Калина Николова

Преди няколко месеца, в края на изминалата 2024 г., ни напусна великият Куинси Джоунс – повод да се върнем към биографичния филм за композитора от 2018 г., реализиран от дъщеря му Рашида Джоунс и Алън Хикс. Филмът освен поглед към живота му, белязан от безспорните му музикални постижения, е и един ценен урок по мечтаене, вдъхновяващо упражнение по загърбване на егото и възможност за истинско преклонение пред една личност, която никога не спира да твори и да разширява собствените си хоризонти, макар и това да му коства крехкия баланс между това да бъде пълноценен партньор в семейството си и истински новатор и професионалист в света на музиката. Изобилието от архивни кадри, които Джоунс и Хикс подбират и включват във филма, придружени от разказа равносметка на самия Куинси, вдъхват живот на този водовъртеж от информация, която лесно можеше да придобие форма на обикновена поредица от монтажни акценти. Във филма се преплитат сцени от настоящето и миналото на музиканта и двете части рядко изглеждат в диалог помежду си, което придава на сюжета известна хаотичност, но Джоунс и Хикс са опитали максимално да създадат всеобхватна картина за невсеобхватния Куинси.
Подобно на бибопа, характерен със стакатния си ритъм, животът на Куинси сякаш винаги е бил белязан от едно неспирно темпо, с което той пълноценно се наслаждава на статута си на жива легенда. Динамична серия от кадри разкрива Куинси, с цялото достолепие на своите 80 години, посещаващ различни партита и музикални събития, рамо до рамо със звезди като Пол Макартни, Бионсе, Уили Нелсън, Лейди Гага и Хърби Хенкок. Млади музиканти чакат на опашки, за да се срещнат с него, а Куинси отвръща на вниманието дружелюбно, подмятайки характерното за него „Хей, бейби“ на малки и големи. След поредната дълга вечер дъщеря му Рашида го посреща на задната седалка на колата, възхищавайки се искрено на динамиката на ежедневието на енергичния си баща. Мога да купонясвам цяла нощ, признава той. Това никога не ме е уморявало. Минути по-късно екранът потъмнява и чуваме запис от разговор с 911. В следващата сцена Куинси е в болница, изпаднал в тридневна диабетна кома. Този джазов ритъм на живот, уви, не може да продължава вечно.
От този момент нататък филмът се впуска в хронологичен биографичен разказ, връщайки ни в една отминала Америка – на сегрегация и предубеденост, в която Куинси успява да пробие с талант, воля и упорит, неуморен труд. Поредицата от кадри, които показват постиженията в живота му, се редуват с моменти на уединеност, които Рашида заснема с телефона си. Особено ценни са сцените от техните пътувания в колата. Тези споделени моменти са може би единствените, в които професионалните ангажименти на Куинси му позволяват да спре за момент. Докато колата прекосява оживените улици на Ел Ей, той споделя, че предпочита да композира нощем, когато градът за момент утихва от обичайния си шум, че му е трудно да спи, защото твърде „много идеи бушуват в главата му“, и че с радост би изпил (още) едно питие. Разговорите за всичко и нищо са последвани и от по-сериозни въпроси, които явно в житейски и професионален план вълнуват и самата Рашида, която търси отговор не от „най-великия аранжор и продуцент в историята на музиката“, а от собствения си баща. Как се справяш с изкуството, което създаваш, и егото си, пита дъщеря му. Трябва ти увереност, разбира се, не го отричам – отговаря Джоунс, но егото обикновено е една добре облечена несигурност (overdressed insecurity). Мисля си, продължава Куинси, че мечтите ти трябва да са толкова големи, че да те спрат от това да имаш его. Защото никога няма да осъществиш всичките си мечти. Винаги ще има още неща, които да научиш. А аз научих много и от старите момчета.
А част от „старите момчета“ са Лайнъл Хамптън, към чиято група 18-годишният Джоунс се присъединява със своя тромпет. Малко преди да дойде моментът на пробив в кариерата му, а именно, когато Франк Синатра лично го кани за аранжор на състава си, той заминава за Париж, за да учи изкуството на оркестрацията в класа на Надя Буланже – менторката на Игор Стравински, „кралицата на класическата музика“, както я нарича Куинси. Ако някой се чуди каква е тайната на успеха на великия Куинси Джоунс, тя е синтезирана в една простичка фраза, която той споделя за този период от живота си: Композирах за струнни, докато най-накрая в ушите ми „кървяха“ правилните хармонии, – а именно – гигантско-гигантичен труд и желание за непрестанно развитие.
Благодарение на това той е пионерът, който с личния си пример прокарва пътя за следващите поколения чернокожи музиканти, превръщайки се в първия афроамериканец, композирал песен за филм, номиниран за „Оскар“ в категорията за най-добра музика, и заемал поста вицепрезидент на звукозаписната компания „Mercury“ през 1961 г. Велик момент в съвременната история на музиката е култовият запис на песента „We are the World“, отразен във филма „Най-великата нощ в попмузиката“ (реж. Бао Нгуиен, 2023). Лайнъл Ричи, който по това време е на гребена на вълната с работата си с Майкъл Джексън, кани Куинси. „Исках Куинси да участва, защото той е майстор оркестрант”, казва Ричи. Но Куинси, освен че е виртуозен аранжор, притежава друго още по-силно качество – умението му да се справя с егото на изпълнителите, а както разбираме от биографичния филм, и със своето собствено. Той е маестрото, който успява да впрегне всички тези талантливи личности, като едновременно ги вдъхновява и респектира – нещо, което не спира да прави до края на живота си.
Но има травми, които дори винаги ведрият и приятелски настроен Куинси не може да преживее напълно. Той с хумор разказва истории за трудното си детство в Чикаго, показвайки белезите от наръгване с нож по ръката си. Но той всъщност носи един много по-дълбок белег в сърцето си, останал му от една съвсем нелека за споделяне пред камера глава от живота му: майка му е страдала от шизофрения и никога не е участвала пълноценно в живота му като подкрепящ и обичащ родител. Куинси има ясен спомен как лекарите я отвеждат към психиатрията, носейки я на ръце, бил е свидетел на много от нейните психически сривове. Как едно седемгодишно дете асимилира болката от видяното, можем да усетим по сълзите на Куинси, които идват естествено, когато той посещава бащиния си дом в края на 80-те години. Катарзисното му връщане в миналото напомня, че зад всички тези шеги, хитове, успех и слава стои една сложна, чувствителна личност, която дори един толкова личен филм, уви, не успява да обхване напълно.
Най-силният момент е оставен на финала, когато Куинси посещава Националния музей на афроамериканската история и култура на Смитсониан, чието тържествено откриване той и екипът му са поканен да планират през последните месеци. Куинси се надига от инвалидната си количка и прави бавна разходка през музикалното крило на музея. За първи път филмът ни спестява динамиката на визуалния разказ, който досега ни потапяше във водовъртеж от архивни кадри и музика, и ни оставя да наблюдаваме Джоунс в тишината. Чуваме единствено малките крачки, които той прави, разглеждайки стъклените витрини с лични вещи на всички онези велики личности, които той нарича „моите стари приятели“. А това са: Рей Чарлз, Майкъл Джексън, Дайна Уошингтън, Каунт Бейси, Дизи Гилеспи, Майлс Дейвис – незаменими спътници и сътрудници в житейския и професионалния път на Куинси и всеки един от тях – отдавна сбогувал се с този свят. Джоунс е без думи. Едно е да имаш безспорно незаменима роля в музикалната история, но да станеш свидетел на същата тази история, от която си бил част, увековечена в музей. Какъв велик момент на признание!
Между огромното количество от архивни материали, истинската ценност на този филм се разкрива в непрофесионално заснетите кадри от телефона на Рашида Джоунс, които се появяват по-рядко, отколкото ни се иска. Именно личният поглед на дъщеря му добавя автентичния, емоционален пласт към портрета на твореца, разкривайки малка част от пукнатините на човека зад успехите. Четири неуспешни брака могат да изглеждат като провал за мнозина, а и Куинси признава, че да задържи стабилно семейство във времето, е може би единственото нещо, в което не е успял. Но той е сигурен, че никога в своя живот не е пестял любовта си към хората. И доказателството за това са децата му, които му прощават всичко, любуват му се и се отнасят с невероятна емпатия и разбиране към личността му. Може би във формулата за успеха – ако изобщо съществува такава, и ако успехът може да бъде общовалиден за всички – семейството и творчеството се съчетават трудно. Но дори когато те се разминават, разстоянията между тях могат да бъдат преодолени чрез любов и всеопрощаващо приемане на другия.