Франце Прешерн (1800–1849)

С о н е т е н в е н е ц
1
Нов жив венец поетът ви дарява
с петнайсет сръчно сплетени сонета,
които магистрал като щафета
в съзвучие трикратно препредава.
От него тръгва, в него се споява
начало с край. Финалът на терцета
застъпва първия стих от куплета
на следващия и така го продължава.
От теб родени, във нощта замряла
почиват мислите ми, но с възхита
се будят сутрин. Ти си магистрала
на участта ми. И след мен ще скита
рефренът, с болка пълен и с възхвала.
Ах, мойта страст към тебе тук е скрита.
2
Ах, мойта страст към тебе тук е скрита:
словенците тя дълго ще прехласва,
докато гробът ми със мъх обраства,
заровил болката ми упорита.
Пък хубавица, дето не зачита
какво самò сърцето ѝ подсказва
и чувствата на своя мил погазва,
„Венецът“ току-виж я превъзпита.
Словенци, времето пред вас е свято:
звезди ще ви огряват донасита
и ще плодите творчество богато.
Но аз за помен ви поднасям пита:
самата си поезия, която
юначно от сърцето ми полита.
3
Юначно от сърцето ми полита
сонетът, в който славя любовта си.
за Леонора както страда Тасо,
така страстта към тебе ме помита.
Потиснат, той дори не се опита
да ѝ признае явно обичта си,
но светлата му песен бе онази,
издала мъката, усърдно крита.
Горя по теб, макар че ме възпира
безстрастният ти поглед и тогава,
злочест, оставям музата на мира.
Но външно ням, поетът надделява
скръбта си: от душата му извира
любовен стих. Той росно цвете става.
4
Любовен стих. Той росно цвете става,
издавайки какво душата скрива;
сърцето ми е благодатна нива,
но там елегии страстта посява.
А ти си слънце. Ах, не се явява
в прозореца ми то и не пробива
в театъра, ни в залата отива,
където се танцува до забрава.
А поведат ли ме навън нозете,
все тебе търся. Но не ме огрява
ликът ти светъл. И духът ми клет е
сломен и в мрачна самота изтлява:
стихът ми, писан в твоя чест, е цвете,
израснало под сенчеста дъбрава.
5
Израснало под сенчеста дъбрава,
стихът ми-цвете твоя лик не среща,
от който стихва грижата зловеща
и болката отслабва и изтлява,
и погледът ми все по-ведър става,
и вътрешен покой духът усеща,
и радостта отново го повежда
към сладостна поезия и слава;
не, цветето ми не е избуяло
там, дето любовта струи честита
и пролетното слънце е изгряло –
то – химн на верността – без вест се скита
отчаяно, посърнало и вяло,
язвено в мрак и задух до пресита.
6
Язвено в мрак и задух до пресита,
сърцето ми заради твойте женски
превземки – театрални, старовремски –
веселие така и не изпита.
Защо в поезия да се оплита? –
словенките говорят днес на немски
и мойте песни им звучат махленски:
коя на родния Парнас разчита?
Камѐните – забравени и клети,
на чужд език нашепват със възхита
на крайнците възторжени куплети.
А нашта лирика стои присвита:
цветче, попарено от снеговете,
привело се над пропаст страховита.
7
Привело се над пропаст страховита
като Орфеевите песни нови,
омаяли тракийците сурови
сред Хемус и Родопа ветровита,
и то – венче от родни песни – скита
с надеждата, че вече сме готови
тук наш Орфей да бди, създал основи
на братството ни, с лирата честита:
да ни превърне в горди и почтени,
да стихне недостойната ни врява
и пак словенците да сме сплотени
от стиховете му. И то тогава
ще устои на пречки и промени,
разтърсвано от зимата злонрава.
8
Разтърсвано от зимата злонрава
е княжеството ни, злочести Само.
Забравиха те внуците ти, само
виелицата гроба ти навява.
След бащината кървава разправа
позорно пред Пипѝн превихме рамо,
а с турците и мало, и голямо
се би и с Витовец на бунт въстава.
Но времето на славата къде е? –
отмина то – доброто старо време:
кой днес го помни, за да го възпее?
Цветецът в свежото си уж цъфтене
на моя млад Парнас – той също крее:
изстрадан и със сълзи напоен е.
9
Изстрадан и със сълзи напоен е
цъфтящият Парнас на мойта лира.
За теб, за дом сърцето ми примира –
два лъча на единен блян у мене.
Внезапно аз изпаднах в двоумене:
как тъй словенец уж, пък не намира
за милата си време и презира
и майка си, и като лед студен е?
Не, друго искам – твойто с мойто име
да слеят в песните ми участта си
на родния език и да ги има
завинаги. Духа си да опази
днес тъжният словенец е петимен,
мъчително поддържащ радостта си.
10
Мъчително поддържащ радостта си
е влюбеният. Тъй през февруари
лъчи събудят цветния хербарий
и розата пак грейне в прелестта си.
Но после в миг глава обори – тази
превратна зима вихри ѝ стовари,
слана нетрайния ѝ цвят попари –
сама в мъглата как да се опази?
Така и аз пих погледа ти светъл
и в мойта гръд със празнично звънтене
покълна любовта. Не бях усетил,
че съм в заблуда – и студът във мене
нахлу, и пак съм – Бог ми е свидетел! –
изпит от болка, горест и гноене.
11
Изпит от болка, горест и гноене,
във себе си поетът се съмнява.
Тълпа Еринии го изтезава
и пътят му изцяло преграден е.
Тъй както от Диана изцелен е
Орест от лудостта и оживява,
така и твоята любовна лава
би върнала надеждата у мене.
Но тези мисли бързо се стопиха;
просветнала, страстта ми ме намрази,
надви я мракът и се удвоиха
съмненията. Тръпка ме полази
и лирата ми стана все по-тиха.
Целта на моя стих не беше тази.
12
Целта на моя стих не беше тази –
невзрачни жалки рози да отглежда,
посърнали без всякаква надежда
край пущинаци, сеещи зарази,
и бурен, и коприва на талази
да ги душат във гъстата си прежда.
Но пресадиш ли ги ей там отсреща,
те мигом ще възвърнат хубостта си.
До теб – на чувствата ми господарка –
и моят стих във пламенно цъфтене
ще грейне в цялата си прелест ярка.
Гласът ми няма повече да стене,
тъгуващ по усмивката ти жарка,
обърнеш ли все пак очи към мене.
13
Обърнеш ли все пак очи към мене
и ме проникне светлината пряка,
ще се разпръсне царството на мрака
и ще заглъхне зимното бучене.
Оковите с тревожното кънтене
ще се строшат и болката двояка –
в душата и в плътта – ще стихне; всяка
следа от рана ще кърви довреме.
Надеждата ми няма да посърне,
сърцето ще прелее от екстази
и живото ми слово ще се върне.
А моят стих, възпламенен от тази
любов, преди с възторг да я обгърне,
в аванс той пак ще грейне в прелестта си.
14
В Аванс той пак ще грейне в прелестта си –
стихът ми – сякаш цвете, засияло
напролет, като се отрупат в бяло,
но вече не във сняг, а във украси
от дъхав цвят дърветата. Тогаз и
пчелата пак жужи, пастирът вяло
повежда сутрин стадото забляло,
пак славей пее под звезди-елмази.
Но аз от друго истински се плаша:
дали пък теб не те разколебава
поезията ми? Това ще кажа –
не само мен, тя всички изцелява.
И който я обикне, му е стража:
нов жив венец поетът ви дарява.
Магистрал
Нов жив венец поетът ви дарява.
Ах, мойта страст към тебе тук е скрита:
Юначно от сърцето ми полита
Любовен стих. Той росно цвете става,
Израснало под сенчеста дъбрава,
Язвено в мрак и задух до пресита,
Привело се над пропаст страховита,
Разтърсвано от зимата злонрава.
Изстрадан и със сълзи напоен е;
Мъчително поддържащ радостта си,
Изпит от болка, горест и гноене.
Целта на моя стих не беше тази;
Обърнеш ли все пак очи към мене,
В Аванс той пак ще грейне в прелестта си.
Превод от словенски: ЛЮДМИЛ ДИМИТРОВ