Людмила Миндова
***
„Къде ти е поезията?“ –
пита дъщеря ми.
„Къде е? В училище казаха,
че ти не си никакъв поет,
защото не си известна“.
Отговарям:
„Слушай в училище, миличка.
Там ще ти кажат“.
Не й казах, че
аз не знам къде ми е поезията.
Слагам я на едно място,
а всеки път я намирам на друго.
***
Какво ни остана от поезията?
Поредният удар под пояса.
Уличните стълкновения,
в които и едните,
и другите печелят.
Човекът е винаги губещ.
Тишината в събота по обед.
Споменът за мириса
на изгоряло.
Е, поне да е от кипналото
мляко на котлона,
близнало краката.
Само краката.
Без белег.
За спомен.
И накрая –
нека е поанта –
мъдростта.
Мъдростта
на любовта.
***
Струва си мълчанието.
Ставаш по-внимателен.
Виждаш. Чуваш.
И скритото става явно.
***
Помня я онази нощ.
Всичко
до най-малките подробности.
Желанието за слава,
което едни наричаха
справедливост,
други истина,
трети изкуство.
Тази толкова
кристално ясна нощ.
Този кървав четвъртък.
Простете за думата.
Може би все пак четвъртък
е съвсем достатъчно.
Защото четвъртък не е ден.
То е избор.
Каските и шлемовете помня.
Палките.
Няма нужда от звук.
И от картина.
От нищо.
***
При надбягването
между X и Y
– така уморително безкрайно –
толкова ли е трудно
да ти хрумне,
че тялото има хромозоми,
но душата не?
И после ще те боли тя,
не генетичната информация.
Съвестта е твоят
уникален идентификационен номер
и няма нужда да го помниш ти,
защото той те помни предварително.
