Виктор Макаров[1]

Тръгвам по бул. „Витоша“ и съвсем закономерно се натъквам на бай Димитър. Седнал на една от пейките и включил в акумулаторната колона китарата и микрофона си. Никой не се спира да го слуша задълго, но периодично някой минувач пуска левче. Песента свършва, ръкуваме се сърдечно и спазваме ритуала – сменям го пред микрофона, за да си вземе той глътка въздух, вода, телефонно обаждане или каквото друго му потрябва. Минувачите така и не са забелязали, че между двете песни на Джон Ленън той е вмъкнал и една своя, авторска.
Лесно е да подминеш барда на улицата. Тук той е просто част от фона, през който си пробиваме път, бързайки за работа, лекар, среща, обяд… Но когато е на сцената, неговата магнетичност може да се сравни само с присъствието на рок музиканта или оперната дива – не можеш да откъснеш поглед от него. Попиваш всяка дума (даже си разширяваш речниковия запас); понякога не си сигурен „какво е искал да каже авторът“ (една от досадните особености на истинската поезия), но си тръгваш от концерта с някаква нова решимост, нова надежда, или поне нови въпроси – неотговорени, но правилно зададени, та да продължават да те ръчкат дни наред. Такъв е бардът.
Но какво всъщност е това бард? Струва ми се, че трябва да направим известно описание на тези същества, тъй като в наше време те вече се срещат рядко… (задължен съм на Толкин за тази перифраза на известния пасаж от романа му „Хобит“). Щях да съставям дефиниция, но бургаският ми колега Атанас Стоянов[2] го е направил преди мен:
И ето поеха по пътищата бардове с обикновен вид и очите им светеха […] Бардове с послания, бардове с истории, с прости истини. Бардовете наричат явленията, недостатъците и хубавите неща с истинските им имена. Не се пишат трудно песни, когато това става от душа и когато имаш позиция. Най-трудно е когато си в мъглата, когато ти размиват хоризонтите, когато слагат монети на очните ти орбити приживе. […] В песните на истинският поет с китара ще откриете неговата вяра и житейска философия, но това не са само думи, а неговия живот, неговите принципи.
За по-систематичен отговор на горепоставения въпрос ще трябва да започнем от историческите корени на думата „бард“, която е келтска и означава „поет“. В предримската история на келтите бардовете били част от кастата на друидите – висшето жреческо съсловие. Те пишели на религиозна и историко-героична тематика, като изпълнявали поезията си в собствен музикален съпровод. Понякога служели за придворни музиканти и бидейки майстори на словото и дипломацията, често водели преговори от името на своя патрон. Към средата на ХV в. думата преминала в шотландския, със значение на „скитащ музикант“ (вероятно с пренебрежителен оттенък). От епохата на романтизма насам с термина „бард“ започнали да обозначават някои от най-уважаваните поети като Шекспир, Бърнс и Тагор.
Съвременните бардове, разбира се, не са нито жреци, нито скитници, и макар да се срещат сред тях някои велики поети, има също и такива, които скромно ползват чужда поезия за песнотворчеството си. Обединява ги приоритетът, който дават на качествения и смислен текст, и фактът, че сами композират песните си и обикновено ги изпълняват сами, с китара в ръка. И все пак изразът „поети с китара“ е малко подвеждащ, понеже бардът може и да е „поет с пиано“ и дори „поет с миди-клавиатура“, програмиращ бийтове за стиховете си. Много съвременни бардове събират цели музикални колективи, с които да реализират проектите си – от минималистични дуети и акустични състави, та до рок, джаз и дори хип-хоп формации. Всеки от тях обаче запазва тънкото умение да има позиция и да застане, ако трябва, сам на сцената, пленявайки публиката с автентично изпълнение, с което сякаш поглежда слушателя право в очите, докато му пее на ушенце.
Бардовете по света биват назовавани различно. В Русия също се използва както бард така и обяснителното „изпълнител на авторски песни“; в англоезичната култура терминът е singer songwriter, в немския – Liedermacher, в италианския – cantautore и т.н. Популярността на този вид автори е главозамайваща. Най-големият бард-фестивал в Литва например покрива цялата страна в течение на десет дена и завършва с два концерта в пръскаща се по шевовете зала с размерите на нашата зала „България“. В съседната ни Румъния най-малкият фестивал събира около 1000 души, а най-големият – 10 000… Имената на немалко бардове са знакови в популярната култура – в англоезичната: Боб Дилън, Саймън и Гарфънкъл, Джони Кеш, Ленард Коен; във франкофонската: Жорж Брасенс, Шарл Азнавур, Жо Дасен и др.; в рускоезичната: Висоцки, Окуджава и немалко рок, ъндърграунд и хип-хоп изпълнители (Шевчук, Макаревич, 5’NIZZA, Noize MC и др.). Добре е да споменем и някои от големите български имена от близкото минало – още творящи, като Недялко Йорданов, Михаил Белчев, Асен Масларски, Иван Ненков, или вече напуснали този свят – Владимир Левков, Пламен Ставрев, Гриша Трифонов, Славимир Генчев. На този фон днес бардовото изкуство, както пише в блога си Пламен Сивов, е „един незаслужено пренебрегнат жанр в българската музика“, който отново е в процес на популяризиране с имена като Митко Таралежков, група Точка БГ, дует Ша-Ша, Виктор Макаров, Румен Спасов, Красимир Йорданов, Пламен Сивов и т.н.
Друг често задаван въпрос е как бардовете пишат песните си. От една страна, това е занаят. Преплитането на думи и ноти започва от шепа талант и искрица вдъхновение, но съвсем не спира дотам. Майсторлъкът изисква часове, посветени на свирене и прекарани в доизкусуряване на текстове. При това някои автори създават стиховете си едновременно с музиката. Подобни текстове, ако бъдат отделени от акомпанимента си и прочетени самостоятелно, понякога сякаш живеят наполовина. За да усетите истинския пулс на тези произведения, горещо препоръчвам да ги издирите в Ютуб или направо да посетите концерт на съответния автор. Други бардове дават нов живот на вече съществуващи стихове – свои или чужди, като измислят музика за тях. Написани на хартия
техните текстове често звучат като по-качествена поезия, понеже са изначално създавани да съществуват именно в този вид. Има и трета група автори, които съчиняват музиката с мелодия без думи, а после я напълват със стойностно словесно съдържание.
Творческата страна на писането на песни (за разлика от занаятчийската) е по-трудно обяснима. Свързана е и с таланта, и с вдъхновението, но по-важно е сякаш да имаш какво да кажеш и да копнееш да го изразиш така искрено, силно и красиво, че да удари слушателя право в сърцето, може би дори подминавайки разума. Има в творческия импулс на барда и здравословно зрънце бунт, отказващо да раболепничи пред пари и идеологически, морални или модни тенденции. С тази творческа страна е свързана една анекдотична история на Булат Окуджава, един от най-великите руски бардове на двадесети век. Когато „едно московско списание“ (както се изразява самият Булат) го включва в поредица писмени интервюта с различни автори относно процеса на писане, Окуджава отговоря с песен – според него „първата в историята на литературата музикална статия“. Ето припева:
Каждый пишет, как он слышит.
Каждый слышит, как он дышит.
Как он дышит, так и пишет,
Не стараясь угодить.[3]
Какво да кажем обаче за бардовете, които разгръщат християнската духовно-нравствена перспектива в песните си? Трябва да отбележа, че такива в България има немалко. Вероятно за нуждите на настоящото есе ще е добре да се опитам да ги изброя (в азбучен ред и без да претендирам за пълна изчерпателност). Така ще можете сами да потърсите творчеството им, например в интернет, на сцената или между кориците на поетичните антологии: Борис Колев, Виктор Макаров, Джошуа Маркузов, Диана Хачикян (Йоргова), дуетът Зора и Косьо (Зора Колева и Константин Кучев), Кристиян Макаров, Маргарита Друмева, Петър Славков, Пламен Димитров, Пламен Сивов, Радослав Михов, Тодор Янкулов, Юлиян Славчев и др.[4] Първо, трябва да отчетем разнородността на изброените текстописци. Докато едни от тях се чувстват по-обвързани от догматично издържания изказ, други нерядко ни изненадват с напълно неочаквана словесност. В някои от песните има директни алюзии към библейския текст, в други Божието слово едва доловимо отеква в далечината. Част от текстовете са дълги и тежки, други кратки и ефирни като въздишка. При цялото разнообразие обаче никой от представените автори не отстъпват от онова, което избраната от нас дефиниция нарича вяра, живот и принципи, а Окуджава нарича дишане…
Сетне, следва да се помни, че християнинът (включително и текстопишещият) би трябвало болезнено да осъзнава, че „и аз съм човечество“, както казва героят от Стратиевата комедия „Римска баня“. Не в смисъла на Стратиев обаче, а според библейския прочит на състоянието на човека – хем носител на Божия образ, хем със сърце, което е „измамливо повече от всичко и е страшно болно“, както напомня пророк Йеремия (17:9). Затова истината в устата на християнския бард често се смекчава от трезва самоирония, водеща към известна доза смирение и милост към ближния.
В същото време фактът, че „и аз съм човечество“, означава, че и аз съм обект на милостта на изкупителя Христос, че и за мен има прошка и осиновяване в лоното на Отец. Така още един от пластовете на мъглата от дефиницията, с която започнахме, изтънява полека пред взора на автора християнин и той започва да съзира добрата ръка на небесния си Баща посред несъвършенствата на своя живот и на околния свят. В този начатък на съзиране на Невидимия има надежда и утеха, простиращи се отвъд, вкоренени в небесната почва и често промъкващи се (понякога дори без знанието на авторите) в песните.
Накрая ще си позволя малка собствена интерпретация на една от метафорите в „Снежната кралица“ на сладкодумеца Андерсен. Колкото по-близо до божествените сфери се оказвало огледалото на бесовете, с които започва известната приказка, толкова по-неспособно било да преработи видяното съвършенство. Образът все повече се изкривявал, докато накрая огледалото се пръснало на парченца. Бардовете слава Богу не са бесове, но и техните огледалца страдат от подобен недостатък: опитите да опишем неописуемото нерядко се оказват криви. Нещо повече, комай болните ни сърчица не са способни съвършено да опишат дори и само земните ни кахъри и радости. Както казва един от най-тачените съвременни полски поети Ян Твардовски (1915-2006):
Исусе ти който не си взимал перо в ръката си
не си се навеждал над белия лист
не си писал евангелието
защо не пишем така както говорим
не пишем така както обичаме
не пишем така както страдаме
не пишем така както мълчим
пишем малко така както не е[5]
Изглежда сякаш Окуджава и Твардовски си противоречат. В действителност обаче единият просто описва стремежа ни, а другият – неизбежния резултат от болнавостта на човешките сърца. Да, от тази страна на небето съвършенството ни убягва, но поне се стремим към него, и мисля, че в песните на българските бардове християни този стремеж си личи, както личи и вярата, животът, дишането, ръката на Невидимия, Неговата милост и утеха.
[1] Бард, богослов и преводач на мюзикълите „Чикаго“, „Фантома на операта“ и др.
[2] Съвременен български писател фантаст и един от организаторите на бургаския бард-фест „Солени ветрове“.
[3] Всеки пише [така], както чува. / Всеки чува както диша. / Както диша, тъй и пише / без да се опитва да угажда.
[4] Представителна извадка от творчеството на някои от тези автори може да се намери в бр. 4 на алманах „Емпирей“ от 2022 г., но тъй като текстовете на песните се създават, за да бъдат чути, най-естествено би било читателите да потърсят изпълненията на тези автори в интернет, като за целта могат да сканират QR кода след края на моето писание.
[5] Цитирано по превода на Димитрина Лау-Буковска (вж. Твардовски, Ян. Време без сбогуване. Бургас, Либра скорп, 2007).