Ралица Райкова
Прекрасни дни (Perfect Days, 2023), един от последните проекти на големия немски режисьор Вим Вендерс, се появи на родните екрани преди около година. Това само по себе си е добър повод да се върнем към филма с по-различни очи, а и да забавим крачка в свят, който разчита на събитийността, за да се движи. Непрестанната консумация на бързи новини, които често остаряват още преди да сме ги прочели до края, притъпява чувствителността и засилва цинизма. Забавянето е лукс, интроспекцията е рядкост, а човекът се превръща в чужденец за себе си. В този контекст киното на Вендерс действа като антидот за сърцето и ума – поезия във време, което отчаяно има нужда от смисъл.
Достатъчно е писано за Вендерс като режисьор. Един от ключовите му и любими за мен филми, който сякаш често остава в сянка покрай заглавия като Криле на желанието (1987), Париж, Тексас (1984) или Buena Vista Social Club (1999), е Солта на земята (2014). Историята на бразилския фотограф Себастиао Салгадо, чиито снимки търсят пресечната точка между красота и истина, красотата в истината и истината в красотата, чийто черно-бял поглед оцветява и най-обикновената тема, чиито пътешествия по света винаги са в търсене на човека – това би могла да бъде и историята на самия Вендерс. Неслучайно и не с лека ръка употребих думата „поезия“ за неговото кино. Поетичното, къде повече, къде по-малко експлицитно, присъства във филмите му, то е в образите, в историята зад тях, в стремежа към достигането на сърцевината, във величието на всеки човешки разказ. Най-явно е именно в Прекрасни дни, където е изведено до основен мотив.
Струва си да си зададем въпроса за позицията, която филмът заема. На пръв поглед в него не се случва почти нищо. Сюжетът се върти около Хираяма (Коджи Якушо), японец около средната възраст, който живее сам и работи като чистач на обществени тоалетни. Дните му си приличат един с друг до сливане. Изпъстрени са с малки удоволствия като музиката от любимите му ретро аудиокасети, книгите, които редовно си купува на ниски цени, кафето сутрин, растенията, които отглежда в дома си, посещението на обществената баня, съзерцанието на светлината, която се процежда през листата на дърветата (komorebi) и която той всекидневно заснема с аналогов фотоапарат. В работата си Хираяма е безупречен, в живота си е деликатен и скромен, в рутината си е удовлетворен, а в малкото – благодарен. Малкият му свят обаче съвсем не е идеален. В него има също самота и нужда от човешки контакт, неочаквани появи и заминавания на хора, силни емоции, болка, породена от неизвестно за зрителя минало. Има и пестеливост на думите, компенсирана с богатство на образите – запазена марка на режисьора.
Накратко, Прекрасни дни е филм за живота, който е събитие сам по себе си. Но не само. Това е политически филм. За Вендерс изобщо, по собствените му думи, всеки филм е политически. От скорошната му филмография този обаче сякаш най-силно изненадва с политическото в себе си, понеже привидно нищо не загатва подобна окраска. Но нека не се заблуждаваме. Да направиш тих, в буквален и преносен смисъл филм, във време, което всячески се бори срещу тишината, не е нищо по-малко от заемане на позиция – естетическа, да, но преди всичко етическа и цивилизационна. Поетичният поглед само засилва тази позиция. По Паскал Мерсие, няма сериозност, която да е по-сериозна от поетичната сериозност.
Вендерс директно казва в свое интервю, че да си щастлив и доволен от това, което имаш, в наши дни е постижение на супергерой. Въпросите за личния смисъл и за условията на личното щастие са централни в Прекрасни дни. От малки сме закърмени с идеята за успеха и пораствайки, го търсим на всяка цена. Оказва се обаче, че успехите не осмислят съществуването, не запълват празнините и никога не са достатъчни. Оказва се, че успех е дума без съдържание. Това важи с още по-голяма сила днес, когато светът се променя толкова скоростно, че повечето хора изразходват огромни количества енергия единствено за адаптация, без да остава време за осмисляне нито на процесите, които текат наоколо, нито на собственото им отношение към тях. Оттук и този стремеж към миналото като уютно застинало пространство, описан така добре в романа Времеубежище на Георги Господинов – една стая, която да ни приюти в хаоса и объркването. Миналото привлича не защото е било по-добро от настоящето, а защото по дефиниция не се променя и не изисква нищо. Ескейпизмът в тази посока, макар и имагинерен, носи някакво облекчение и почивка на ума. Тук Хираяма обаче е пределно ясен – миналото не е отговор. Неговото собствено минало, което Вендерс отчасти разкрива извън самия филм – минало на богат бизнесмен, не е щастливо. Бъдещето пък изобщо не е тема, нито за режисьора, нито за героя му – като своеобразен философ Хираяма е наясно, че бъдеще няма и че разполага единствено с настоящето, за да живее. Затова и приличащите си дни не го потискат. Всеки е едновременно първи и последен, всеки е нов, всеки е смислен – просто защото съществува.
Можем да отидем и по-далеч. Прекрасни дни е своеобразен протест срещу отъждествяването на живота с правенето, срещу обсесивното желание непрекъснато да се прави нещо, защото не знаем кои сме без действията си. Кой ви каза, че човек трябва да прави нещо на тази земя?, пита неизвестният автор на епиграф на Анри дьо Монтерлан. Хираяма е хигиенист, но професията му не просто не го изчерпва – тя по никакъв начин не може да опише вътрешния му свят, който е много по-просторен от дневната работа, до степен да я докосва и преобразява. Неговият ден и този на колегата му Такаши са два съвсем различни дни, въпреки общото работно място. Няма да сбъркаме, ако гледаме филма като ода за вътрешната тишина, не идеална и не лесна, ранима, но изящна в крехкостта си и дълбоко необходима. За Хираяма светлината през листата на дърветата не е допълнение към живота, а съществена част от него – както е работата, както са човешките отношения. Истина има само в поклащането на клоните на фона на небето, пише Жюлиен Грийн. Героят знае как да приема всичко, което му се поднася, като дар, и да забелязва неща, които повечето хора пропускат. Това съвсем не означава, че е непрекъснато щастлив и доволен, мирен, спокоен. Че е лишен от емоции и чувства. Че знае всички отговори и не задава въпроси. Че не плаче. Хираяма обаче е съхранил (или култивирал) способността да утихва в себе си, а това му позволява да разширява света си дори когато дните съвсем не са прекрасни.
Накрая, Прекрасни дни е покана към съзерцание и вглеждане. Утринната свежест си съществува, без да иска никой (по Георгиос Сеферис), но човекът има невероятната способност да я усети. Забързаното ежедневие постепенно спира да забелязва обкръжението си и хората в него, а те не са вечни. Има нужда от поети не само на думите, не само на образите, но и на живота – не за да дават готови решения, а за да напомнят от колко неща нямаме нужда. Да показват, че болката е нормална, но малодушието не е задължително. Да дават простор. Тук е мястото на музиката във филма, която се редува с дълги епизоди на тишина, без диалози, и интеракцията между двете създава именно това усещане за простор, което не изчезва дълго след финалните надписи.
В своя реч от 1991 г. пред японски архитекти на симпозиум в Токио Вендерс заявява, че градовете са „препълнени, но тъй като са изгонили най-същественото, всъщност се оказва, че са празни. За разлика от тях, пустинята е празна, защото изцяло е запълнена с най-важното“. Говори за съвсем конкретни неща, за земята и камъка. Като зрител обаче аз бих казала, че 22 години по-късно режисьорът продължава мисълта си, този път метафорично. Градовете са препълнени с ангажиментите ни, вещите ни, събитията ни, но хората в тях са все по-нещастни и празни. От друга страна, един човек в големия град, чийто живот би ни се сторил твърде беден и гол по градските стандарти, в крайна сметка се оказва запълнен, и то с най-важното. За Хираяма има тишина и музика в изобилие, и онова, което не е музика, е тишина.
