Франк Волман – историк на словенската и българската драматургия

Популярни статии

Франк Волман. Снимка от „Българската драматургия“, с. 5

бр. 4/2025 

Независимо от почти постоянните исторически разминавания между България и Словения – озоваването ни в противопоставящи се и разделящи ни политически конфигурации през целия ХХ век (зони на геостратегическо и идеологическо влияние, в които сме периферия на други доминиращи субекти), помежду ни има и немалко прилики – в народопсихологически, социален и най-вече в културен аспект. В случая ни интересува главно полето на културните изяви, защото според нас най-очевидната уж близост – че сме славяни, и то южни – не открива никаква тайна и не казва нищо съществено; по-определящо за идентичността и популярността ни е друго: говорим на езици, чийто обхват е лимитиран, затворен е в рамките на езиково землище, граничещо и в двата случая както със сродни, така и в по-голямата си част с чужди и непонятни говори и наречия (за словенците – хърватски и сръбски, но италиански, немски и унгарски, за българите – сръбски, но и румънски, гръцки и турски). И ако създаването на култура изисква равностойни усилия и всяко общество я моделира по приблизително едни и същи механизми, то почти херметичната употреба на езиците ни несъмнено влияе както на интереса към нас, така и на собственото ни самочувствие. За разлика от големите култури (англо-, испано-, френско-, немско-, рускоезични), от които се интересуват по целия свят, превеждат ги, тълкуват ги, усвояват ги и се съизмерват с тях, нашите са несравнимо по-скромни, функцониращи предимно в породилите ги езикови пространства – в страните ни и сред диаспорите зад граница; те рядко влизат в полезрението на чужденци, а още по-рядко изкушените от тях са небългаристи и несловенисти. В този смисъл всеки поглед отвън ни е добре дошъл и важен – той е не само необходим и полезен, но прави възможно оглеждането ни в социокултурния контекст на другия, където се е отворило място за нас. Нещо повече: тъкмо ние – оказва се – сме в състояние да запълним някаква негова празнина, нечия потребност.
На този фон се откроява забележителното дело на един изключителен мисионер: чешкия литературен историк и славист от Бърненския университет проф. д-р Франк Волман (1888–1969), член на прочутия Пражки лингвистичен кръжок. За близо десет (а навярно и повече) години той проучва, написва и издава специални трудове за драмата на южните славяни в следната хронология: първа е „Сърбохърватската драматургия“ (1924), следвана от „Словенската драматургия“ (1925), трета поред е „Българската драматургия“ (1928) и накрая съпоставителната – „Драматургията на славянския Юг“ (1930): само в нея са включени 838 заглавия от 310 южнославянски драматурзи (словенските са 63, представени със 155 пиеси, а българските – 53 със 134 творби). Така той прави пълен (затворен) цикъл от студии, проследяващи развитието и спецификата на националните ни драматургии и в по-широка перспектива дава повод за полемика върху потребността и способността на балканските славяни да общуват, да споделят, да тълкуват проблемите си във високия дискурс на сценичния диалог.
Нашето внимание е съсредоточено преди всичко върху написаните една след друга – с разстояние от три години – монографии за словенската и българската драматургия: как ни улавя неговият, тоест чуждият поглед отвън. Споделяме становището, че драматургията, традиционно разпъната между литературната и театралната институция, утвърждава стереотипите и архетипите на националната памет и самоопределение, обосновавайки и налагайки немалка част от представителните сюжети на един народ в етапа на тяхното екстатично преживяване. Но ако научният подход на Волман при писането на едната и другата студия е идентичен, което не учудва, нито буди възражения, по-важни за нас са диференциациите в тях: как и къде ни среща, къде ни сблъсква и противопоставя ли ни. Как са приети изследванията на чешкия професор в Словения и съответно – в България. И как можем да оценим жеста му в семиотичен, херменевтичен и социокултурен план.

На езика на страната, чиято драматургия отразява, от четирите монографии е преведена само словенската. Това обаче се случва близо 80 годин след появата ѝ – през 2004 г., а българската излезе едва сега; тук дистанцията е значително по-голяма – 96 години след публикуването на оригинала. Интересно е защо толкова дълго на тези наистина приносни трудове не се обръща внимание. „Сърбохърватската драматургия“ не е преведена нито от сърбите, нито от хърватите и ако днес донякъде е разбираемо, макар и неоправдано и жалко защо едно общо изследване за драмата на двата съседни народа не би могло да бъде издадено нито в Белград, нито в Загреб, то за дългия 65-годишен период между появата на труда (1924) и падането на Берлинската стена (1989) / разпадането на Югославия, стига да е сметнато за важно, то е можело да бъде публикувано. Това обаче не се е случило, а и никъде в страните, чиято драматургична продукция отразява – Сърбия, Хърватия, Словения, България – не е преведена и обобщаващата му монография „Драматургията на славянския Юг“ и ние не сме големи оптимисти, че това някъде и някога ще се случи.
Но по-любопитно е друго: коя е вероятната подбуда за подобно начинание? Волман очевидно не си поставя задача през научното си дело да укрепва фалшивия панславизъм, (мъртво)роден в Русия през ХІХ век, по-точно казано – да сплотява южните славяни. Ако сме по-мнителни и склонни към конспиративни теории, бихме заподозрели професора, че през двайсетте години на ХХ век, тоест през първото – едновременно следвоенно и уви, предвоенно десетилетие – период на сериозен подем в европейската култура – се опитва да поднови „чешката инвазия“ (Вл. Пенчев) или по-деликатно казано, „цивилизаторската роля“ (В. Тодоров) сред „изостаналите“ и имащи да наваксват балкански братя. Напротив, неговата цел е благородна и строго научна. Разбира се, не бива да се изключват и обективните фактори, доколкото между словенската и хърватската, от една страна, и сръбската и българската литература, от друга, отграничаващият маркер е контекстът, по-точно империите, към които векове наред принадлежат съответните страни – Австро-Унгарската на север и Отоманската на юг, сериозно разминаващи се както в икономическо, така и в културно отношение. В друг смисъл обаче в Австро-Унгария славяните са в подчинена позиция, тяхното мнение обикновено е вторично и се зачита рядко; при нас пък през втората половина на ХІХ век са в ход народоосвободителни борби и въстания, целящи изскубване от опеката на Цариград, завършили в крайна сметка с успех за сърбите и българите. У Волман, роден в Австро-Унгария, се формира условен славянски концепт и той, воден от желание и ентусиазъм за достигане до корените на славянската менталност, предприема тези свои пионерски походи с цел да разбере и събере събратята си през театъра като проява на единство, заедност, консенсус. Според него именно драмата изразява въжделенията за свобода, независимост и памет, които са основа на историческия наратив.
Но има и друг проблем. Огромният, дори бихме казали непосилен брой текстове, обхванати от бърненския учен, са написани на съответните езици и немалка част от тях още тогава са остарели, неадекватни спрямо актуалното състояние на литературните норми и по тази причина (не единствена, но основна) отпаднали от театралния репертоар. Да допуснем, че със словенски и хърватски, по силата на дългото съвместно пребиваване в обща държава, славистът Волман се справя, но на какъв език чете българската драма? Съдейки по негови писма и признания, той не знае български и не е в състояние да се запознае с пиесите в оригинал. (В коментарите към словенския превод на „Словенската драматургия“ са посочени езикови, смислови и фактологически грешки, допуснати от автора, същото важи и за „Българската драматургия“.) Близостта между южнославянските говори и наречия е факт, но справянето с художествените текстове не е така лесно, още повече че от училищните диалози, Васил Друмев, Добри Войников, от една страна, до Иван Вазов, Пейо Яворов и Ст. Л. Костов, от друга, езикът се променя неузнаваемо дори за слуха на самите българи. Някои драми бързо биват забравени именно поради архаизираното си слово и трудно се поддават на ефективно осъвременяване. С преводните е по-различно, но също не безпроблемно. Усвояването (побългаряването / словенизирането) е познато сред всички славяни: Антон Томаж Линхарт например преработва образци от немската и френската драматургия, с което равнопоставя двете големи европейски култури и предлага на словенците не алтернатива, а съчетание между тях. В България пък проникват френски и руски сюжети, издържани в сантименталистки дискурс с преобладаващи просветителски нравоучения и патриархален свян. Но и словенската, и българската сцена за кратко време след началото биват превзети от Шекспировото творчество.
Към току-що казаното е редно да добавим още едно съображение. Книгите на Волман са написани на чешки и той гради своя критически разказ за чехите. Но какво цели с него – да въведе Петко Тодоров и Иван Цанкар в родния си литературен контекст, или да обяви пред сънародниците си: има такива драматургии и те изглеждат така? В съответните страни книгите му разчитат предимно на бохемисти, тоест на специалисти, въпреки неизменните резюмета на френски в края на всяка от тях. А по предмета си са своеобразни тематични енциклопедични справочници, придружени от интерпретации, което предполага по-широка аудитория. В такъв случай каква точно е прагматиката на тези текстове? Ако авторът е искал да събуди интерес в родината си към драмата на южните славяни, това не се случва – преведените и оживели на чешка и словашка сцена български, словенски, сръбски и хърватски пиеси са нищожно малко. Ако пък намерението му е било да „каталогизира“ и постави на академична основа изучаването на съответните драматургии, то в голяма степен е постигнато, но езиковата бариера пречи трудовете му да се плзват именно от националните културни институти (университети и театри) в южонславянските страни. Следователно най-ефективни си остават преводите.

В предговора си към словенското издание преводачът Андриян Лах припомня същото, което важи и за нас – и в двата случая става дума за първата систематизирана история на съответната драматургия; вярно е също така, че към тази книга и към автора ѝ имаме несъмнен дълг. Лах изтъква и следното: „Книгата на Волман е фундаментален наръчник и трябва да се цени както трудовете на по-старите ни слависти“ (Wollman 2004: 6). Напълно споделяме становището, пренасяйки го в наш контекст. Честно казано, никога преди да прочетем „Българската драматургия“, не сме си давали сметка, че за някакви си петдесетина години в България са написани толкова много пиеси. За това вина имат драматургичният канон, отбрал не повече от трийсетина заглавия, литературната история, традиционно неглижираща драмата, и театрите, които никак не се чувстват задължени да включват в репертоара си и по този начин да популяризират родните пиеси. А както съвсем основателно пък Волман завършва своя предговор към „Словенската драматургия“: „Може би в бъдеще ще стане ясно, че цялото поле на драмата, дори в нейните нехудожествени или леко артистични проявления, е най-всеобхватният и важен израз на дадено общество в даден период“ (Wollman 2004: 10).
Попаднахме на един интересен факт, споделен от словенския преводач. „Акад. Душан Моравец – пише той – в своята книга „Театрални посещения“ (1962) разказва за гостуването си при Волман в Прага през 1961 г. Пита го как е възникнал неговият цикъл за драматургиите на южните славяни. Той отговаря следното: „Тогава бях млад и много организиран. Още във виенските библиотеки проучих всичко, до което имах достъп. И предварително писах в градовете, където възнамерявах да отида, а там ми подготвяха материалите. Като пристигнах например в София, ми казаха: „Цялата библиотека работи само за Вас!“ (Wollman 2004:10). Но въпреки тази щедрост, оказва се, че като грижа за драматургията си, си приличаме в още едно отношение: преди Волман и в двете страни са се появявали опити за история на театъра, но не и на текстовете за сцена. Първа и втора част на „Словенската драматургия“ от Франце Коблар излизат през 1972–1973 г. У нас пък и до днес липсва история на българската драматургия, като изключим един подозрителен факт. Осем години след появата на Волмановата монография, през 1936 г., позабравеният днес литературен критик Цветан Минков издава своя „История на българската драма. Начало, развитие, представители“, в краткия предговор към която споделя: „Единствената книга по тоя въпрос е написана от Frank Wollmann – „Bulharské drama“ (Братислава, 1928 г.). Добросъвестно и възможно пълно проучване и осветление на материала, с посочване на влияния и връзки с чужди и български произведения, характеризират тази монография. Мисля, че авторът понякога се увлича в литературно-исторически съпоставки и изясняване на въздействия и заемки“ (Минков 1936: 3–4). Интересното в цитраните твърдения е полупризнанието, че същински тласък за неговия очерк е бил трудът на Волман, колкото и „критично“ да го е ползвал авторът, макар че ако се огледа структурата му, тя в много отношения повтаря тази на чешкия текст, а това на свой ред придава на работата на Минков характер (и привкус) на повлияност, епигонство, пренаписване, следване на вече налична идея, навярно имащи отношение към скритите и премълчани причини оригиналното изследване на бърненския професор така и да не се появи на български език.
Структурата на двете книги е сходна – тръгва от първите наченки на диалог, минава през самодейните прояви и стига до професионалното институтионализиране на театъра. Може да се проследят етапите, през които минават словенският и българският театър, ако за ориентир използваме драматургията. Трудността да се позоваваме на Волман е там, че между неговия терминологичен апарат и възприетия у нас има сериозно несъответствие, освен това той очевидно не е наясно със спецификата на българския литературен контекст: оценката му за явления като Яворов и Петко Тодоров е през привидно уместни, но подвеждащи аналогии. Модернистичните пиеси например определя като баладични, докато ние говорим за митологични с разбирането, че митът е първичното сюжетопораждащо ядро, а баладата – вторична жанрова модификация. Когато работи върху сърбохърватската и словенската драма, Волман все още ползва сигурен ресурс за тълкуване на познатото: пише трудовете си в ехото от разпадналата се Австро-Унгария, справя се задоволително и със словенската драматургия, тълкува хърватската, в която е в свои води, по инерция продължава да харесва и одобрява новопоявяващите се текстове, канонизиращи новата югославска идеологема, но не знае какво да прави със сръбските пиеси – за тълкуването им няма код и когато стига до българските, е стъписан – научният му инструментариум се оказва неприложим към нашите драми и на практика пише дескриптивна (формална) монография. Както сам признава в предговора си: „Българската драматургия“ продължава изследванията на драматургиите на южните славяни. От „Сърбохърватска драматургия“ и „Словенската драматургия“ този труд се отличава по това, че не предлага цялостен анализ на преводния репертоар, нито отгласи в чешката литературна критика, нито оригиналните първоизточници, макар и да ползва резултатите от подобна литературна социология“ (Волман 2024: 25).
В Словения пък критиката реагира доста по-активно и добронамерено при появата на „Словенската драматургия“. Първите два отзива от 1926 г., в началото на която се появява книгата, независимо от указаната на титулната страница 1925 г., са на Фран Говекар и на Франце Коблар. Показателно е заключението на Коблар: „…почти ни се свива сърцето при мисълта, че такова изследване дойде отвън, защото ни липсваше у дома“ (Wollman 2004: 14). Следват оценките на Тине Дебеляк и Иван Лах – първият, призовал монографията да се преведе на словенски, последван от много други; в България – напротив – никой преди нас не е предлагал изследването за нашата драма да се появи на български. Но ще се съгласим с Андриян Лах, че този Волманов труд никога не е късно да се преведе.

В края ще си позволим отново да изразим умерения си скептицизъм: за нас остава неясно какво все пак следва от подробния педантичен поглед на чешкия учен върху драматургията на южните славяни. Може ли да се говори, а от позицията на тогавашния исторически момент и да се очаква, че бихме ускорили сближаването си през сцената? Любопитното е, че мимолетен опит за нещо такова е правен цели две десетилетия преди появата на студията за словенската драматургия, но не се превръща в събитие с реални последствия, а по-скоро прилича на умилителна самодейност. През 1905 г. в рамките на пет дни – между 6 и 10 ноември – в Белградския драматичен театър се провежда Първият конгрес на южнославянските писатели и публицисти. На 8 ноември е организирана театрална вечер, определена от критиката като „драматургична манифестация“ на южнославянската идея за единство. В тази културна програма всяка от страните участнички – Сърбия, Хърватия, Словения и България – се представя със своя едноактна драма, единственото условие за която е да бъде написана от съвременен автор. Подреждането е по азбучен ред според латиницата и има следния вид: първа е българската пиеса „Страхил страшен хайдутин“ от Петко Тодоров; втора – хърватската „Venus Victrix“ от Милан Бегович; трета е словенската „Любов“ на Зофка Кведер и последна – творбата на сръбските домакини „Поет“ от Воислав Илич. Драмите представят своите нации и са емблематични за търсенията и равнището на театралното мислене във всяка от четирите страни. Въпреки че вечерта няма конкурсен характер, тоест това не е драматическо съревнование, публиката оценява и подрежда пиесите според непосредствените впечатления за тях от показваните едно след друго представления. Може би затова състоялата се два дни по-късно (на 10 ноември) втора театрална вечер е с променена последователност на спектаклите. Вместо комедията „Venus Victrix“, веднага след „Страхил“ на П. Тодоров е показана „Любов“. Трета е хърватската, а домакините се представят с друга пиеса – „Адембег“ от Светозар Джорович. Промяната не е произволна, тя има своята имплицитна знаковост.
В този контекст на размисли – дали не си струва да посветим научен форум с театрално приложение на трудовете на Волман?

 ЛЮДМИЛА МАЛИНОВА-ДИМИТРОВА
ЛЮДМИЛ ДИМИТРОВ

Литература
Rol. 1905: Rol. Pozorišna hronika. Jugoslavensko veče. B: Odjek, broj 265, 15. 11. 1905, str. 3.
Wollman 1924: Wollman, Famk. Srbochorvatské drama: přehled vývoje do války. V Bratislave.
Wollman 1928: Wollman, Frank. Bulharské drama. V Bratislave.
Wollman 1930: Dramatika slovanského jihu. Prace slovanskeho ustavu v Praze. Svazek II. V Praze.
Wollman 2004: Wollman, Frank. Slovenska dramatika. Ljubljana, Slovenski gledališki muzej. Prevedel Andrijan Lah.
Минков 1936: Минков, Цветан. История на българската драма. Начало, развитие, представители. София.
Пенчев 2009: Пенчев, Владимир. За чешката инвазия в България след Освобождението. В: Чехи в България. Ролята на чешкото присъствие в Българското национално възраждане. София, 2009, 193–200.

Предишна статия
Следваща статия

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img