Забраненият плод на демокрацията: „Алкивиад Велики“ на Вера Мутафчиева

Популярни статии

бр. 3/2025

 

Елвира Николова

 

Когато личността е вместилище, но и съзидател на битието; когато е космичното стремление на бог и природа и за раждане, и за разрушение; когато е утроба и за светилото, и за тъмнилото; когато е и жрецът, и жертвеното животно, но и сбъднатото предсказание; когато е монолитна и непроменима, но яростно облива с множествеността на различните си ипостаси пределите на познатото и непознатото… тогава е неизбежно границата между доброто и злото да не се сломи в подвижната буйност на изворите на жизнената ѝ нега за себеосъществяване и утвърждение. Личността, безочливо присвояваща си атрибутите на божествена съдбовност, ще направи всичко по силите си, за да пропука и разцепи мраморната броня на вкостенялата посредственост на блудкавото живеене, невзрачно и ригидно, обречено на присмех и забрава.

Ето я и нея, най-забележителната публична фигура от залеза на Златния век на Атина: Алкивиад Велики пресича столетията в разказите на Тукидид, Платон и Плутарх, за да се превърне в герой и на Вера Мутафчиева.

Той израства заедно с колоните на Партенона, центъра на атинския Акропол, символа на елинския свят и раждането на демокрацията. Роден във велико време, яде лакомо от епохата си. Взломява историята, вместо да я съзерцава, създава я, вместо да ѝ робува. Взаимоотношенията между него и настоящето са целенасочени, движат се в общ ритъм и както е редно при големите личности, той често се определя от самите тях, не от случайностите на съдбата. Самата съдба придобива антропоморфен характер и на свой ред интернализира Алкивиад, идентифицира се, слива се с него до момента, в който, от една страна, Алкивиад, напълно изконсумирал възможностите, се изправя срещу самия себе си, а от друга, безстрастно деперсонализираната история, каквато я познаваме ние, не се намесва и не слага край на живота му.

Поради това на книга, чийто герой е Алкивиад, ѝ е наложено още отпреди написването да бъде поглед, мащаб, сложно намерение с голяма цел, защото, освен че той е забележителен сам по себе си, е и свързан с едно минало, което стои в основата на нашата настояща обществена традиция.

Атина е огромна – диша, нахалства, греши, но тя е и противоречието между олигархия и демокрация, рожба е на противоположости; в низостта си е блудна, волатилна, послушна, а в интелектуалното си надмощие е царица на цивилизацията. Атина е и стратегът, и демосът. Именно тази ронлива подвижност позволява на Алкивиад да се вреже в най-уязвимата тъкан на Града и да го унищожи по своя безмилостен, грандиозен начин. Това е миг на рядко осъществима едновременност, в която личността се слива с държавата, но държава егоистична, в която политическата система също е индивидуалност.

Алкивиад е страшният, забранен плод на демокрацията. Произходът му е изключителен. Потомък е на троянския герой Аякс и е Алкменоид, роднина на Перикъл. Имал е достъп до най-големите умове на своето време. Най-близкият му приятел е не друг, а Сократ; Сократ с мъдростта, с мистичността, с легендата; Сократ на Платон, на Киркегор, а и на цялата философска мисъл от раждането ѝ чак до нашия век.

Големи постижения са предначертани на Алкивиад и по силата на личните му качества. Остава известен като „красивия Алкивиад“ (Плутарх), защото бил изключително привлекателен, изящен, съвършен. Съблазнявал всички. Хищническият му нрав обичал пищността. Бил шумен, агресивен и изключително богат. Обожавал демосът да го обича, затова дарявал и харчел много за обществени ползи. През 416 г. пр.н.е. спечелил олимпийските игри с породистите си коне,  при това и първо, и второ място (според някои – и трето). Съвсем млад се прославил с военната си смелост. Благодарение на Сократ Алкивиад овладял напълно изкуството на реториката – бил сред най-убедителните атински оратори, с остър ум и голяма съобразителност. Харизматичното му, почти насилническо умение да говори и убеждава ще промени завинаги съдбата на Града, а и на познатия средиземноморски свят.

Алкивиад се превръща в легенда в разгара на най-големия военен конфликт по онова време – Пелопонеската война (431–404 г. пр.н.е.). Блестящ военен и стратег, но силно ненавиждан, за него се носели слухове, че бил окъпан в богохулства. Враговете му се възползвали от всеобщия страх от него и го осъдили на смърт in absentia, докато бил ангажиран в Сицилианската експедиция. Тогава Алкивиад сторил нещо ужасно – избягал при най-големия атински враг. Не другаде, а в Спарта. Нещо повече, разкрил стратегическите планове на Атина. В едно мигване красивият Алкивиад се превърнал в предател par excellence, в най-големия предател в античната история. Той дал великолепните си съвети на спартанците за това как да унищожат веднъж завинаги собствената му родина. И те се възползвали.

Но по стечение на обстоятелствата в Спарта също му нямали особено доверие. Затова Алкивиад избягал и оттам и тъй като не можел да се върне в Атина, продължил на изток, към Мала Азия, при враговете на всичко елинско – персийските сатрапи. И на тях дал съветите си за това как да отслабят и Атина, и Спарта…

Романът „Алкивиад Велики“ притежава необикновена, дори екстравагантна лиричност. Чувствена и проницателна, интимната описателност звънти като чудна литания, като религиозен зов към изящното писане. За Вера Мутафчиева е присъща собствена литературна грациозност, а естетиката на словотворчеството ѝ съвършено инструментализира голямата ѝ чувствителност към всеки аспект от живота. Тя разбира еднакво добре и съществуването, и съществото. Като самия Алкивиад и нейното слово е магнетизъм, привличащ и приласкаващ. Изобилието от отношения – земни и човешки, политически и космични, както и заплитането и разсичането на устойчивите морални конструкти, изграждащи личното, политическото и общественото, очертават собствен жанр за книгата. Тя разглежда общественото и историчното като надличностно, но същевременно е ситуирана почти постоянно в личния свят на Алкивиад.  Но Алкивиад в Атина от 5. в. пр.н.е. е нещо крайно особено и необикновено. Затова романът изпълнява функцията си, като се развива не само биографично, а и като летопис на едни изключително важен исторически момент. Не може да се разбере Алкивиад, ако не се разбира епохата, в това е и обаянието му. Човек може да диктува на съдбата, но съдбата може да смаже човека, особено когато е страстен и безсърдечен като Алкивиад. Алкивиад с изключителното потекло, с отвъдзвездните възможности, с големия интелект, с невероятната красота и трагичното свободомислие…

Той е иманентната обусловка на крайността и по силата на самото си определение преминава отвъд нея, в архаичното време на общото, на космоса, на архе, на предбожественото блуждаене на съзидателната енергия, от която ще се родят нашите съвременни морални категории. Алкивиад е сам епохата, но епохата е зла и съблазняваща сирена и ще го сломи. Как би било възможно човек, създаден в унищожимата крехкост на плътта, да съществува така пищно в пенливото движение на Вселената, ако не с устрем, дързост и най-вече – с грехове? Алкивиад е плът, но защитен от безсрамния екстаз на неунищожимата си воля, е богоравен, че и отвъд боговете, понеже ги презира, а презрението дава мощ и въздига над битието. Всички се страхуват от Алкивиад – не само простите хора, но и мъдрият Сократ, и мистичният Тисаферн, защото не принадлежи на никакви условности, на никакви божествени или човешки обструкции. Той е ничий. Нищо не притежава силата да го погуби, нито да го извиси. Освен той самият.

Понесъл триумфа на величието си, той разнищва моралната аксиома и всяка позната нейна модалност. Но величието не може да живее без кауза. Става дума за едно самосбъднато пророчество, осъществено по силата на устрема не просто към съществуване, а вечно надскачане на наличното, на нормалното, на себе си. Алкивиад е верен докрай на себе си и фанатичната му вярност изкривява времето и хода на събитията. Това явление се нарича алкивиадство – зверинна радост от това, че си жив.

Обичайно за историческия роман, Мутафчиева запълва неизвестностите с въображение, особено за второстепенните лица (защото не всеки е Велики и големите историци и философи не пишат много за него, ако изобщо го споменат). Без добре дефинирани, стабилни поддържащи образи не би имало Алкивиад Велики. Вярно, на него не са му нужни хора, а публика. Самият живот е за него и смисъл, и оказва се, Немезида. Той персонализира истината за личността в центъра на идеята като абстрактно понятие за стремежа; като практична концепция, извървяла своя път между редовете на историята; идеята за личността като обективирано явление, колкото езическо в своята девиантност, толкова и хероическо, прометеевско. Личността, едновременно декор, ложе и демиург за събитията, заедно с цялото историческо свлачище, пропаднало след нея. Алкивиад оставя разруха след себе си, той по сатурновски изяжда всичко и всекиго по пътя си, път, който няма край.

Интонацията, маниерите и погледите на Алкивиад се овеществяват отвъд страниците на романа – толкова сполучлив е литературният му облик. Заплитането му в просеките надлъж по цялата площ на историческия ход е с непосредствеността на природен закон. Образът му е здрав, без да е дотегливо патетичен. Това важи за всички герои, обусловени в най-примитивната човешка дуалност: мощ и слабост, но усложнена от недвусмислено и постепенно натрупване на допълнителни рационализации и емоционални преживявания. Характерна за романа е една богата, гъста мелодичност на темперамента и естеството на героите, която отхвърля формалното съчленяване на факти и хроники, а вдълбочава и обхвата, и смисъла им. Разбридането на образите до сърцевината на намерения, обусловени от чувства, мисли и качества, насища романа и му придава важни достойнства. Сократ например, въпреки интелектуалните си усилия да се отдели от общата духовна нищета, все пак опознава бича на страха. Алкивиад е неговият архивраг, а на практика – най-добрият му приятел. Той търси близостта му, но и не желае да скверни съвършената си философия с досега ѝ до същността му. Алкивиад опровергава разбиранията му за самия него. Това е най-голямата загадка за философа. В последна сметка, макар и безкрайно различни, и двамата се погубват от една и съща отрова – мита за самия себе си.

Сократ тълкува Алкивиад, като инструментализира етични конструкти – Алкивиад е принуден да запълва пустотата от липсващата си етика постоянно именно за да не усеща отсъствието ѝ. Това е омировско проклятие, по-страшно от беззрачното бродене на Одисей по пътя към дома. Самият Алкивиад няма собствена концепция за съвестта. За него силата на страховете, а и на боговете, е такава, каквато човек сам им придаде. Именно защото не се страхува от суеверия и отхвърля предубежденията, създава и употребява толкова успешно своя мит.

Откъсването на Алкивиад от всяка съобщност, осъществено от себичността, измените и импулсивните му, противоестествени решения го правят неуязвим. Никой не разбира Алкивиад – нито Атина, нито Спарта, нито Персия, въпреки противоположните им вери и доктрини, защото човешката натура е по-летлива, по-вихрена и неподчинена на граждански закони, морални условности, традиции и социални обуславяния. Става дума за  нечиста, влята в мрака поезия в човешки облик, великолепно и пищно цвете на злото, както би казал Бодлер. Личността е над тъмнилните примки, овързващи чувствената жад за съществуване. Но нейната енергия гасне. Победите и загубите струват еднакво от мига, в който човек прогледне навътре в същината си, изправяйки се с пълната си уязвимост срещу истинското божествено – разбирането на себе си какъвто е, оголен до хрущял от пищните заблуди, остърган от заслепяващия блясък на своята митологема. Неизбежно е всеки, който дълго време отбягва истината, накрая да бъде разгромен от нея.

Животът на Алкивиад е трагична философия на действието, която опровергава сама себе си. Колкото по-поривисто напредва той в своя възход, толкова по-категорично се обрича на неизбежна гибел. Колкото по-дълго разстояние изминава в победи, толкова повече скъсява житейския си път. Колкото повече слава спечели, толкова по-неизбежно ще е пропадането му… Неговият хюбрис не е в поругателствата, нито във вероломството, а във вечното му оцеляване. То е дързостта, злодейството; то е проклятие за всички, неговото най-голямо предателство. Алкивиадовият мит е шифърът, който обосновава действието в романа. В блестящата повърхност на коварното му всемогъщие се оглеждат всички – и враговете, и съюзниците му, както и самата история.

Разказът е осъществен и върху отношението родина – Алкивиад. Блуждаенето на Алкивиад между полюсите на бягството и завръщането, вечното привличане и отблъскване очертават кръговата структура на романа. Но нима не е това притегливото у сложните личности с техните интлектуално-нарцистични способи – вечната бдителност за възможности, безпокойната инсомния на завлдяването, обятелната им самодостатъчност? Алкивиад е вик, изкрещян между доброто и злото, клада, разпалена от сблъсъка между ренесансовата добродетел и средновековната греховност. Но излишеството на злото, оказва се, не възмущава. Неусетно, по своя воля се встрастяваме в здравината на духа и упоритостта на чудовището. То е вакханалия, изпълнена в поетичната песенност на романтизма, която опиянява – не въпреки, а именно поради ужасяващия си демонизъм. За същността му от двайсет и пет века все още липсва дума. Тя е неназована природа, убеглива желаност, притеснителна вулгарност, неприлична противоестественост. Алкивиад е съблазнител, ние – неговото най-голямо завоевание. Сластта на прегрешението заискрява в контражура на величието; опрощението има сладък вкус върху устните, щом става дума за красивия Алкивиад. Нещо повече, най-страшното оръжие на Алкивиад е искреността. Бруталната му, поразяваща и обидна откровеност го предпазва от опасността да е отвратителен. Това не е цинизъм, а порив на автентичността. Но нима автентичността не е най-голямата ценност в живота?

Затова красивият Алкивиад е толкова обаятелен и атрактивен – защото е лъстив и харизматичен, изпълнен с намерения, жажда и копнеж. Пронизван от висцералния си ламтеж за грабене на всичко, което може да бъде заграбено, подбуждан от всестрастните си бесове към разточителни възходи, сензации и низвержения, единствен Алкивиад, наречен Велики, притежава суровата жизненост не само да възживее всичко, но и да го изгуби безвъзвратно.

 

Вера Мутафчиева, „Алкивиад Велики“, изд. „Жанет 45“, 2021

Предишна статия
Следваща статия

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img