Разговор с преводачката Нева Мичева
Нева, в края на миналата година във Ваш превод излезе книгата на Шон Тан „Приказки от сърцето на града“. Тя донякъде представлява продължение – както самият автор я определя – на „Приказки от крайните квартали“, също преведена от Вас преди няколко години. Доколкото знам, идеята и подтикът за появата на тези две книги на български са Ваши. Защо Ви се стори важно те да излязат у нас?
Защото съм човек, който е живял с папагал (като Шон Тан, който несравнимо описва този вид съжителство във вторите си „Приказки“). Защото помня как в една рижка книжарница моят приятел Юрис Звиргздинш – светла му памет – ме повлече с решителна стъпка към рафтовете, вдигна латвийското издание на „Приказки от крайните квартали“ и каза: „Виж каква красота!“. За книгата вече ми бяха говорили и други приятели, даже ми я бяха подарявали и заемали (по пътя към българския се изгубиха няколко бройки на английски); бях се видяла със симпатичните ѝ австралийски издатели Allen & Unwin на Панаира на детската книга в Болоня. Колкото повече ме притегляше очевидната ѝ красота (картинките) и неочевидната (начинът, по който текстовете вътре успяват да ме утешат и „акордират“), толкова повече я срещах по пътя си. И когато я предложих на Манол Пейков от „Жанет 45“ и тя неизбежно впечатли и него, преминахме от мечти към действия. „Приказки от крайните квартали“ прочетох още преди да е излязла на английски, преведох я скоро след това, но настанаха локдауни, войни и лични сривове и успях да завърша фината работа по ръкописа едва четири години по-късно. „Приказки от края на града“ и „Приказки от сърцето на града“ са дело на изключително талантлив в професията и в емпатията си човек, които обикнах моментално.
Шон Тан е творец с широк спектър от занимания. Ще разкажете ли малко повече за него и творчеството му?
Заниманията му са органично свързани, мисля: от трийсетина години той е разказвач. И в разказването си служи с всички средства, с които се чувства уверен – слово, четка, глина, фотография, камера, компютър. Затова и има награди за илюстрация („Астрид Линдгрен“, „Кейт Грийнауей“), за анимация („Кристалът на Анси“ и „Оскар“ за The Lost Thing), за фантастика („Хюго“); затова и хората обичат да го адаптират за театъра или да татуират рисунките му по кожата си (да, неотдавна научих, че получавал изненадващо много писма с молба за разрешение за татуировка)… Роден е на 15 януари 1974 г. във Фримантъл, Австралия, отраснал е в Пърт, а сега живее (с папагал!) в Мелбърн. Баща му е имигрант от Малайзия; жена му, дизайнерката Инари Киуру, е от Финландия – неслучайно „чуждостта“ на едни спрямо други е негова редовна тема. Може би най-прочутата му книга е „Пристигането“ (2006), в която без думи се разказва за фантастичната миграция на едно семейство. Книгата му с най-силен отзвук според него е „Червеното дърво“ (2001): на теория безсюжетна, на практика – посветена на тревогата и надеждата, така добре познати на всички. Сред големите му достижения за мен е и „Пеещите кости“ (2015), албумът с цитати от приказките на братя Грим и фотографии на изработени по тях малки пластики…
„Приказки от сърцето на града“ представя необичаен поглед към отношенията между природата и човека в съвременния свят. Шон Тан не предлага лесни изводи, но според Вас какво може да узнае за себе си днешният човек от тази книга?
Че не е сам. Това простичко изречение най-често значи противоположни неща: „Не си сам!“ (поради което имаш подкрепа, помощ, родства по опит и съответно разбиране) или „Не си сам!“ (и по тази причина пречиш, дотягаш, нараняваш – защото личното ти пространство е изплискало в това на другите). При Шон Тан „Не си сам!“ е минимум още едно: светът е шарен и обаятелен, пълен с различни същества със собствени светове, в които има място и смисъл и за теб, ако се поспреш да вникнеш. „Приказки от сърцето на града“ съдържа 25 истории за различни животни, в които тези животни са колкото реалистични, толкова и не, но винаги повдигат реални въпроси. В една от тях табун призрачни коне разказва на тригодишно дете за начините, по които градът ги е използвал и прокудил – почти веристично е. В друга единственото място, което е останало на рибите, е небето и те плуват там, а хората ходят да ги ловят по покривите (в списъка с риби впрочем истинските бяха смесени с измислени, за което се консултирах с ихтиолог – да не помислите, че съм оставила камък неповдигнат). В трета история двойка възрастни японци напускат тленните си тела насън и се събират с всичките си близки, за да отпразнуват един очакван от десетилетия цъфтеж, и „… ей ги на̀, пчелите на нощта най-после идват, спускат се от далечни висини като черно перде – то отвесва небето и нежно се надипля върху дървото“. В четвърта мечките си хващат адвокати и повдигат обвинение срещу човечеството.
Писането на Шон Тан почти не подлежи на определения – критиците говорят за фентъзи, магически реализъм, поезия… Вие как бихте описали книгите му?
Някои имат фабули, други са импресии, трети са размишления, едни са конкретни в съдържанието си, но поетични в изказа, други са свободно реене, трети могат да се тълкуват като иносказание, имат и елементи на mockumentary. Предвид съдържанието, оригиналното tale от заглавията на двете книги, преведени дотук на български, би могло да се тълкува и като разказ, сказание, борхесовска измислица, етюд… Намирам за много, много ободряваща невъзможността работите на Шон Тан да се вкарат еднозначно в жанрова или възрастова категория. Те са създадени, струва ми се, изключително заради необходимостта на автора да общува с другите по определени теми, за които му е интересно да мисли. И придават значение на неща, които погрешно сме свикнали да смятаме за летливи (фантазията, сънищата, кратките контакти с другите), второстепенни (малкото, животинското, неназовимото, изгубеното), опасни (провалите, странностите, чуждостта).
А как бихте описали връзката между текст и илюстрации в „Приказки от крайните квартали“ и „Приказки от сърцето на града“?
Породени са от любопитство, обич и съчувствие. Но е добре да се отбележи, че никога не се припокриват: в текста тече едно действие, в илюстрациите – друго, не по-малко оживено и разнопосочно. Самият Шон Тан недолюбва думата „илюстрация“, защото тя е обрасла с представи от типа на „онагледяване“. „Най-интересните връзки между думи и рисунки са тези, които възникват между два самостоятелни начина на изразяване“, казва той в чудесния си сайт shauntan.net, където могат да се намерят тонове информация и вдъхновение… Доколкото ми е известно, в „Приказки от крайните квартали“ (15 спомена от безметежното детство в периферията на „най-изолираната столица в света“) повечето от образите идват преди думите, но в „Приказки от сърцето на града“ процесът живопис-писане е едновременен.
Познаваме Ви преди всичко като преводачка от италиански и испански. В този случай обаче превеждате от английски – как „превключвате“ между езиците, различен ли е преводаческият Ви опит с тях? В случая с Шон Тан кои бяха основните предизвикателства?
Основното занимание на преводачите протича в езика, на който работят. Разбирането спокойно може да е пасивно (вслушване, анализ, изработване на план за действие), но изразяването е там, където нямаш друг изход освен една много премерена и осъзната активност – по нея работя от десетилетия и тя е на български. Езикът на Шон Тан е богат и добре премислен, често поетичен и пулсиращ от емоция, но никога преднамерено завъртян, така че беше достатъчно да си съставя идея за целта му – да общува, да свързва – и да я превърна и в цел на превода си. Няколкото австралийски специфичности, които ме препънаха, разреших с помощта на Антъни Джорджеф, скъп приятел от Пърт, преподавател по английски с далечен семеен корен в България (кинаджиите обичат да казват, че филми се правят или с много пари, или с много приятели… е, тази максима важи не само за тях).
С италианския (и въобще романските езици) имам по-съзнателни, формулируеми, подредени отношения, както и практика, която е автоматизирала сериозна част от изборите ми при превод. Което може да е добре или зле според случая. Със и в руския живея от дете, така че там отношенията ми са не толкова като с език от друго семейство, колкото като с личен език, усвоен без филологическо начленяване и назоваване на структурата, малко като с българския. Английският ми е ежедневен и учен симбиотично през филми, песни, подкасти. Него говоря и пиша постоянно, за разлика от каталонския например, но и в двата най-рисковано ми е разбирането на препратките към характерни за определени места и групи реалности, в които не ми се е случвало да попадам. Понякога ми е по-трудно да превключа от каталонски към испански (хем родствени, хем съседни) в една и съща пиеса на Жорди Галсеран например, защото трябва да облека едновременно два често биещи се мирогледа и да ги изразя на само един език… Дотук най-трудното в превода от английски ми е било чувствителното набъбване на текста – то не е от значение при превода за виртуални платформи примерно, но когато се опитваш да вкараш смисъла на пет едносрични думи (а по-голямата част от английските са именно такива) в страница с картинки, която ти позволява да поместиш не повече от две многосрични български, става сложно. В „Приказки от сърцето на града“ историите и изображенията текат поотделно, така че нямаше съществен проблем, но в „Приказки от крайните квартали“ текстът неведнъж беше част от картинките и се наложи дълго и пипкаво да работим със страхотния Кирил Златков, който с дзен търпение осъразмеряваше и разполагаше…
Но да се върна към превода. Мислим за синонимите като за думи с еднакво значение. Само че напълно еднакво значение не съществува, затова и има различни думи за уж едно и също: благ–мекосърдечен–благосклонен–положителен–ласкателен–нежен–сполучлив–щастлив–подходящ–хубав… в редичката, която следва „добър“, синонимният речник на БАН е включил дори „ангелски“. Една носи белега на епохата, друга съдържа повече съгласни от трета, четвърта напомня за нещо, което в петата няма начин да се види. Изборът на дума от синонимно гнездо никога не е неутрален, изцяло невинен, завинаги прецизен. Нещо подобно става и при превода, който е своего рода „синоним“ на оригинала. Идеите в оригинала идват с имена, повлекли шлейф от роднинства и традиции, облекли фонетична плът, рядко възпроизводима в превода. Моите интерпретации на Шон Тан са просто едни от възможните и както всички преводи не се отличават с окончателността на оригинала.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
