Антон Радославов: „Музиката е Божий Дар. Ние само я откриваме“

Популярни статии

бр. 5/2025

Сцена от „Йоан – синът на гърма“

„Йоан – синът на гърма“ е не просто театрално представление, а истинско духовно и естетическо преживяване. Завърнал се на сцената единадесет години след първото си представяне, мюзикълът впечатлява с мощно въздействие, съчетавайки таланта на актьори, музиканти и танцьори. Той пренася публиката – от най-малките до най-възрастните – във вечната история за любовта, доброто и истината, разказана чрез живота и посланията на Иисус Христос и докосналите се до него. Този проект е вдъхновяващ пример за това как личните търсения на твореца могат да доведат до нещо по-голямо от самия него, което осветява и променя съкровените и най-дълбоки кътчета в нас. В съвременния свят на бързо променящи се реалности спектакълът напомня за важността да се замислим над посоката, която следваме, и ни помага да преоткрием свещеното в ежедневието си.

Сценарист, режисьор и автор на песните е Антон Радославов, който успява да преобрази библейската история в модерно сценично изкуство, резониращо с вътрешния свят на съвременния зрител.

 

Преди да открехнем вратата към сценичното вълшебство „Йоан – синът на гърма“ и съпътстващите го предизвикателства, позволете да надникнем поне бегло и през ключалката към частица от Вашата същност. Пространствено пътят Ви е лъкатушrл през Чехия, Африка, България, а вероятно и през много други места по света. Къде Вие изградихте ядрото на твореца, който сте днес? Какъв щеше да е Антон Радославов, ако не бяхте предприели тези пътувания?
Да, имаше у мен някакво неудовлетворение, което ме караше да пътувам, да търся, да не се заседявам дълго на едно място. Между 20-ата и 28-мата си година живях в няколко различни страни на два континента. Смених много професии – шофьор, хлебар, продавач, актьор в пътуваща трупа, охранител, спекулант… Имах чувството, че ако натрупам достатъчно опит, ако срещна достатъчно хора, ще разбера това, което ми убягва относно смисъла, целта, стойността на живота. И май се получи. В един момент сякаш реалността „изтъня” като завеса, зад която се мернаха очертанията на друг, неосезаем свят. Повярвах.
Ако това не се бе случило, вероятно днес пак щях да се занимавам с изкуство, но без това невидимо измерение на вярата.

В наши дни като че ли все по-тихо и рядко се говори за вярата. Какво Ви вдъхнови да създадете мюзикъл, базиран на Новия завет, и защо избрахте именно Йоан като централен образ?
Началото на Евангелието от Йоана звучи като древен, универсален код за „живота, вселената и всичко останало”. „В началото бе Словото и Словото бе у Бога… Всичко това, чрез Него стана, и без Него не е станало нищо… И светлината свети в тъмнината, а тъмнината не я схвана…” Сякаш това сумираше всичките ми търсения, всичките ми въпроси. Заинтригувах се от личността на апостол Йоан и си позволих да си представя как би изглеждало детството му, младостта му. Как би изглеждал той в една съвременна реалност, на една гара.

На какво е бил подчинен стремежът Ви при изграждане на образа на Христос в мюзикъла? Какво сте се стремили да избегнете и на какво сте искали да наблегнете?
Възхищението ми от Христос се основава на разбирането, че освен Бог Той е и човек – като всички нас, и въпреки това – живял безупречен живот. Драматургията е въздействаща, когато работи с автентични, убедителни образи, с които зрителят може да се идентифицира. Опитвал съм се да избегна патетиката и да представя обикновеното в живота на Иисус. Да си припомним, че преди да бъде запечатан в милиарди икони, статуи и разпятия, Той е ходил по тази земя, смял се е, общувал е, уморявал се е, натъжавал се е. „Защо Бог не стане един от нас?“ се пее в една стара песен на Джоан Озбърн. Ами стана…

Считате ли, че библейските теми все още резонират силно с модерната публика? Какви трудности срещнахте при адаптирането на историята по начин, по който да бъде релевантна днес?
Реакцията на много от зрителите след спектакъла ме кара да мисля, че има място за библейските теми. Адаптацията също изглежда се е получила, защото хора от всякакви възрасти и мирогледи ни уверяват, че историята им е въздействала силно и обикновено идват отново. Трудностите касаят превъзмогването на стереотипите и предразсъдъците, свързани с християнството. Сякаш не можем да си го представим изразено по друг начин, освен като пропаганда или като литургия. Как да посегнеш към тази свята тема, без да я принизиш или да я превъзвишиш до недостъпност? Музиката е нещо подобно. Една хубава песен трябва да те намери в онази магична зона между познатото, ежедневното и невидимото, за което копнеем.

Има ли конкретни музикални или театрални традиции, на които се опирахте при изграждането на мюзикъла?
По-скоро интуитивно, отколкото съзнателно съм подходил към сценария, музиката, образите. Разбира се, правя подобни театрални авантюри от повече от 30 години и съм стъпил и на някакъв натрупан опит. Бих казал, че първите ни спектакли, като самодейна трупа, наподобяваха мираклите и мистериите на средновековния европейския театър – библейски теми и сюжети, представени алегорично, но с доста директно морално послание. В „Йоан – синът на гърма“ има повече психология, повече взаимоотношения, повече неотговорени въпроси – тоест придвижили сме се към по-съвременните драматургични тенденции… надявам се.

В музикален план звученето е богато и модерно. Изпитвахте ли колебание между използването на традиционни църковни елементи и модерни звукови похвати? Какво доведе до избора, който чуваме като краен резултат?
През 80-те години свирех в рок група. Пишехме песни, репетирахме в ОФ клубове, свирехме в читалища, под портретите на Ленин и Димитров и мечтаехме за голямата сцена. Тогава това означаваше нещо като „Щурците“, „Сигнал“, ФСБ, но си представяхме, че ще сме по-яки от всички тях. Покрай казармата и други специфики на онова време всичко се разпадна. Но в мен остана музиката, която днес звучи в спектакъла. Към това трябва да добавя и църковните песнопения, които дядо ми – свещеник Димитър Радославов, записваше на моя касетофон. Слушах ги, запомнях определени мотиви и се опитвах да ги интерпретирам в песни. Покрай заниманията ми с ударни инструменти пък открих неравноделните български ритми – едно недооценено национално богатство. Това е музиката в „Йоан – синът на гърма“ – мелодичен рок, български неравноделни и ортодоксални мотиви.

Как подходихте към музикалния характер на различните герои? Има ли такива, чийто музикален образ Ви затрудни да го предадете по-убедително?
Мисля, че това е специфична дарба – да превръщаш драматургичните конфликти в музика, монолозите в песни. Представям си всеки персонаж – какво иска, от какво се страхува, и в мен зазвучават неговите песни и музикални теми. Труден ми беше Пилат. Той трябваше да звучи дистанцирано, жестоко, самоуверено. Оперният стил там ми се стори подходящ. Главните ни герои се изразяват в смесица от неравноделни, хороводни мотиви и рап. Духовните лица звучат литургично с напеви от българската и еврейската религиозна традиция. Мария Магдалена – много важен музикален образ, изграден предимно с балади. Във всичко това се усеща уникалният, личен принос на музикантите. „Плачещата“ цигулка на Коста Томов, пронизващият саксофон на Иво Вакавлиев, тежките китарни рифове на Ирина Свиленова и неочакваните хармонии на Сами Евтимов. Поради живата музика всяко представление е различно.

Има ли определени инструменти, хармонии или вокални похвати, които за Вас носят усещането за божественото?
Музиката е Божий Дар. Ние само я откриваме. Има определени акордови прогресии, от които човек настръхва. Но човешкият глас е нещо неповторимо. Затова и певците от „София Госпъл Хор“, които невидимо присъстват зад публиката, добавят нещо магично, което е трудно да се обясни. Ние си представяхме как те ще допълнят партиите на солистите, но не бяхме сигурни дали ще се получи. Когато за пръв път дойдоха на репетиция, в един вече много напреднал етап, и запяха, почти всички актьори на сцената се разплакаха. Ефектът надмина очакванията ни.

Подобни проекти не са по силите на всеки. Освен талант се изисква и особен вътрешен свят. Какви качества търсехте у актьорите и певците, които изпълняват ролите?
Това е доброволен проект. Нужно е човек да е готов да посвети безвъзмездно време. Отне ни две години на репетиции и подготовка, за да го поставим. На моменти изглеждаше, че няма да се получи. Аз нямам с какво да мотивирам участниците, ако те не виждат в това нещо важно и ценно. Темата също е специфична и не всеки намира себе си в нея. Така че – талант, мотивация и отношение към темата.

Кои библейски персонажи бихте поставили в следващия си проект?
От доста време обмисляхме темата за апостол Павел – като своеобразно продължение на разказа. Но специфичният хумористично-музикален стил, в който е изграден сегашният спектакъл, сякаш не успява да се свърже със сериозния, мъченически и драматичен живот на този огромен новозаветен персонаж. Мисля, че сме на път да се откажем и да посегнем към нещо по-съвременно. Работното заглавие на следващия ни проект е „Северозападна сага“. Засега не мога да каже повече.

Когато хората са обединени от нещо по-голямо от тях като изкуството и вярата, те успяват да създадат истинска красота, която много прилича на чудо. В дългия и нелек процес по работата над мюзикъла имаше ли чудеса, за които ние, зрителите, не подозираме?
Толкова много чудеса, че на моменти ги омаловажаваме. Като започнем от финансирането. Началният етап на проекта е финансиран основно от нас участниците и впоследствие от наши приятели и съмишленици. Всичко, от което се нуждаехме – пари, зали, костюми, специалисти, помощ – се появяваше точно навреме. Сега спектаклите се самоиздържат с прихода от билети, но това, че залата се пълни вече цяла година, също е чудо. Техническата сложност на сценичната реализация предполага много различни звена и технически системи да работят безупречно. Имали сме множество аварии, преди, а понякога и по време на спектакли, но всичко някак се е нареждало. Последната „мисия невъзможна“ беше, когато 5 минути преди спектакъл, установихме, че един от много важните костюми липсва. Мислейки заедно, в лека паника, успяхме да го „сглобим“, вземайки елементи от няколко други костюма.

Към каква аудитория се стремите изначално – към вярващите хора, или по-скоро се надявате да ангажирате и привлечете вниманието на тези, чийто светоглед не е насочен към християнството?
Тaзи граница, особено в България, традиционно православна държава, е много неясна. Много малко хора се определят като невярващи. Християнството е примесено с различни суеверия, традиции, обичаи. Всеки вярва, че „има нещо“, вярата е музей от артефакти, към които проявяваме уважение и страхопочитание, но които принадлежат на друга, отминала епоха и нямат отношение към „реалния“ живот. Точно на тази публика се надявам да говоря. Восъчните фигури в музея да оживеят и да допуснем, че освен поучителна приказка християнството може би е и истина?!

Изкуството има свойството да убеждава и трансформира. Какво бихте искали хората да отнесат със себе си след финала на мюзикъла?
Макар и посветен на апостол Йоан – любимия ученик на Господа, спектакълът всъщност е за самия Иисус Христос. Той е „синът на гърма“, дръзнал да конфронтира вековното статукво и да предизвика истинска революция, която продължава до днес. Надявам се след спектакъла именно образът на Божия Син да остане отпечатан във въображението и сърцата на хората.

Голямата посещаемост, пълните зали, определено са маркер за успеха на това, което правите. Вероятно някои от зрителите се осмеляват да дадат обратна връзка. Вслушвате ли се в думите им? Има ли някаква критика или похвала, която сте запомнили като особено важна за Вас?
Да. Стремим се да се вслушваме в отзивите и съветите на публиката. Променили сме неща свързани с мизансцена, озвучаването, субтитри на песните, чийто текст явно не се разбираше от всички. Имахме конкретни наставления от православни зрители за причастието и някои от реакциите на Иисус, които веднага коригирахме. Една от похвалите ми е особено скъпа. Семейство, хора на изкуството, бяха поканени от свой приятел и нямаха представа какво ще гледат. Дойдоха да се запознаят с мен през антракта и през цялото време жената повтаряше, че не е вярвала, че такова нещо е възможно в България. Говореше за синергията на музиканти, танцьори, певци, актьори, мултимедия, хореография, декор. Питаше как сме го направили. Дойде и след спектакъла и потвърди, че все още не вярва, че това е възможно и искаше да разбере, кой стои зад всичко. Клатеше недоверчиво глава, когато ѝ казвах кои сме и как сме го сглобили в свободното си време. Оглеждаше се в почуда, сякаш чакаше иззад кулисите да изскочи някой известен актьор или режисьор и да оправдае учудването ѝ. Накрая заканително каза, че ще дойде пак, за да разбере как е станало всичко това.

Да съградим нещо от нулата, е почти невъзможно. Винаги се опираме, реагираме или разграничаваме от предишните поколения и съвременниците си. В този ред на мисли кои имена в литературата смятате за вечни вдъхновители? Ако читателите ни са все още далеч от строго религиозните текстове, в кои книги според Вас биха намерили посока и убежище?
Роман номер едно за мен е „Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес. Сред любимите ми книги са „Мартин Идън“ на Джек Лондон и повестите на Стайнбек. В НАТФИЗ се наложи да чета доста разнообразна световна литература и открих Достоевски, Чехов и О’Хенри. Книги, които съм прочел може би десетки пъти, са: „Хъкълбери Фин“ на Марк Твен и „Трима души в една лодка“ на Дж. Джером. Днес като много мои съвременници, повлияни от технологиите, съм загубил способността да чета дълги романи. Това, надявам се, е временно явление, като самия живот…

Въпросите зададе ВИОЛЕТА ЗЛАТАРЕВА

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img