Момчил Миланов
Прекарах в Швейцария седем години, което не е малко време, особено когато си на тридесет, но всъщност когато и да е. Беше странен период, може би най-странният, който съм имал. Понякога ги наричам „моите междувоенни години“, защото бяха именно такива – преходни, объркани, години на търсене, в които се случваше едновременно много и нищо, но както и да е. Това, че ги прекарах именно в Женева, вероятно допълнително допринесе за особеното ми отношение. Някои градове не са създадени, за да бъдат дом, и вярвам, че Женева е един от тях. Който е прекарал малко повече време там, вероятно ще се съгласи с мен, а и да не се, това надали ще промени мнението ми. Усещах тихата съпротива на града срещу мен. Не знам дали ви се е случвало. Обикновено градовете са по-скоро умерено безразлични, понякога приветливи, но тиха съпротива? Дълго време си повтарях, че трябва да опитвам, да се пригодя към условията. И колкото повече опитвах, толкова повече си давах сметка, че няма да успея. Градът беше притиснат от всички страни в един ъгъл, като петаче в скъсан джоб, а в него бях заклещен аз, в джоба на джоба.
Една от причините да не можех да понасям града е, че Женева е столица на сивото. Приемах фасадите като лична обида. Кратките моменти, в които можех да избягам към Берн, Базел или Лозана бяха малко утешение и компенсация за протяжните дни сивота, в които бях потопен до брадичката. Но може би най-хубавата компенсация бяха дните в Монтрьо.
Случваше се веднъж или два пъти в годината, не повече, защото иначе бих се разглезил. Взимах влака сутрин и сърцето ми мигом олекваше. Тези дни винаги бяха слънчеви, то е почти неудобно колко много слънце се изсипваше. Събуждах се и знаех, че в този ден ще ходя към Монтрьо. Взимах си вестник, да, хартиен, който, разбира се, никога не прочитах, и се качвах на влака, сядах винаги от дясната страна, за да се любувам на гледката и потъвах в удобната седалка. Знаех, че това е моята награда за търпението и колкото по-трудно понасях Женева, толкова по-щастлив се чувствах в Монтрьо. Всъщност не мога да обясня защо се случи така, че превърнах това място в мое кътче, но мисля, че всеки си има такива места-скривалища, в които изчезва за малко, места, на които никой не го вижда, а той вижда всичко и най-вече – вижда себе си и разбира дали може да продължи, или се налага да се върне обратно, към някакъв предходен базов лагер, да направи тактическо отстъпление, защото линиите не удържат повече.
Маршрутът ми често беше един и същ – дълга разходка по крайбрежната алея, а ако имах сили и добро желание – отивах до Château de Chillon, но почти винаги преди това минавах през гробището в Кларонс, малко селце точно до Монтрьо, където посещавах гробовете на професор Кацаров, Оскар Кокошка и разбира се – Набоков. Вероятно го правех, за да се убедя, че са там, че камъните, цветята и гледката са там и ще бъдат там много след като мен и моите тревожни мисли спре да ни има.
Не вярвам някъде да има гробище с по-хубава гледка. Под мен езерото се разстилаше с милион нюанси, под ослепително юлско слънце и в този момент винаги си мислех, че това е истинската Швейцария, а не блудкавото сиво чудовище, което ми се беше паднало като някакъв лош късмет. Позволявах си да си мисля, че може би един ден и аз ще мога да живея тук и всяка сутрин да посрещам слънчевия ден, защото нямаше никакво съмнение, че денят винаги щеше да е слънчев, а пред мен, като верен страж, щеше да стои Монтрьо Палас, езерото и тази огромна планина, моят любим нежен гигант Грамон. И тази идея блестеше в средата на езерото като някаква далечна мечта. Често си мислех колко ли пъти Набоков е обикалял тези върхове, въоръжен със сакче за пеперуди и чанта с куп принадлежности, и с Вера, бодро крачеща до него. Затваряш очи, повтаряш гласно Грррамон, име, което съчетава нежност и едновременно с това грубо ръмжене, име, което веднъж чул – никога няма да забравиш, а после ги отваряш и той си е все там. Огромна купчина вечност. А после полека слизаш надолу, минаваш под влаковата линия и край някакви частни имоти с всичките им забранителни знаци, все пак сме в Швейцария, страната, в която всичко е забранено, дори дишането, на някои места. Връщам се отново на крайбрежната алея, има толкова много цветя, че чак е неприлично. Някои от пейките са по-скътани и човек може да остане скрит от погледите на разхождащите се. Този ден бях решил, че няма да ходя до Шийон, а ще остана в Монтрьо. Избрах една от закътаните пейки, седнах и се отпуснах. Помня, че слушах музика, защото когато отворих очи, открих, че до мен е седнало момче, Не знам колко съм седял така, може да е било петнайсет минути или два часа, не че има значение. Момчето каза нещо, което не чух. Свалих си слушалките.
– Нали не ви преча? – попита то на френски и моментално ми стана симпатично.
– Ни най-малко – отвърнах. Беше мило от негова страна, че попита, макар и малко късно. Надали някой би казал в този момент, че иска да остане сам. Беше ми все едно. Вече си бях извървял пътя за деня и нямах нищо срещу малко компания по обратния път, така да се каже.
– Вие сте оттук, нали? – попитах.
– Да, от Вилньов, малко по-надолу, където езерото свършва. Но работя в Монтрьо.
– О – успях да кажа само. – Сигурно е много приятно човек да живее тук. И си помислих как след малко ще трябва да хващам влака обратно.
– Вероятно. Тъй като не съм живял никъде другаде, не мога да го сравня с друго място. Всъщност работя съвсем наблизо, в хотела, и в почивката мога да дойда тук и да гледам водата..
– В хотела ли? В „Монтрьо Палас“?
– Да, същия – усмихна се момчето. Аз съм пиколо.
Трябва да съм изглеждал доста впечатлен, сякаш срещам не пиколото, а самия управител, защото то добави:
– Е, не е кой знае какво, но си е моята работа и я харесвам.
– Това е любимият ми хотел. Ако можех, бих живял тук, бих се събуждал всеки ден с тази гледка.
– Като онзи писател, който живял тук последните си години.
– Да, именно! Вие знаете за него?
– Майка ми го е виждала като малка да се разхожда по главната улица. Монтрьо е малък град, ако поостанеш, рано или късно се превръщаш в част от пейзажа. А пък аз познавах неговия син.
– Дмитрий?
– Да. Е, познавах е силно казано… Той идваше тук от време на време. Правеше силно впечатление, един от онези възрастни джентълмени, останка от отминало време. Почти няма такива хора вече. Трябва да си видял поне една световна война, за да придобиеш тази осанка…
Не можех да не се съглася.
– Смешното е – добавих аз, че нито едно от нещата, които харесвам на Набоков, не е написано тук. Някак имам чувството, че е пишел по навик, но е бил твърде спокоен и щастлив. Дано поне ловенето на пеперуди да е било по-успешно. Представям си как е обикалял околните върхове и се е криел в горските сенки, а отсреща на слънцето е блестяло Монтрьо в цялата си прелест като мъничка кутийка с бижу. – И кимнах нататък.
Момчето се усмихна.
– Всъщност вероятно ще ви разочаровам, но когато преди десетина години синът на господин Набоков дойде за последен път, аз го попитах дали често са били на излети отсреща, а той ми каза, че безброй много пъти са планирали да отидат и винаги им се е струвало толкова близо, че са били изкушени от някоя по-далечна цел. И всъщност, колкото и да е странно, този излет, толкова планиран и обсъждан, така и не се случва. Винаги нещо друго се изпречва на пътя, а Грамон се отлага за някоя друга година и колкото повече бива отлаган, толкова по-мистериозен и недостъпен остава с тази неосъществена, а напълно постижима иначе мечта.
Аз кимнах. Двамата помълчахме малко, после станах и му пожелах успех в работата и че се надявам следващия път като се видим, той да е станал управител на хотела, но в себе си знаех, че това вероятно е последният път, в който съм в Монтрьо.
