шести стих. Благозвучието на строфата идва от римуването на стихове с еднаква дължина и от скъсяването в края на всеки дял. Финалната женска рима има протяжно звучене.
Виктор Юго имитира строфите на „Младата пленница“ още през 1820 г. в своето стихотворение „Моисей по Нил“, което печели наградата на Академията на Тулуза и получава голяма популярност. Както „Младата пленница“, творбата започва с пряка реч на млада жена, дъщерята на фараона, а женската рима в първата строфа използва същите думи, както и в първата строфа на Шение (auroreencore), но в разменен ред:

„Сестри, по-свежа е водата призори.
Елате: в своя дом жътварят спи дори;
        брегът самотен е все още;
над Мемфис шум едвам объркано звучи;
не ще ни види друг освен онез лъчи,
        извиращи след мрака нощен. […]“

Юго използва тази строфа и мотиви от „Младата пленница“ и в стихотворението, посветено на смъртта на неговия зет Шарл Вакери. През 1843 г. при инцидент с яхта той се удавя заедно с Леополдин, дъщерята на Юго, след като шест пъти се гмурка в опит да спаси съпругата си. Ето началото на творбата, датираща от 1847 г.:

Не ще допусна слух, че този млад човек
отворил е с ръце зловещия ковчег,
        смъртта, че в него е прегърнал,
че слязъл е без страх сред тези мрачини,
на пълните до ръб все още свои дни
        сам чашата, че е обърнал,

че майка му без ум останала от плач
видяла е ръце да внасят вкъщи в здрач
        под гънки на покров злокобен
тоз син преди красив като изгряващ ден,
сега като смъртта и блед, и вледенен,
        приготвен за покоя гробен;

не ще допусна слух, така че е умрял
и своя скъп живот от обич, че е дал
        за мойта дъщеря любима,
че нея в мрака чер последвал е след миг,
без бащиният глас да е потърсил с вик
        душата му непрежалима!

Пред толкова любов, достойнство и печал
не ще допусна слух, че бил съм замълчал, –
        о, колко мъки ме тревожат! –
върху ковчега му без да оставя свещ
и стихове безброй пропити с плач горещ
        на гроба му без да положа!

Без власт да я спаси, подирил е смъртта.
Бъди благословен! Макар на възрастта
        с надежда ясна пълна още,
макар да си могъл и сам да продължиш
през много пролети щастлив да се топиш
        в усмивката на изгрев мощен,

пред всички дарове на младостта и пред
любови нови, пред насладите безчет
        изтриващи скръбта от глътка,
пред бъдещите дни, разлистени едвам,
пред слънце и живот, ти предпочете сам
        таз морска гибелна прегръдка! […]

Присъства сравнението на живота с чаша, от която човек пие, както и с ден, който има свой изгрев.
Теофил Готие е друг поет от романтизма, който имитира строфата на Шение в своето стихотворение „Кой ще бъде цар?“, включено в сборника „Комедията на смъртта“ (1838). Три легендарни чудовища – Веемот, Левиатан и птицата Рух, спорят за господство над света. Всеки звяр се изразява в различни по кройка строфи; за Левиатан е избран моделът на Шение. Ето пример към края на речта на морското чудовище:

По-силният съм аз. Затуй не се гордей,
че кожата ти уж не би пробил и змей,
        че някой зид си бил съборил;
ще влезеш в мойта паст, един-единствен къс.
Видях те, Веемот, и мисля, че на ръст
        си дребен и след мене втори.

Шение на български

Шение е слабо познат в България. Известни са ми само два превода на елегия V (по изданието от 1819 г.) от Иванка Павлова и Пенчо Симов, една епиграма (по изданието от 1872 г.) от Кирил Кадийски, както и три други стихотворения, претворени на български от Пенчо Симов. Сред тях особено успешен ми се струва преводът „Тъй както сетен лъч и полъх на зефира“, друга творба съчинена в „Сен Лазар“.
С настоящия превод бих се радвал да насоча вниманието на българските поети и преводачи към един автор, който ми се струва близък до нашите Ботев и Вапцаров, загинали млади и чието творчество често се тълкува през призмата на политиката. В същото време поезията на Шение е силно повлияна от античните майстори на словото, които се радват на растящ интерес в България.

Превод на стиховете ТОДОР ЧЕРВЕНКОВ

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img