Людмила Миндова

Сонети
Арена ди Сердика
Тези вити стълби, по които слизаш към Арената,
винаги са украсени с паднали листа и пъстри котки.
Чувстваш как пулсира във врата и слепоочието вената,
както бавно се оглеждаш за археологически находки.
Или може би пулсира не кръвта ти, а надолу улицата.
„Будапеща“ вечно живва и кипи при представление.
Или се е втурнала да се спасява в бягство глутницата
от внезапна хайка срещу непокорство и съмнение.
Ще редят художници стативите си тук след време
и платната им ще оживят софийския Монмартър.
Ще разказват с четка и перо, а гълъбите семе
ще кълват в краката им. Да, ще кълват в краката им.
Тези вити стълби, по които слизаш към Арената,
утре – виж нагоре! – ще обсипят със звезди вселената.
Фантомен спомен
Не гладът, а липсата на вкус ни поразява.
Бедността и недоимъкът ни възпитават.
Отегченият от многото излишък се прозява
и не вижда как напразно дните му минават.
Болката от раждането ни завинаги остава
и към нея пак след всеки сън се връщаме.
Не смъртта, а пропиленият живот ни унижава,
но безброй обиди без замисляне преглъщаме
до момента, в който чашата ни не прелее
и душата ни прощава всичко, ала тялото
вече няма сили за това и истински копнее
пак в покоя на пръстта да слезе цялото.
А сърцето ни препуска вече в ново измерение,
сякаш този път не чувства никакво съмнение.
Преображение
В неумолим възторг водата е излязла от коритото
и в бягството си е повлякла де каквото може.
Докато гледаш, питаш се дали си си платил изпитото
и в лодка ли лежиш сега или си в смъртното си ложе.
Как искаш да се появи отнякъде усмивка на дъга,
да те загърне дрехата на Йосиф с пъстрата си шарка.
От толкова пороища в душата ти остана ли тъга
или сега си разтревожен за бездомниците в парка?
Дали е късно да спасиш старица, старец, някое дете?
Да гушнеш в пазвата си мокро куче, коте или агне,
докато Ной сега молитвата си за помилване чете
и никой жив не знае полунощ ли е или е пладне?
Но ето че се появява гълъбът и носи утешение:
Дъга просветва през витража на Преображение.
Серафим Саровски
На Дани и Петьо
С тъй нежен поглед на любим човек
го помня от дете, когато още
не знаех нищичко за родния му век,
нито за оня тънък дим среднощен,
по който като стълба към небето
духът му до безкрая се качил,
а тялото му – от смъртта отнето –
угаснало в килията… „Амин!“ –
изстенали край него всички братя,
понеже знаели: смъртта като пожар
ще дойде да го грабне, но възпята
ще е не тя, а любовта му – Божи дар.
Да, Божи дар е любовта на Серафим.
Как окрилява ни и нас да полетим!
2 януари 2020 г.