Сенки от миналото в днешния ден: „Носферату“ на Робърт Егърс

Популярни статии

бр. 3/2025

Петя Славова

 

В тъмната гама дълбае творчеството на режисьора Робърт Егърс, който още с дебюта си „Вещицата“ (2015) получава признанието си за режисура, като взима наградата в Сънданс.

Общо четирите му филмови проекта („Фарът“, „Викингът“, а сега и „Носферату“) изследват човешките страхове от смъртта, от неизвестното, самотата. Извличат най-тъмните скрити фобии и изпитаното безсилие към понякога свръхчовешкото, захранено от архетипните образи, митологиите и фолклорните мотиви.

При Егърс ужасът никога не е първосигнален, нито твърде натурален (въпреки че вторият съвсем не е и пренебрегнат). Тревожното чувство се предусеща, трупа напрежение в очакването за появата му, крие се в невидимото му присъствие.

Неговото кино носи ясен отпечатък, разкриващ влечението на режисьора към нямото кино. Така ако неговият дебют с препратки към немия документален филм на ужасите Häxan (1922) на Бенджамин Кристенсен изравя из основи суеверията около магьосничеството и вещерството, то последният е съвременен прочит на „Носферату: Симфония на ужасите“ на Фридрих Вилхелм Мурнау от същата година.

И двете продукции – на Кристенсен и Мурнау, са сред знаковите творби, които поставят основите на хорър стилистиката във време, когато езикът на киното още се формира. Сякаш предусещат силното влияние на този жанр, който през годините води до невъобразим брой подчинени на него течения, като развива и готик културата.

Филмът на Мурнау е сред най-открояващите се изследвания по темата за вампиризма, който и до днес се счита за трудно достижим творчески връх, като историята по заснемането му е изпълнена с достойни перипетии. Режисьорът работи с окултиста, художник и продуцент Албин Грау, но заради нерешени авторски права техният „Дракула“ подминава името, дадено от Брам Стокър, и Влад Цепеш бива трансформиран в  граф Орлок, който поема не към Лондон, а към измислен германски град. Също така крахът му е свързан не със забиване на копие, а с посрещането на изгрева, като това решение набира огромен брой последователи. И въпреки високото постижение съдбата на филма според съдебното решение е предначертана и продукцията се налага да бъде унищожена. Но житейска справедливост явно съществува, защото част от копията биват запазени и днес филмът може да бъде гледан в цял свят, като у нас в началото на годината се състоя и тематична прожекция във филмотечното кино „Одеон“ с двете версии – на Мурнау и на Егърс, като първата беше съпроводена с музикален акомпанимент в духа на прожекциите по време на нямото кино.

„Носферату: Симфония на ужасите“ се превръща в един от основните представителни творби на немския експресионизъм, който почита визуалните експерименти в киното, за да изведе на преден план ужаса и хаоса, болезнения вътрешен свят на човека. Това направление (предшестващо другото такова – Камершпил) съвсем неслучайно се появява именно в Германия, където социалното неравновесие след Първата световна война се усеща изключително болезнено.

Във филма на Егърс е заимстван именно този прочит, като личи подмяната на обективното възприятие на света с фантазията. Визуалната картина носи готическа деформация, като точно върху нея пада ударението на изграждане на филмова среда. Тя е тази, която води зрителя и носи внушението за потиснатост и обреченост. Зад камерата стои отново американският оператор Джарин Блашке, с когото режисьорът работи и в останалите си три продукции, а Блашке получи номинация за „Оскар“ за работата си по психологическия филм на ужасите The Lighthouse. В „Носферату“ той се спира на тъмносинята гама, носеща усещане за студ, отчужденост, самота и безпомощност. Самото чудовище е поставено да се крие в сенките, а пристигайки в германския град, сянката на неговата ръка се разпростира из града като уверение в целта му да носи и разпростира смърт.

Сенките от миналото в новия филм носят точни паралели с днешния ден. Те са видими около идеята, че съвременният човек, подчинен на Запада не вярва на страховитите истории от Изтока. „Носферату“ се появява в синхрон и с други настоящи теми, които човечеството днес трудно усвоява. Прииждането на болестта с вампира стои като достойно наблюдение на скования до съвсем скоро от пандемията свят. Навлизането в опасните граници на непознатото, на далечното е претеглено с финансовото измерение на успеха, който властва съвсем сигурно и днес, а детайлите, които Егърс невидимо спуска около религиозните внушения и окултизма, препращат към изгубената духовност и заровени ценности. Извежда колебанието около морала и въпроса дали се раждаме с него и постепенно го губим, или в идеята, че го изграждаме впоследствие, продиктувано от външни сили.

Изключително концентрираното внимание, разбира се, е в извеждане на образа на вампира, на този немъртъв герой, избрал безсмъртието и горчиво платил данъка за него. Във версията на Мурнау този образ е изпълнен от германския театрален актьор Макс Шрек, където ясно личи концептуалността в играта, в основата на която е условността в разказа на немския експресионизъм. Другото изключително преобразяване на героя е в римейка на Вернер Херцог в изпълнение на Клаус Кински. Робърт Егърс доверява този образ на Бил Скарсгард, който има влечение към ужаса и в мейнстрийма, влизайки в образа на смъртоносния клоун Пениуайз от екранизацията на Стивън Кинг „То“.

Тук той е изобразен като румънски благородник с дълги мустаци, сменящ английския език на места с дакийски, придаващ му по-ярка достоверност и доближаващ го до митологизирането на персонажа. Неговият Носферату не е учтивият вампир, който Бела Лугоши показа в „Дракула“ (1931). Лишен е от всякакъв романтизъм, идващ от „Дракула“ (1992) на Франсис Форд Копола с Гари Олдман например или захаросания „Дракула: Неразказан“ (2014) с Люк Еванс. Носферату във филма на Егърс внушава изключителното зло, неизбежната смърт, напластена от визуално разлагаща се плът. Любопитният щрих за изграждане на образа дава самият Скарсгард, който споделя, че в търсене на предисторията на своя герой е бил вдъхновен от българския филм „Време разделно“ (1988) на Людмил Стайков и специално образа на Йосиф Сърчаджиев Кара Ибрахим.

„Има един български филм, наречен Time of Violence („Време разделно“) – великолепен филм, с продължителност над 4 часа, чието действие се развива в България през 17. век. Антагонистът във филма превзема планинско село и насилствено принуждава християните да сменят вярата си. Той е изключително жесток и страшен. Това изпълнение беше нещо, за което говорихме с Робърт Егърс по отношение на това кой би могъл да е граф Орлок, когато е бил жив“, казва Скарсгард пред Fangoria.com.

Режисьорът работи внимателно и по другите образи, особено този на Елън в изпълнение на Лили Роуз Деп. Героинята е представена като крехка жена, завладяна от тъмните сили. Образът ѝ се вплита в класически любовен триъгълник между обсесията ѝ по безсмъртния и спокойствието, което може да си осигури от съпружеския живот. Взаимоотношението ѝ с експерта по окултизъм (Уилям Дефо) напомня за връзката между отец Мерин и младото момиче, обладано от демона, в друг класически представител на хорър жанра – „Заклинателят“ (1973) на Уилям Фридкин. Никълъс Холт умело влиза в образа на съпруга на Елън – Томас Хътър, носещ едновременно товара на онзи разбиращ и подкрепящ мъж, който веднъж вече е измъкнал от ужаса на съновиденията своята избраница, но и същият, който не се е вслушал нито в нейните съвети, нито в тези на хората от Трансилвания и е довел злото пред дома им.

Несъмнено темата за вампира няма как да бъде погребана и влиянието на този образ ще продължи да се разпростира както и досега, намирайки отклик във всяка културна сфера. В музикално отношение темата е изнесена и от отделен готик жанр, чийто важен представител е групата „Nosferatu“. Лайтмотивът намира място и в компютърните игри, като през 2003 г. излиза  Nosferatu: The Wrath of Malachi, чийто сюжет е базиран на романа на Стокър и филма на Мурнау.

Робърт Егърс не крие, че също е пленен от предшественика на своя проект още от детството си, а за създаването на настоящата версия са му били необходими 10 години. Прецизен към детайлите, с внимателно отношение към оригинала, неговият „Носферату“ е лъч светлина в тунела, завладян от мрачни, но безсмислени римейкове и безвкусни продължения.

„Носферату“, реж. Робърт Егърс, САЩ, 2024 г., 133 мин.

Предишна статия
Следваща статия

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img