Юлия Йорданова-Панчева
Кукленият театър все още като че ли е запазена марка на театъра за деца, докато драматичният му събрат, брат-близнак в областта на сценичните изкуства, си остава територия на възрастните.
Нещо подобно има и в сферата на художествената литература, откакто се е появила преди няколко века специализираната й посестрима – художествената литература, предназначена за деца. Така наречената „детска“ литература днес върви редом до голямата, но ако не според писателите, то поне според литературоведите и литературните критици си остава безнадеждно „малка“, говореща на бебешки език дори когато се повдига на пръсти към високите екзистенциални теми.
Литературата за деца освен това се държи като наследница на остарелите велики произведения. Тя облича износените дрехи на класиката и прокъсаната конфекция на масовата литература и така, вече препрани и закърпени, често пъти поскъсени и адаптирани, творбите на „великите мъртви“ или касовите автори заживяват нов живот за естетически незрялата и понятийно неподготвена млада публика. Може да се каже, че детската литература е „времеубежището“ на голямата литература, последният бряг на културната памет.
Кукленият театър като че ли носи подобни комплекси за малоценност, доколкото и той в днешно време си остава непреодолимо „детски“.
Възникването на детската публика със свои собствени потребности, но и с формирането на педагогиката като съпътстващ я социален феномен с нейните възпитателни идеали, са изобретили литературата за деца и детския театър като автономни модерни пространства в иначе дълголетната история на тези изкуства. Днес нищо не е останало от религиозната първооснова на литературното слово или от площадната, панаирджийска слава на кукленото театрално изкуство. Десакрализирани и освободени от техните архаични задължения да проповядват (литературата) или да пародират (кукленият театър), тези две изкуства днес изпълняват други задачи – да култивират умения у най-младата част на обществото да общува с произведения на изкуството, словесни или словесно-сценични според избрания експресивен език. В някакъв смисъл днес те са „приложно“ изкуство в областта на литературата и театъра, доколкото имат практическа възпитателна цел, а не само естетическа, както е при техните аналози за възрастни възприематели.
Ала ХХІ век като че ли носи ключова промяна – опитва се да преодолее този „расизъм“ на възрастта, или иначе казано с езика на социалните експерти, „ейджизъм“, старае се да обезвреди възрастовата дискриминация, като признае правото на достойнство както на самите деца, така и респективно на изкуствата, предназначени за тях: детската литература и кукления театър. Ако преди векове появата на специализирана култура за деца е била еманципаторски жест – акт на откриване на децата като самостоятелна социална прослойка, към която трябва да се подхожда специфично политически (чрез педагогиката), за да бъде тя контролирана ефективно, то днес навярно се прави крачка напред в опита децата и изкуството за тях да се либерализират и да се приравнят към света на възрастните. Всичко това не се случва с декрети и теории, разбира се, а по чисто интуитивен път със средствата на самото изкуство.
В този дух например се проявява една нова българска творба на сцената на Столичния куклен театър, която онагледява по съвършен начин тези фини движения на посочената културна промяна – пиесата „И ние играем Ромео и Жулиета“ по идея на кукления актьор Камен Асенов и режисьора Стоян Радев. Тук виждаме Шекспир, адаптиран за деца и обратно реабилитиран за възрастни в една и съща постановка. На първи ред гледаме ренесансовата трагедия на гениалния английски драматург за двата италиански клана и тяхната любовна вендета между родовете Монтеки и Капулети. На втори план наблюдаваме постмодерна пиеса на съвременни български автори за драматичната война – израз на любов и омраза, конкуренция и сътрудничество, мегаломания и партньорство – между куклените и драматичните театрали, между набедените за „детски“ и определените за „възрастни“ актьори. От една страна се запознаваме в бърз режим и в съкратен вариант с великата ренесансова творба за Ромео и Жулиета, а от друга страна, по забавен и уж непретенциозен начин се приобщаваме към голямата драма на времето – сдобряването на разединените творчески гилдии, работещи за две йерархически противопоставени в обществото възрастови касти: децата и възрастните. И ако според автентичния сюжет Жулиета Капулети и Ромео Монтеки загиват заради отровно недоразумение в прегръдката на смъртта, то в българската сценична версия на пиесата драматичните актьори от класа Капулети и куклените артисти от рода Монтеки оживяват щастливо в съюза на професионалното си обединение в призванието да вълнуват публиката – смесената „семейна“ публика, съставена от малки и големи, зрели и инфантилни, млади и стари, образовани и невежи, слети в новия неолиберален културен проект на свободната заедност. Строго погледната, пиесата „И ние играем Ромео и Жулиета“ е метатеатрален проект, който през цялото време обсъжда с художествени похвати съдбата на театъра и възможностите на изпълнителите относно сценичните им превъплъщения – ту като кукловоди (за деца), ту като „теловоди“ (за възрастни), тоест водачи на собствените си тела като изразно средство. Забележително добра в този случай е драматичната изява на целия кукловодски състав от тази българска постановка. Актьорите Цветелин Павлов, Диляна Спасова, Камен Асенов, Румен Угрински, Венцислава Асенова, Мариан Рангелов и Любомир Генчев се справят еднакво добре с материалните атрибути на куклите и с органичните средства на собствената си физика като театрален инструмент.
Заглавието на тази българска шекспириада за деца може да се чете двойно: и буквално, и като елипса на значително по-дълъг израз. То е знак на скрито заглавие от програмен характер, нещо като манифест: „И ние, куклените актьори можем да играем Ромео и Жулиета, която е коронна пиеса за апробация на драматическите артисти“. И според мен всички тези актьори действително успяват! Великата Шекспирова трагедия в тяхно изпълнение се преобразува в смесен театър и дори в комедия на способността ни да превъзмогваме себе си като наследници на тежка и дълга история от най-разнообразни угнетения и борби. Като имаме предвид, че комедията е жанр не толкова на смешното, колкото на сюжетите с щастлив завършек. И да, препоръчвам на всички – деца и родители, млади и възрастни, семейни и свободни, и така нататък: гледайте тази хубава българска постановка и тествайте себе си като носители на традицията и агенти на промяната едновременно. Забавно и любопитно е!
Апропо цялата пиеса е в стихове, съставени от Камен Асенов и Стоян Радев, което е изящен жест както към паметта на Уилям Шекспир, така и към великолепния му български версификатор Валери Петров. Музиката пък на композитора Михаил Шишков е красив реверанс към ренесансовата епоха и бих казала, че на българска сцена се появява нов музикален стил а ла „ренесансов винтидж“ в живо изпълнение. А сценографията и костюмите на художника Никола Тороманов са ефектна закачка със старомодните комикси, но и с актуалните днес книжки за оцветяване, които са еднакво любим (психотерапевтичен) жанр на малки и големи почитатели на литературата. Изобщо страхотно преживяване е да гледаш живи актьори, предрешени като хартиени кукли, държащи на свой ред драматизирани марионетки. Тази сценична метаморфоза представлява върховен символ на единството между книга и театър, висока литература и изкуство за деца. Браво!
ЮЛИЯ ЙОРДАНОВА-ПАНЧЕВА
„И ние играем Ромео и Жулиета“, реж. Стоян Радев, Столичен куклен театър, сезон 2024/2025 г.
