Весела Бозова
– Защо пътувам ли – повторих. … Може би по същата причина, по която и пиша: животът е недостатъчен. …
– А пък аз искам да попадна в един двуизмерен, съвършено, ама съвършено плосък свят. Автентичен и – как да кажа – честен. Без интелектуалните преструвки на нашия. Без трето измерение.
Сборникът с разкази „Нагоре по реката назад“ на Пламен Антов описва един свят, който изглежда недокоснат от цивилизацията, технологиите, „упадъка“ на западната модерност. Пътешественикът, приел ролята и на писател, пътува в безвремието на природата, схващана като единствено място, на което автентичността и щастието са възможни. Уморен от прогреса, той търси алтернатива и тъгува по изгубеното, но и осъзнава невъзможността за бягство от „монопола“ на модерността.
Освен запленен от природата пътешественик Пламен Антов е литературен историк, теоретик и писател, професор в Института по литература на БАН и носител на национални литературни награди за книгите „Разпадащото се момче“ и „Тотемът на вълка. Неполитическо“, както и за пиесата „Само една малка смърт“. Той е сред най-видните изследователи в областта на съвременната българска литература, а художественото му творчество е определяно като постмодерно.
Постмодерни елементи като жанровата трансгресивност, фрагментарността и метафикцията присъстват и в сборника „Нагоре по реката назад“, съставен от девет разказа, в които свързващата нишка е пътуващият човек, а основната опозиция е цивилизация – природа. Скитникът писател влиза в интертекстуален диалог с „Пътешествия по Мустанг и Бутан“ на френския етнограф Мишел Песел и съставя отчасти своята книга от записки, водени в тефтери по време на експедициите. Там, където повествованието е лишено от пътеписни и етнографски описания, основен структурен елемент е диалогът, чрез който се разкриват философски проблеми, отнасящи се до същността на пътя и пътуването, съвременния човек и модерната бюрократична държава, езика и общуването, писмеността и литературата, живота и смъртта. Подобно на пътеписа на Песел, в центъра на изображението в сборника с разкази на Пламен Антов стои онзи свят, който е противопоставен на модерността, техническия напредък и индустриализацията и който превъзхожда съвременната епоха. „Изобщо не можеш да създадеш природата; природата е единственото нещо, което нашата свръхумна, технологична цивилизация не може да създаде.“
Пряко свързани с опозицията цивилизация – природа са конфликтите между автентично и неавтентично, между време и безвремие, между знание и незнание, а основните топоси на разказите – остров, пустиня, джунгла, море, насочват към желанието на пътуващия човек да се докосне до автентичното, да потъне в безвремието, да се върне обратно назад в блаженото незнание. Афинитетът на пътешественика към екзотичното, непоквареното от капитализма и глобалната индустрия го отвежда най-често в Латинска Америка, Африка или Азия, където бедността, разрухата, пустотата, примитивните форми на живот се оказват необходимост за пренаситения модерен човек, превърнат в неволен консуматор, уловен в клопката на часовниците, нагърбил се с тежкото бреме на познанието. „Да не знаем – това убежище ни е отказано“, оплаква съдбата си съвременният човек, защото незнанието „е привилегия само на невинното естество“.
Невинното естество е неповлияно от социални структури, чужда му е бюрокрацията на „кабинетния“ свят, то живее в хармония с природата и затова е физически и духовно здраво. „Дивакът е едно здраво естество, което ние разболяваме“, отбелязва повествователят в духа на Жан-Жак Русо. Дивакът, подобно на детето, е въплъщение на абсолютната невинност, а упадъчната епоха на буржоазната цивилизация и на машините е носителка на покварата. „Самите ние сме част от техниката, от демона на унищожението.“
Човекът на техниката бяга в природата, очаквайки да открие там алтернатива, да навлезе в друг свят, да бъде друг на друго място. Неистовото желание за съхранение на тази реалност чрез фотографиране и записване е свързано с ключовия проблем за паметта. Самата книга, фотографиите, езикът, писмеността обаче са продукти на цивилизацията. „Принадлежах към една ленива култура на словото, напълно откъснала се от паметта.“ Този, който записва или фотографира, няма нужда да помни. Снимките връщат времето назад и го разкриват с пропуснатите детайли, същото правят и тефтерите на писателя скитник, стремящ се да записва всичко с неимоверна точност. И тъкмо в това се състои парадоксът, неразрешимото противоречие – точността е един от най-характерните белези на съвременната епоха. Оказва се, че желаещият да се слее с природата е трагично неотделим от модерните времена. Поради тази причина в разказите се повтаря „все същият, вечният сюжет за инициационното пътуване назад, навътре към началото на реката, което, разбира се, е невъзможно“.
Невъзможно е дори в първичния свят на диваците. Разкрита е същностната „близост между дивака и западния буржоа“ – идея на Джоузеф Конрад, към чиято повест „Сърцето на мрака“ препращат заглавието на сборника, както и трите епиграфа – в началото, в средата и в края на книгата. Докато Конрад обаче се съсредоточава върху понятията за морал и човешки инстинкти, Пламен Антов допълва идеята с нов момент – превръщането на дивака в капиталист. В разговор, наподобяващ сократически диалог, единият от събеседниците прозорливо отбелязва, че „африканците продават мизерията си“, а другият стига до заключението, че „те вече не са природа“. Автентичността, изглежда, е само илюзия на западняка, наивно вярващ, че пътят назад по реката на живота е възможен. Природата е превърната в капитал, а дивакът се оказва хитрец, търгуващ с представата за автентичност.
И все пак действителният (анти)герой на разказите – този, с когото вероятно никой протагонист не би могъл да се пребори, е времето. „Времето, не географията, е същинският герой на цялата книга; времето изобщо е същността на географията, това търся, него искам да разкажа. (На кой, на кого, кому?…)“. Може би на онзи, който е застанал на пътя между копнежа по автентичност и излъганите очаквания, за да достигне до прозрението, че в света на екзотичното търси не Другото или Другия, а самия себе си, онзи първичен, естествен, истински Аз. „В крайна сметка единственото, на което можем да се надяваме, отново е срещата със самите себе си, със собственото ни ego“.
Пламен Антов, , изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2024
