Йоанна Елми
Сред най-честите въпроси, които са ми задавали, е пречат ли си литературата и журналистиката. Въпросът изпъква, защото самата аз дълго време съм усещала нуждата да избера едното, най-малкото заради вътрешното напрежение между тях: в крайна сметка какво е литературата, ако не опит да омекотим реалността; какво е журналистиката, ако не целенасоченото ѝ обостряне. Вероятно и поради съвременната ни склонност да подреждаме света в категории, все по-тесни и ограничаващи – жанрове, идентичности, ориентации, идеологии – забравяме, че журналистиката е креативна професия и разликата между журналистика и литература е в количеството на съставките. И едното не може без другото.
***
Фронтовете на журналистиката се променят, променят се и бойците. Сред предизвикателствата пред съвременната журналистика от страната на журналистите са свръхпрофесионализацията, порочните модели на финансиране, корпоративната консолидация на медиите, орязването на персонал и кореспонденти, концентрацията на голямата журналистика в Ню Йорк и Лондон, в големите градове въобще, изчезването на малките медии.
Липсата на последните създава т.нар. „информационни пустини“, в които хората са лишени от важна информация, която засяга ежедневието им. Недостатъчно местни репортери означава, че кореспондентите на големите медии не могат да разчитат на източници за съществените проблеми в общностите, които отразяват. Следователно разделенията между град и провинция се задълбочават. Влошава се и достъпът до качествена информация на достъпен език от журналисти, които публиката познава, които са част от общностите, за които пишат и говорят, и на които следователно се има доверие.
От другата страна, на институциите и обществото, също имаме минирано поле, и то още преди появата на социалните мрежи. Все по-високата критичност към институциите и недоверието в тях (не на последно място благодарение на добрата журналистика или липсата ѝ, а понякога и двете едновременно, както в случая на инвазията в Ирак), демократизацията в общуването, ниската технологична, демократична и медийна грамотност, географските и демографските разделения, не на последно място появата на социалните мрежи – всичко това отслабва вярата в смисъла и значението на журналистиката.
Защо казвам това? Без този контекст не можем да разберем нито решенията на Марк Зукърбърг за „Фейсбук“, нито конспирациите, че „либералните елити искат да контролират света“. Тези филизи на абсурда, които покълват в САЩ и бързо тръгват по света, се адаптират спрямо локалните тенденции, включително и в България. У нас, разбира се, никога не е имало толкова добре развити малки, местни медии, които първо да се появят, че да изчезнат; съзаклятничеството между власт и журналистика е лишено от всякаква елегантност; а ако интелектуалният елит изобщо успее да се дореди до екран всред всичките други глупости, зрителят вероятно бързо сменя канала. Между 2010 и 2020 г. българската телевизия се раздели с най-знаковите си имена, които днес продължават работа или в онлайн медии, или в социалните платформи със значително по-малка публика. Същото и с публицистиката.
На пръв поглед между двете места, едното центърът на света, другото уж периферията, не би следвало да има нищо общо. Но всъщност общо има: различни елементи, степени и вариации на една и съща празнота, отсъствие – липса на обяснение за света, в който живеем. Хроничен недостиг на истории.
***
Литературата знае, че добрите истории се раждат от празнотата така, както (казват) се е появил светът. Митът, легендата, притчата, приказката започват там, където нещо трябва да се обясни, покаже, разбере.
В безкрайната пустота на Делауер, където полета царевица се редуват с месокомбинати или в малките населени места в България, където времето все още се мъчи да тръгне напред: там, откъдето младите бягат, за да учат и да преуспяват в града (да станат например журналисти); там, където остават само онези, които все още работят тежка работа с ръцете си; там, където затварят училища, читалища, където всичко ново е събитие, без значение какво е; там, в малкото, откъдето големият свят изглежда страшен – там често няма кой да обясни, да разкаже. Центърът на света все по-малко се вълнува от перифериите, независимо дали говорим за Ню Йорк и Кентъки, София и Лом, България и САЩ, успешният и неуспешният човек, образованият и необразованият, уплашеният и изпълненият с надежда. Но животът расте и в перифериите. Понякога расте първо там.
Така и там, в тези пустеещи територии на географията и съзнанието, първо хващат корен най-завладяващите истории: за злодеите и добрите, малки герои, които ще им устоят; за пъклените планове, които могат да обяснят поредния край на света така, както митовете обясняват началото му; за онези, които ни презират, които пускат чуждите, за да ни заменят, които ни вземат хляба, които искат да убият занаята ни, семената ни, традициите ни, които там, някъде, далеч, дърпат конците, на които висим в съвременния свят с особено чувство на безпомощност. Те, кукловодите, които правят театър с нас в гротеската на 21. век. Заради тях се чувстваме – сме – така.
***
Шофирайки по тихите улици на американските предградия, не е трудно човек да надникне в идентичните къщи – т.нар. cookie cutter houses, по калъп, – и да види какво гледат обитателите. „Фокс Нюз“, „Фокс Нюз“, „Фокс Нюз“. Разбира се, преувеличавам в името на добрата история: някои отдавна са се разочаровали от най-гледаната телевизия в САЩ и предпочитат инфлуенсъри или още по-крайни източници.
За М., с когото веднъж пихме заедно в провинциален бар, всичко започва през 90-те, по радиото, което слуша напът за работа – повечето американци шофират, понякога над час, до работното си място. Там, ден след ден след ден след ден, консервативният коментатор Ръш Лимбо му разказва колко страшен е градът, светът, чужденецът, другият. Роджър Ейлс, създателят на „Фокс Нюз“, изгражда медийната си марка върху епичен разказ за залеза на САЩ след Втората световна война, довел до редица грешки в международен план и атаките от 11 септември; за схватки между злодеи и герои, между „нас“ и „другите“, за величието на Америка, което губи лустрото си в нечии чужди ръце. В репортаж думата „те“ се споменава над десет пъти в рамките на минута, съпроводена от апокалиптични заглавия, ярки цветове и остри звуци. Празнотата намира своето обяснение – и то в пристрастяващата опаковка на денонощните новини.
Възходът на „Фокс Нюз“ от 90-те и първото десетилетие на новия век е последван от появата на социалните мрежи. Ако в САЩ все пак има разделение по идеологии (все още), макар и парите все повече да консолидират властта, то в България разделенията са повърхностни, а властта се упражнява хомогенно и предвидимо от уж врагуващите партии. Затова и в България социалните мрежи осезаемо доведоха до демократизация: традиционните медии и техният водевил в полза на властта продължават да се ползват, но с обичайното недоверие. За сметка на това повечето българи казват, че получават голяма част от информацията си в социалните мрежи – и са сред първенците в ЕС в тези си навици. Протестите през 2013 г. не само се организираха в социалните мрежи, но и дадоха тласък на онлайн медиите. Фейсбук и днес е платформа за граждански диалог, за организация на протести и за комуникация на информация, която иначе не би достигнала до повечето хора.
***
Разпространението на социалните мрежи е правопропорционално на тяхното превръщане в инструмент за пропаганда. Първите знаци в България бяха нарастващата антидемократична пропаганда онлайн, а в САЩ – избирането и първият мандат на Доналд Тръмп, както и скандалът „Кеймбридж Аналитика“ в световен план. Реакционери, религиозни активисти, крайнодесни и крайнолеви племена, правителства – всички много бързо разбраха, че е настъпила революция в комуникациите и е време тя да бъде използвана. Към кризата в журналистиката, кризата в доверието, кризата в институциите, климатичната криза, кризата на ценностите и бежанската криза се прибави и дезинформационната криза. И журналистите поеха към фронта в борба за истината. „Никой вече не иска да бъде журналист“, казва ми британка, работила дълги години в най-големите медии в Обединеното Кралство. „Всички искат да бъдат активисти.“
Понятието „хибридна война“ стана популярно във връзка с операции, които Русия, а после и Китай активно насочват срещу западния свят. Но днес войната е навсякъде. Правителства водят информационни войни срещу гражданите си и други правителства; религиозни секти водят информационни войни срещу жени и малцинства; мъже водят войни срещу жени, жени водят войни срещу мъже; деца водят войни срещу деца; обикновени хора водят войни срещу други обикновени хора. В тези войни всеки може да бъде герой, генерал, гений – стига да има работещо устройство. Телефонът е граната, лаптопът – танк. Тези войни запълват празнотата: в тях има смисъл, символ, ритуал, религия, общност, борба. За тези войни няма международни харти, нито споразумения – в тях е позволено всичко.
Информационната война е окопна война. Нито една от страните не напредва, нито има шанс да завземе чужда територия. Тази война няма крайна цел, защото войната е крайната цел – перманентното състояние на война, което отслабва всички важни връзки в обществото: солидарност, толерантност, желание за живот заедно. Вместо контакт с близките, с общността, където срещаме и различните, и другите – самота и ежедневно, ежечасно зареждане с новини, с гледни точки, мнения, думи, образи, звук. Шокът, объркването, стресът, когнитивният дисонанс, отчаянието, депресията, тревожността, суицидните мисли – безброй проучвания доказват, че прекаленото стоене в социалните мрежи, прекомерната консумация на информация стресират ума и организма. Променят ги. Други статистики ни казват, че сме по-самотни, по-разделени от всякога.
Тези войни обаче имат нещо, което другите войни нямат – те са пристрастяващи. В тях, като във видеоигра, тялото не умира и не го боли, поне не по същия начин. Напротив, болката само храни войната. Гневът и чувството за принадлежност към определено племе, общност, армия, захранват и са захранвани от алгоритмите. Информационните войни са безкрайни войни. Bellum perpetuum.
***
Чуваме отвсякъде, че живеем във време на кризи. Графиката в Гугъл на думата „криза“ показва нарастваща крива на употреба от 1800-те към 2020 г. Но етимологията на криза всъщност идва от думата за „избор, решение“. Значи живеем във времена на избор.
Разказът на дезинформацията и пропагандата използва класическите похвати на митологията: без потребност от логическа свързаност между събития, факти и данни, но с ясно послание, категорична поанта. Десетилетие война с пропагандата показват, че опитите ни да преборим често човеконенавистни и авторитарни послания, разбивайки ги на парчета и противоречейки на всяка съставна част, са обречени на неуспех. Не защото са излишни, а защото са недостатъчни. „Проверката“, втренчването на журналистиката в „технологичното“ или в собствения ѝ авторитет не стигат. Журналистиката има нужда от литература. От нова история – както за себе си, така и за света.
Рационалистите могат да бъдат спокойни – не го казват поетите и писателите, казва го и науката (макар и тя често само да допълва вече разбраното от литературата): сред най-успешните техники за справяне с пропагандата е съсредоточаването над истинската история, над последователността между събитията и обясненията защо светът е такъв, какъвто е. Разговорът. Сближаването. Възстановяването на доверието. Връщането от индустриалното, машинното, технологичното, студено рационалното към човешкото. Разбирането защо хората вярват в това, в което вярват и справянето с проблемите, които ни правят уязвими към болестта на пропагандата на първо време – социални неравенства, бедност, изолация, психично здраве. Човешките истории.
Разбира се, магическо решение няма. Има много причини за кризите и изборите ни, които този текст пропуска да спомене, както и много други решения. Някои от тях зависят от нас, други са неизбежни. Желанието ни да избегнем болката, грозното, да цензурираме и „кенсълираме“ тъмната страна в човешкото е белег на времената ни. Но изборите и кризите са нужни, за да растем.
Въпросът е къде стоим ние в кризата. Как ще изберем да я преживеем. Литературата, историите са не само инструмент за разбиране, за лекуване, а и пътна карта за важните избори. Всяка значима история ни учи да избираме съчувствието пред осъждането, свързването пред разделението, състраданието пред жестокостта. И за това има причина.