Похвала на словенската  д(р)ама-сцена

Популярни статии

бр. 4/2025

Людмил Димитров

Арна Хаджиалевич, Блаж Валич и Горазд Якомини в сцена от „Когато ние, мъртвите, се събудим“. Режисьор Стилиян Петров, Нова Горица, 2024. Снимката е от официалния сайт на театъра в Нова Горица – SNG Nova Gorica – фотограф Петер Ухан

Символично и симптомтично е сякаш, че словенският Народен театър в Любляна носи името „Драма“, събирайки в неделимо цяло текста и представлението като зависими едно от друго и взаимно допълващи се.
В този тематичен брой на „Литературен вестник“ представяме образци от пет знакови словенски пиеси, писани в продължение на един век (най-ранната е от 1907, а последната – от 2008 г.) и намерили трайно място в националния драматургичен репертоар, нерядко превеждани и поставяни и навън, включително (макар и само някои) и у нас. Поместваме и отзиви за словенския спектакъл „Пет мълчания“, наскоро гостувал на български фестивал, както и за първото представление – „Когато ние, мъртвите, се събудим“ от Хенрик Ибсен, осъществено от български режисьор – Стилиян Петров – по покана на словенската страна, чиято премиера бе през март 2024 г. Преди обаче да конментирам откъсите от произведенията и техните автори, оправдавайки избора им, бих искал съвсем накратко да въведа уважаемия читател в актуалния контекст на словенската театрално-драматургична практика.
Словения е страна с висока театрална култура, формирана в съчетаването на различни художествени и теоретични школи, исторически процеси и влияния, от които заимства най-доброто и най-уместното, онова, което безпроблемно може да бъде усвоено от народопспихологията и традицията и да проникне трайно в националната и индивидуална менталност. И до днес бива поддържана и обогатявана през нещо особено ценно – любопитството към другия като любопитство към себе си в режим на съизмерване, коригиране, рефлектиране, (пре)моделиране, приближаване-отдалечаване. Един сюжет, осъществен като пиеса, винаги предизвикателно попада в дискусионното поле на назрял обществен проблем, поставяйки на публично обсъждане тенденции, наболели въпроси, наблюдения, възражения, травми. И когато говоря за театралната култура на страната, разбирам не само и не толкова тази на конкретните участници в пърформативния акт – режисьори, драматурзи, преводачи, актьори, художници, композитори, но преди всичко на адресата, на редовия зрител. Навярно има някаква мистична предопределеност във факта, че думата за театър на словенски е „gledališče“ (еквивалент на българското „читалище“, но не през четенето, а през наблюдаването / зрелището): това, което – и там, където – се гледа. Словенският театър проявява особена отговорност към родната си драматургия и ако с нещо ѝ помага тя да разширява своята популярност и въздействие върху възприемателя (в конспекта за матура на зрелостниците например е включена съвременна пиеса: познатата и на българския зрител „Владимир“ от Матяж Зупанчич), е особената (и задължителна, подразбираща се) експерименталност в подхода. Не че отделни драми от канона (Антон Томаж Линхарт, Иван Цанкар, Драго Янчар, Евалд Флисар…) не се поставят и по-традиционно, но преобладават не изтърканите стереотипни подходи, а иновативните, намиращи несъмнени допирни точки със съвременността, което прави сюжетите актуални и сугестивни. За разлика от там, у нас много рядко ще срещнем интерпретации на „Майстори“, „Боряна“ или „В полите на Витоша“ да речем, разчупени отвъд патриархалния кодекс и тромавата декоративно-илюстративна сценография, докато класически комедии като „Големанов“ и „Криворазбраната цивилизация“ са превърнати в комерсиални и бутафорни забавления, а „Зидари“ или „Боян Магесникът“ се поставят изключително рядко. Което е и потвърждение, че състоянието на театъра е лакмус за състоянието на държавата. Словенците – начинание, с което са се наемали първостепенни автори – обратно, имат склонност (необходимост) дори да драматизират свои основополагащи текстове, написани в проза или лироепос, правейки ги по този начин по-достъпни и още по-широкоизвестни: най-добрият пример е със знаменитата поема на Франце Прешерн „Кръщение при Савѝца“, която Доминик Смоле превръща в пиеса.
Когато става дума за легендарни или легендаризирани сюжети, има и една особеност, отличаваща словенците от българите. Доколкото драматургията е призвана да укрепва идентичността на дадено общество през езика и националните предания, нашата избира не толкова сюжети от миналото (исторически пиеси имаме в изобилие, но нито една не е трайно усвоена от драматургичния канон), нито библейски мотиви (макар че през първата половина на ХХ век се наблюдава тенденция да се пишат сценични творби за старо- и новозаветни образи, която не успява да се наложи), а митове, в преобладаващата си част езически, често пречупени през християнизирана трактовка и положени в модалната рамка на архетипа, експонирайки във водеща позиция дуалистичното, греховното, суеверното, скепсиса: богомилите, зидарите / вграждането / жертвата, змейовата сватба / любов и смърт, вампирът, тенецът, самодивата, омагьосващо-вцепеняващата сила на красотата (калокагатията – „Албена“), суматохата и небивалицата, творческо-любовното съизмерване-дуел между майстори резбари…
Словенската драматургия подхожда другояче. Сред техните легенди и митове най-популярни са тези за александринките и за хубавата Вида – два сюжета, с течение на времето съчетали се в едно. За какво разказват те? След откриването на Суецкия канал през 1869 г. броят на европейските предприемачи, заселили се главно в Александрия, значително се увеличава. Жени и девойки от Словения, търсещи по-добро препитание, за да подпомагат близките си, заминават за Египет и постъпват на работа в богатите европейски семейства като прислужници, готвачки, бавачки, кърмачки, гувернантки, шивачки… Техните съдби стават основа на много литературни творби. От своя страна, семантичния си обхват разширява и народната песен за хубавата Вида, възникнала още през XI век, когато маврите от Испания, Сицилия и Северна Африка нападат крайбрежните градове по Адриатика. Вида е постоянен мотив в словенската литература, чиято най-известна версия е тази на Фр. Прешерн. Централно ядро в сюжета е как привлекателен моряк чужденец примамва красавицата Вида на своя кораб. В различните интерпретации мотивите, с които тя откликва на поканата му, са няколко – от спонтанно избликнала страст до милосърдие (за да помогне на болното му дете), но когато разбира, че е попаднала в безизходица, тя скача във водата и се удавя.
Извън споменатите, припознаваеми като типично словенски легендарни сюжети, драматургията, в опит да излезе на световната сцена, се пробва и в тълкуването на вечни, световни митове и те именно стават по-популярни и предпочитани – Прометей, Одисей, Орфей, Икар и Дедал, Електра, Медея… Забележително е, че има три словенски пиеси, посветени на Антигона: класическата на Доминик Смоле от 1960 г., „Антигона сега“ на Евалд Флисар от 2011 г. и тази на световноизвестния философ Славой Жижек от 2016 г.

Тук предлагаме откъси от седем пиеси:
Поквара в долината на свети Флориан от Иван Цанкар (1907);
Случката в град Гога от Славко Грум (1930);
Антигона от Доминик Смоле (1960);
Дебнейки Годо от Драго Янчар (1988).
Медея от Дане Зайц (1988);
5момченца.si от Симона Семенич (2008).
Прекрасен ден за умиране  от Винко Мьодерндорфер (2009).

***
Безспорният класик на словенската литература Иван Цанкар (1876–1918) е поет, писател и драматург. Дебютира със стихосбирката „Еротика“ (1899). „Поквара в долината на свети Флориан“ е петата от общо седемте завършени негови пиеси. Различна е от тях с жанровото означение „фарс“. Немалка част от тълкувателите ѝ твърдят, че тъкмо тя утвърждава модернизма в словенския театър.
Както останалите драми на Цанкар, е посрещната и с адмирации, и с възражения. Смущава фактът, че сюжетът е основан върху самоиронията (смеховата култура), избягвана като водещ дискурс в словенската литература дотогава, и подлага на сериозно изпитание читателите и зрителите: в състояние ли са те да се припознаят, да признаят и да се разграничат от негативните поведенчески стереотипи, на които са подвластни родолюбците от долината на свети Флориан, допуснали да бъдат покварени от дявола и неговите по-могъщи тартори?
Авторът обмисля творбата седем години. В средата на декември 1907 г. е издадена, а на 21 декември оживява в люблянския Областен театър. Ако трябва да посочим класически драматургичен модел, който следва, най-очевиден е Гоголевият „Ревизор“. В нейно лице Цанкар създава първата модерна словенска комедия. Действащи лица са представители на градската властова йерархия – кметът, данъчният, учителят, експедиторката, нотариусът, бакалинът; отново полицаят обръща внимание на това, че може би Петер не е този, за когото всички го мислят. Дори първата реплика на Кмета съвпада с тази на Градоначалника у Гогол: „При нас пристига ревизор“ / „При нас се настани покварата“. И покварата, както и ревизорът, не се материализират, те имат мним образ. Интересен е оксиморонният оттенък в заглавието: съблазънта и грехът са обхванали обитателите на долина, наречена на светец, чието име означава „девственост“, „непорочност“.

Славко Грум (1901–1949) завършва медицина във Виена. През 1920 г. изпада в тежка ментална криза с психосоматично разстройство и става зависим от кокаина. След като преодолява депресията, започва интензивно да пише. През 1926 г. започва работа като гинеколог и дава дежурства в психиатрична клиника, където събира богат материал за основните си творби – есета и пиеси. Когато през 1929 г. предлага на Народния театър в Любляна новонаписаната „Случката в град Гога“, тя е отхвърлена от художествения съвет и изчаква две години, преди да бъде поставена и в столицата, и в Марибор.
Докато е в Австрия, Грум най-вече се интересува от театър и кино. Особено е впечатлен от патетичния и сантиментален маринизъм на култовия режисьор на неми филми Конрад Вайт. През 1921 г. се запознава със Зигмунд Фройд, който много силно повлиява на по-нататъшната му дейност. Увлечен е от декадентския стил на австрийския актьор от албански произход Александър Моиси в ролята на Усвал по Ибсеновите „Пизраци“. А след като гледа спектакъла на руския режисьор Александър Таиров „Саломе“ по пиесата на Оскар Уайлд, става голям поклонник на неговата естетика. Пише теоретичната статия „Самоубийството“. През 1979 г. Прешерновият театър в град Кран учредява награда за най-добра оригинална словенска пиеса на името на Славко Грум, връчвана до днес.
„Случката в град Гога“ (1929, изд. 1930) е най-известното и зряло произведение на автора, заело почти веднага след написването си заслужено място в словенския канон. Сюжетът компилира различни психиатрични случаи от клиниката в Любляна. Бързо след появата си то получава висока оценка не само у дома, но и в чужбина – преведено е на основните европейски езици. Образец на словенския експресионизъм.
Истинският субект на цялата случка е Гога – несъществуващ град, фантастична илюзия на човешкото подсъзнание. Всичко е изгубило своя индивидуален облик и е положено в семиосферата на привидностите. Гротеската тук е художествен стил и оправдано следствие от факта, че нещата, случващи се пред очите ни, са само външна проява и метафора на вътрешни метаморфози. В атмосферата доминира еросът.

Доминик Смолé (1929–1992), писател и драматург. Самоубийството на баща му, когато той е 15-годишен, оставя у него дълбока травма. През 1947 г. започва работа в Радио Любляна. Между 1972 и 1976 г. е художествен ръководител и драматург на Младежкия театър в Любляна, след което напуска и през следващите четири години работи като артист на свободна практика. През 1984 г. е назначен за три месеца като драматург в люблянската Драма. През 1986 г. получава най-високото словенско отличие – Прешернова наградата за цялостно творчество. Най-утвърден е като драматург. В неговите пиеси реализмът се преплита с фантастика, разкривайки безсмислието на живота в гротескна светлина.
Философската и поетична драма „Антигона“, написана в свободен стих, е връх в развитието на драматургията след края на Втората световна война. Авторът е вдъхновен от екзистенциалистката творба на Жан Ануи, вдъхновена на свой ред от Софокъл. За своята версия получава през 1961 г. награда за най-добър театрален текст на годината. Ходът на Смоле е, че това е „Антигона“ без Антигона, централно действащо лице е Исмена, която следи и съобщава за усилията на сестра си да открие тялото на Полиник и да го погребе въпреки закона.

Драго Янчар (1948), писател, есеист и драматург, академик. През 1974 г. е арестуван за „разпространение на вражеска култура“. Формалният повод е, че пренася от Австрия забранената тогава книга на словенския дисидент Бранко Розман „Лежим убити в Рог“, издадена в Аржентина под псевдонима Томаж Ковач. Осъден на една година затвор. След като се връща у дома, се отдава изцяло на литературна дейност. Става редактор и секретар на най-старото словенско издателство „Словенска матица“. От 1987 до 1991 г. е председател на словенския ПЕН – позиция, благодарение на която има огромен принос за обявяването на словенската независимост. Янчар е носител на редица национални и международни награди, сред които Прешернова награда за цялостно творчество (1993), европейската награда за кратка проза на баварския град Аусбург (1994), Хердеровата награда за литература (2003) и наградата „Жан Амери“ за есеистика (2007). Три пъти е награждаван с Кресникова награда за романите си „Катарина, паунът и йезуитът“, „Звънтеж в главата“ и „Тази нощ я видях“ (последните два преведени и на български език). Убеден демократ и общественик, Янчар е и сред най-успешните словенски драматурзи. Автор е на девет пиеси, сред които поставяната и у нас „Големият брилянтен валс“.
Трагикомедията „Дебнейки Годо“ пази не само и не толкова паметта за великия протообраз на Бекет, но прави опит да превърне дебненето в метафора на тоталитарния манталитет, обзет от мнителност и задължителна необходимост от враг, който никога не спи и със самото си съществуване оправдава (осмисля) присъствието на другия – стражаря-по-неволя, ангажирания пряко с кошмарната идеология на режима. В този смисъл Янчар прави не кавърверсия на емблематичната абсурдистка драма „В очакване на Годо“, колкото вътрешна биография, интериорен (п)оглед и „инвентар“ на оскъдицата в соцпространството и соцбезвремието, поддържащи реанимиращо опустошената човешка същност. Ако за творбата на Бекет е характерно, че полага началото на „новия“ европейски театър, когато съзнателната екзистенция е поставена на изпитание и все повече се съмнява в своите основания, то с тази пиеса Янчар не по-малко успешно проектира менталната парадигма на новия словенски театър в момент, когато с осъзнаването на необходимостта от своя, автентична идентичност, словенецът все още не успява да се отърси от рецидивите на несамостоятелността и обезличаването му в близкото минало, тоест единственото време, което до този момент помни. В една персонажна двойка – Франц и Йожеф – драматургът успява да контаминира двете Бекетови двойки – Естрагон и Владимир / Поцо и Лъки. Неговите дебнещи неизвестно кого с далекоглед в острещната сграда са сякаш бедните хора на Достоевски на дъното на човешкото и в преддверието на постчовешкото.

Дане Зайц (1929–2005), поет и драматург. През 1991–1995 е първият председател на Дружеството на словенските писатели след обявяването на независимостта. От 1997 г. е редовен член на Словенската академия на науките и изкуствата. Есетата и интервютата му са връх на словенската литературна есеистика. През последното си десетилетие активно си сътрудничи с актьора Янез Шкоф, с когото изнасят музикално-поетични спектакли в Словения и чужбина. Стилът му е смес от екзистенциализъм и сюрреализъм.
С „Медея“ Зайц продължава тенденциите, набелязани в първата половина на 80-те години на ХХ в., когато в словенската драматургия се наблюдава бум на възсъздаване на антични митове. Като образец той следва Еврипид, без особено да го изменя, по-скоро заостря идеята за времето, което се движи не линеарно, а спираловидно, и престъпленията, извършени независимо по какви причини, се повтарят; на злодея му е съдено да кръжи в омагьосания кръг на собственото си проклятие.

Симона Сѐменич (1975) завършва драматургия в Академията за театър, радио, кино и телевизия в Любляна. През 2001 г. е наградена за най-успешен дебют с постановката по неин сценарий „Пълна шепа с празни ръце“. Няколко години е драматург в експерименталния театър „Глей“.
„Пиесата за пет актриси с пролог и епилог“ „5момченца.si“ рязко и дори драстично – без каквато и да било романтика и умиление – ни въвежда в света на съвременното дете (и детство). Чрез игрите на пет момченца, които веднъж седмично се срещат в запустяла къща, получаваме непосредствена представа за семейния живот на всяко от тях, както и по-широка картина на обществените реалности. Блаж, Юрий, Денис, Вид и Крищоф са на по десет и единайсет години и пребивават във виртуалното пространство на компютърните игри, плейстейшън и телевизията. Докато се правят на любимите си супергерои Супермен и Спайдърмен, те разиграват и различни обществени роли и отношения (мъж – жена, дете – възрастни, хомосексуалист – хетеросексуален, привърженици на Харе Кришна – католици…), в които се промъква неусетна необходимост от зловещо и неподправено насилие.

Винко Мьодерндорфер (1958) е писател, поет, есеист и професионален режисьор с изяви в театъра, радиото и телевизията, той постига най-големите си творчески успехи в областта на драматургията. След дипломирането си на няколко пъти ръководи един от най-иновативните театри в Любляна – „Глей“ („Гледай“). В творческата си биография има над сто постановки, 14 филма, повече от 50 авторски книги. Работи във всички известни жанрове на театъра и литературата. За постиженията си като писател, режисьор и драматург е получил около двайсет престижни награди у дома и в чужбина. Негови текстове са превеждани на немски, италиански, чешки, словашки, хърватски и други езици. Онова, което силно отличава тематиката на художествените му произведения, е разбирането и съчувствието към пропадналите съдби на героите. Според литературния критик Митя Чандър „авторът е най-силен в патетичните описания на унижените и оскърбените, проявявайки се като тънък наблюдател на човешките беди. И което е характерно за неореалистите – на любовта. Основното му внушение е, че тъкмо любовта е интимната връзка, събираща съдбите на хората: онези от върха на обществената стълбица с онези от дъното. Той е сред най-ангажираните съвременни словенски автори. Това често го подтиква към изповед като автентичен протест срещу демонстрацията на сила.
От една страна, „Прекрасен ден за умиране“ с подзаглавието си „пиеса по истински случай“ заявява достоверност, но от друга, далеч не прибързано – а в четири наситени с въображение и напрежение сцени, концентриращи различни отрязъци от време с обща продължителност около една година, се опитва да разкаже историята на пънк поколението, на новите сърдити млади хора – тези от осемдесетте години на ХХ в., на съпротивата на духа срещу статуквото на конформисткия разум. Според автора „това е пиеса за отношенията между две жени, майка и дъщеря. Но също така тя е и пиеса за миналото, за преживяното, за опита. За това колко е важно да имаш минало, защото ако нямаш спомени, все едно не си съществувал“. Театралният критик Блаж Лукан пък определя творбата като „пиеса за порастването, за опит-омяването, което никога не идва наготово, то трябва да се извоюва, още повече че за да станеш личност, за да станеш някой, е нужно да жертваш нещо, но не каквото и да е, а част от себе си, парче жива плът. Защото се еманципираме и укрепваме единствено чрез раните, нанесени ни от живота“. Запитан в интервю защо е предпочел за герои майка и дъщеря, а не баща и син, Мьодерндорфер отговаря: „Отношенията между баща и син не ми се струват особено интересни. За да започне да живее самостоятелно, синът трябва на символично равнище да убие бащата. Докато дъщерята трябва да приеме майката, да ѝ отреди точното място в своя живот и да живее с нея и по-нататък. Женската душа е невероятно сложна, по-малко забравя, помни всичко, изключително чувствителна е“.

Предишна статия
Следваща статия

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img