Поезия

Популярни статии

бр. 4/2025

 

Отон Жупанчич. Снимка Уикипедия

Отон Жупанчич (1878–1949) е словенски поет, преводач и драматург. Наред с Иван Цанкар, Драготин Кете и Йосип Мурн той е един от основоположниците на модернизма в словенската литература.
През 1896 г. заминава за Виена, където следва история и география. Там се запознава с новите европейски художествени течения: сецесиона и „fin de siècle“. През 1900 г. се завръща в Любляна и започва работа като учител в класическата гимназия. Публикува стихове в авторитетното списание „Люблянски звон“ („Люблянска камбана“).
Първата му стихосбирка, озаглавена „Чашата на упоението“ (»Čaša opojnosti«), излиза през 1899 г. Издадена по същото време и от същото издателство като скандалната книга на Иван Цанкар „Еротика“, тя бележи началото на модернизма в словенската литература и предизвиква широки обществени дебати. (На български език Цанкаревата „Еротика“ е издадена през 2016 г. от „Нов Златорог“.)
Жупанчич е известен и като талантлив преводач. Превежда голяма част от произведенията на Шекспир на словенски, както и творби на Данте, Гьоте, Балзак, Дикенс, Толстой, Молиер, Анатол Франс, Волтер и др.
Освен поетичните си и преводачески занимания, Жупанчич пише и две пиеси: „Нощ за вярващи души“ (1904) и „Вероника Десенишка“ (1924).
Жупанчич е неизменна част от словенския литературен канон. През 1931 г. френският лингвист Люсиен Тесние публикува монография за него, която допринася за популяризирането му във Франция. Много от неговите стихове са се превърнали в устойчиви словосъчетания в словенския език и афористични културни препратки. Днес той остава популярен най-вече с произведенията си за деца.

 

Отон Жупанчич (1878–1949)

***

Пред Божи гроб съм свел глава смирен.
Премигват свещите… Окаяни,
душите – бедни и отчаяни –
в очакване замират с дъх стаен.

Душата ми погреба своя ден!
Вълни, от вихъра замаяни,
ѝ пращат сетен блясък – края ни
вещае океанът разярен.

Пред мен е Берта. Кестенява плитка
краси главата ѝ; разбурено
по нейното лице велурено

лъчите шарят, а като залог
самото ѝ сърце, повело битка
за вярата, говори тайно с Бог.

***

Как този тъмен храм е пълен днес!
Разпнат на кръста Той лежи злочест,
пред Него се тълпят миряните
нашепвайки му изтерзани те:

„Помагай ни, Спасителю! Без вест
от Тебе сме във вечен страх и стрес…“
Набожно си протягат дланите,
и нежно му докосват раните.

Тя стана. Тръгвайки – след нея аз –
разтвори своите обятия,
целуна в устните Разпнатия.

Дъха ѝ топъл в оня горък мрак
му го откраднах, полудял от страст,
и същи втори Юда – търтих в бяг.

***
Кротко звездите сияят,
розите нежно ухаят…
Лека нощ, ангел мой!

Моята мила сънува,
а от съня ѝ изплува
мойта любов.

Цял в тишина съм облъхнат…
Вопли и стонове глъхнат
в топлата нощ:

вечност, която ни праща
Божия милост любяща
тук на света.

***

О, мила, щом раздипли вечерта
онези фино плетени завеси,
лек полъх люшне нежните листа,
над локвата луната се надвеси

и прилепът – предвестник на смъртта –
отлитне и те видя пак къде си,
в сърцето ми нахлува любовта
и бърза с твойта тайна да се смеси…

Разкрива се вселената пред мен,
из нея моята душа отплува,
на звездните кантати се любува

и райски плод опитала, ликува;
а върне ли се, дълго с теб сме в плен
на страстния ѝ вихър вдъхновен…

***

Над белия град дреме тежък,
навъсен ден,
без цел по улиците бродя аз
обезверен.

…Ти, бяла лилийо,
в зелен защитен хребет разцъфтяла!
Във чашка от сребро жив златен блясък
от жарещото слънце насъбрала.

Ти в рая вярваше
и блага вест
от него чакаше –
мил щедър жест
във твоя чест…

А днес, а днес…

Над белия град дреме тежък,
невъсен ден,
без цел по улиците бродя аз
обезверен…

***

Кой ще утеши душата,
кой ще я пожали?
Студ и низости в живота… – И в смъртта ли?

Ще се възвиси ли в рая
сам духът ми беззащитен?
Или – от деня в омая –
в мрак ще тъне запокитен?
И ще се приспи накрая,
от надежди разнебитен?

Скрийте, скрийте пистолета –
май съм твърде любопитен.

В картинната галерия

Чете уж… Но какво – не осъзнава…
В стената втренчва поглед изтерзан…
„Христос и грешницата“ – Тициан.
И взорът ѝ отчаян засиява.

Това е тя – позорът я сковава,
глава навела и мълчи от срам,
а той излъчва милост – благ и прям –
и щедро е готов да я въздава.

Това е Бог, но не зловещ, а плах!
От онзи в храма нея я е страх
гневът му я пронизва, сякаш нож е –

а този – чувайки го, мед ѝ капе:
„Не бой се! Като всеки, който слаб е,
и теб ще подкрепя!“ – „Сполай ти, Боже!“

Стихове

Съчинени
и посветени
на уважаемия г-н филистер.

Сънувам май…
А тук, уви,
е есен май.

Дъхтят треви;
не може злост
да уязви
духа ми прост.
Но се яви,
ти – сочен грозд –
и ме взриви.
Духът ми – гост
в самия рай –
за теб е мост.
О, c’est la vie!
 

***

Безплодни часове на самотата
над мен надвисват пак – вечерни,
прокрадващи се тихо, съразмерни
в града голям, погребан под мъглата.

Свещено Рождество!
Заглъхват постепенно
среднощните камбани, всички свещи
из храма мрачен гаснат неизменно,
умират…
Тълпи огромни се събират,
от Божието чудо се вълнуват,
блаженото си бъдеще сънуват,
попили на Светия дух покоя…

А аз…

О, ако знаеш само, майко моя…

***

Щом погледът ми – натежал и вял –
не вижда друго вън, освен тъма,
в която бяс се киска, ти сама
махни от него плътния воал.

Да видя как светликът засиял
пробива в миг през облачни валма,
огрява ме и мир и тишина
проникват в мен и ме изпълват цял.

А озовал се в райска благодат,
сред глъч и смях в един разкошен свят,
ти смелите ми мисли отключи

тогаз… Ала кога ще е „тогаз“?
Та как да пожелая рая аз,
щом тук ме гледат черни две очи?

Превод от словенски: ЛЮДМИЛ ДИМИТРОВ

 

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img