Марин  Бодаков (1971 – 2021)

Популярни статии

бр. 3/2025

Рада Александрова

Марин Бодаков. Снимка Яна Лозева

Сред най-интересните и оригинални имена на младата ни литература се наложи името на поета Марин Бодаков. За съжаление, той вече не е между нас, отиде си рано, сякаш да спази една неприятна част от българската поетична традиция.
Редно е да кажем и няколко думи не само за поезията му, но и за неговите човешки достойнства, които бяха много. Марин остави дълбока диря в съзнанията на своите студенти, той беше  изключително прям и честен, готов да помогне винаги, обичаше работата си, която се разпростираше от неговото семейство, през Университета, в сътрудничество на вестници и списания, Марин работеше за литературата, но най-вече – за истината. Той остави тук любовта си към земята и родното, към децата, любимата, майката и най-вече – към истината. Истината, която се съдържа в добрата литература и поезия.

Мимоходом манифест

Толкова войни, в които враждуващите те призовават
да застанеш на тяхна страна,
да се въоръжиш с тяхната обида,
да приемеш страховете им като свои.
Толкова много мръсни войни,
в които няма добри герои –
само праведници, на които едва насмогваш.
Толкова срамни, фалшиви войни,
колкото всички умели опити да те отклонят
от твоята мъничка смешна война,
от шрапнелите на лютичето и мунициите на
минзухара,
да забравиш, че стреляш единствено срещу небето
и никога срещу хора.

Да забравиш защо крачиш приведен към фара,
след като нямаш кораб.

От стиховете на Марин Бодаков ни остава усещането за чистота. Понякога – за тишина и сняг. Особено в „Северна тетрадка“. Там, някъде, в някакъв отрязък от света и от твоето време (което може да се отнесе към всички ни), които си загубил и сега ги намираш, някой ти ги връща – поетът! Невероятно. Остава усещането за разстоянието от сумрака и здрача на Севера до твоите деца. Лекотата на една тъга, колкото лекотата на краткия ден, изпълнен с графични рисунки, визии на – сякаш спомени, сякаш явления. И онази вглъбеност в себе си, всъщност – в живота „без написани домашни“. Труден поет. Може би той гадае. Докосва. Проглежда в дълбината. Може би насочва – към детското, истинското у нас! Най-първото. Едничкото. Най-скъпото. – Не съвсем, не съвсем. Може би дълбок отклик или възглас, но записан с ръката на изкушения от четене, преминал през осмисляне на стотици страници, философии и направления, за да стигне до своята стойност на истината. До радостното й откритие. До този отрязък, снежинка, стих… Вечност.

Да се чете буквално

Едър сняг
прехвърча през мен
с думи, падащи като цели стихове,
думи, чезнещи над петите,
в слабините.

ххх

Всеки ден
споделям по една своя тайна
с непознат приятел
(само така обезоръжавам и хората, и тайните) –
всеки ден олеквам
с по няколко грама смърт.

ххх

Връщам се
с по-малко
но акуратно сгънати думи.
(откъде пари за свръхбагаж).

Чистите им дрехи ми стоят големи
като на чужд човек.

Тук няма да намерим описания, обяснения  и банални приятелски разговори. Няма да намерим и дидактика, нито размахване на пръст срещу неправдата. Нито клетви, дори пред любимата. Нито излияния. Любовта извира. Красотата също. Те са осезаеми. Неочаквани за нас, непознати съчетания на живото и мъртвото. Живот като живот – би казал поетът.

Обич

Помня този човек,
раната му като кораб,
корабът му като завивка,
завивката му като мочурище,
                        мочурището като звезда
и звездата като рана.
Човек като човек.

Поредно сбогуване

Между теб и мен има леха
от разбуден синчец.
Земята е кална, отрудена и срамежлива,
сенките са добри, хората – бедни,
дори фронтовата линия избяга от тези места.
Всяко стръкче е подвиг в безкрая на зимата,
обикалям от хълм на хълм песента си.
Трака клюнът на крана, с който товарят поредния ферибот.
Но оставам тук, татко.

ххх

Два ножа
срещу всяка от страните,
които исках някога да помиря.
Два ножа, които после изхвърлих през прозореца,
въпреки че сънят ме спираше.
Защото няма нужда от битка с лудостта и глупостта,
нито да избираш между лош и лош.
Но дори когато слагам оръжието встрани,
аз продължавам да ранявам.

Поезията на Марин Бодаков стои отчетливо самостоятелно в новата ни литература. Да, и в старата. Неговите кротки стихове са твърде смели за традиционната ни дуалистичност, където бихме намерили почти всичко желано, но то е ясно очертано и дори под-чертано. Не намирам място на такъв поет и при нашите постмодернисти, защото неговата поезия не е игра, в нея има съдба. Поет, който не се прави на интересен. Той е. При цялата условност на изразните средства, неговата лирика е откъс от реалността – ярък, визуален, даже на места бодлив. Поет, който без някаква шумотевица води своята битка – за любимата, за децата, приятелите, а и за нас – неговите читатели. Без грам агресивност. Той ни показва преминаването на сезоните през плътта, която винаги е недостатъчна за чувствата и страховете ни.

ххх

Той смяташе,
че само след установяването на реда
ще дойде радостта,
че скандалите трябва да бъдат умело избягвани,
а лекарствата – пити редовно,
че трябва да застава всеки ден
навреме  на катедрата.
Нищо подобно.

Битката за мен

       На Ането

не, не за да демонстрирам майсторство
ги уча всеки ден на занаята,
а да изгубя още малко от властта си
и още повече

ххх

четирима крале
загинаха в моята битка
Вече няма север и изток, няма запад и юг
животът изглежда наклонен,
а не пада

само звездата на въздуха ме изплющява
през устата

При състоянието на нашата критика – преди, а и в момента, не бихме могли да разчитаме на критици, които биха могли да анализират или просто да пишат за поезията на Марин Бодаков. И би трябвало те да са от неговото поколение. Какво бихме казали ние – по-възрастните, за тази забележителна поезия. Че тази поезия е напълно самостоятелна, независима и необлъхната от чужди тонове и тоналности. Тя не би могла да стане любима на читатели, привикнали на песенни или отсечени поетики, на лесни метафори  и успокоителни страници. Но изкушеният читател веднага ще забележи разликата, другостта. Това е поезия, надничаща леко и естествено в скритите тайни на живота. Това е поезия и на надеждата. Съвременността тук наднича отвсякъде. Четеш и сякаш минаваш заедно с автора през хладни пътища и църкви, през места от войната, където никой не иска да има дом. И там, където „повеят на светлината раздвижва цветчетата“. Поетът е силен със своя вътрешен свят, с него преминава през външния и сякаш нищо не оставя там, но това е привидно. Погледът му е – обич. Той „стреля единствено срещу небето“. Самото живеене е едно непрестанно откритие-разкритие на тъмната тайна или на светлата тайна. И странни стихове за любовта. Някой ще попита – За любовта ли са?

Плитка вена

Минава през елипсата на шията –
не разширена, но достатъчно широка
да се придвижват свободно през нея
сини морета и зелени треви,
диханията на хубави бебета след години
и съсирена вечност.
Тя
е единственото достойно за тебе
бижу.

Прегръдка

Без да се усетя,
                      преминах в разбития вражески лагер, сред хората,
   чиято работа е да свалят играчките от елхата,
   внимателно, една по една.

   Затова спрях да питам
   колко прилично е да продължи една прегръдка
   и какво я разтяга във времето – отчаянието или
   желанието.
  Знаете, отлепяш се от чуждата гръд
  и след няколко секунди се прилепяш отново вместо
  довиждане.

                 И пак  затова се будя всяка нощ – да остана поне      
                 за мъничко сам,
                 да няма нищо надвиснало или спешно за отмятане,
                 елха, прегърната панически по пътя към контейнера,
                 игличка, неизметена от пода. 

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img