Елизария Рускова
От пиесите на Юн Фосе струи тъга, меланхолия, болка. Те представят истории, в които вътрешното напрежение ескалира с неочаквана интензивност, те са концентрирани в най-елементарна случка от обикновения човешки живот с минимализъм на действие, среда, персонажи, в която прозират страховете на съвременността ни, дълбоки, понякога несъзнавани, но достоверни. Историята е подчинена на безупречен ритъм, който хваща зрителя за гърлото и не го оставя до последния миг.
За театъра на Юн Фосе най-важният драматургичен компонент е драматическата ситуация. Тя е обявена още в заглавието на пиесата и покрива цялото сюжетно действие, като внася динамика в отношенията между персонажите и придвижва историята с бавни стъпки напред. Това, че „някой ще дойде“ внася неопределеността във времето и пространството, което обитават безименните персонажи Тя и Той, лишени от подкрепата на биографичния модел, социалния статус, въоръжени само с определението на пола и възрастта. Тогава какво е идентичността, неподпомогната в изразяването си от социалните конструкти, и какво друго остава освен възкресяването на човешката орис и участ в света?!
В едно от интервютата си Юн Фосе заявява, че най-добрата театрална ситуация е ревността в любовния триъгълник. Можем да погледнем на тази пиеса като на вариация на любовен триъгълник, на сцената са двама мъже и една жена, и напрежението, което възниква преди появата на третия, по време на неговото присъствие, както и отсъствие. Текстът е далеч от баналната мелодрама, която при Фосе е лишена от разгърнатия си апарат на скрита тайна, сложна схема на интригата, черно-бялото деление на персонажите в застинали типови роли и грандиозна развръзка, триумф или поражение, които афектират чувствата на зрителя в сантимента, емоцията, често пъти и екзалтацията. Но при норвежкия драматург историята се разполага на границата между реално и нереално, между реалността и фантазията. Силата на чувството при персонажа, било то желание или страх, достига такава интензивност, че отключва неговия въображаем свят и призовава третия от извънсценичното в сценичното пространство, както се случва в „Някой ще дойде“, третият, Мъжът, се появява и разрушава крехкото единство на двойката.
Обявяват Юн Фосе за наследник на родната норвежка традиция на Ибсен и неговото потопяване в човешката психика или на Бекет с поставянето на персонажа в гранични екзистенциални ситуации, но при тази пиеса бихме могли да посочим и модела на Метерлинк с неговото определение за „трагиката на ежедневието“, за неумолимата съдба, която обгръща човека и той не може да избяга от нея, дали като в „Слепците“ (1891), изолирани на остров, които не могат да избягат от обсадата на неизвестното, за да провидят в метафизичното, или като в „Натрапницата“ (1891), персонажите приемат като даденост фантастичния елемент, че Смъртта е невидима, но дочуват стъпките ѝ, преброждащи града, изкачващи стълбите на тяхната къща, за да вземе поредната си жертва. И тук героите се стремят да живеят в самотна стара къща, далеч от хората, сами и заедно, но заплахата за уединеното им съществуване се материализира в стъпки, почукванията по вратата и неизбежния трети, който проваля мечтите им.
В драматургията на Юн Фосе пространството винаги играе водеща роля. Всеки персонаж е свързан с определено драматично пространство. Нарушаването на драматическото пространство на един персонаж от друг поражда състояние на конфликт и съответно разгръщане на драматическия разказ. В съставената от седем части история на пиесата „Някой ще дойде“ съществува първи разказ с пламенното желание на Тя и Той за общо, независимо, споделено пространство, утопия, която се разпада при появата на третия персонаж Мъж във втората част. Оттам нататък последователно във всеки нов сегмент от разказа персонажите усвояват нови сценични пространства от лелеяната мечта за къщата, като във времето на тяхното усвояване се конфронтират два сблъсъка: желанието за живот сами и заедно далеч от хората със заплахата, която ги огражда отвсякъде и идва от външния свят, било то по-млад Мъж, който неистово се стреми да разцепи двойката, било то некрасивата старост, която ги очаква в дома, или самата природа, която ще покаже негостоприемното си лице през есента и зимата с вихъра на вятъра, който ще прониква през стените, или черно-белите вълни, които ще заменят синьо-белия морски оазис на гостоприемното посрещане. Затова на Камерната сцена на Народния театър изобретателната и функционална сценография на Борис Далчев се оказва ключ към постановката. Двойката осъществява пътуване по море, за да стигне до бленуваната самотна къща на скалите над морето. Постановката избягва натуралистичното възкресяване на обстановката – градина и къща с различни стаи, натуралистично описани според оригиналния текст на пиесата. На сцената обаче наблюдаваме затвореното кръгло пространство на придвижването до къщата, знак за обсесията по идеала, затворена в кръга, за цикличността на повторението, изразяващо желанието за спасение, а и мястото вън, разделено от подвижната врата към вътрешността на дома. Вратата многократно е използвана от актьорите, за да въплъти не само опозицията вън – вътре, отворено – затворено пространство, познатото срещу непознатото, но и да сподели променливите чувства на персонажите Тя и Той, тяхната смелост или нерешителност да пристъпят към новия живот, както и непрекъснато флуктуиращото отношение между тях кой ще ръководи съдбините на двамата, кой ще доминира във връзката и в тяхното бъдеще. По изключително находчив начин един сценичен предмет като вратата се превръща в кухненска маса, около която се разиграва динамиката на взаимоотношенията в двойката. Така камерното пространство става по-мобилно, а вратата маса се превръща в щит срещу натрапника Мъж, но и указваща колко крехки са човешките отношения и битки. Изкусно е изобретена цялостната пространствена среда на къщата. Кухнята с имагинерната маса врата се превръща в дневна, в която мултимедията на Момчил Алексиев изобразява портрет и фотография на предишните обитатели, доказващи краткия времеви живот на обитателите и техните притежания, както и обливането на сцената в черно-белите вълни на морето, когато драматизмът и отчаянието достигат връхна точка. Радикално творческо решение е предложено чрез невидимото за зрителите вътрешно пространство на спалнята, разположено вдясно на сцената, като знак за интимността на човешкия живот, съвсем не винаги величав, разкъсван между духовното и низката материалност.
Необикновен е драматическият дискурс на Юн Фосе. Както преводачката на автора в България Стела Джелепова обяснява в програмата към спектакъла, авторският слог е изпълнен с повторения, които наследяват устния разказ на сагите, в който повторенията в речта са неизбежни, както и фолклорните приказки, които за да бъдат запаметени, се строят върху това градиво, правещо връзка между предходното и онова, което предстои. В диалога на Юн Фосе обаче многобройните повторения функционират като заклинания, те придобиват магическа функция, чрез която трябва да отстранят непосредствената заплаха и страха, надвиснали над живота на персонажите, и да призоват безоблачното бъдеще. Свръхцелта на тези повторения е да осигурят сигурността и блаженството на драматическите герои в тяхното мечтано бъдеще, да социализират пространството, което ще обитават „заедно“, „един с друг“, „един в друг“. Повторенията се появяват толкова често в речта на персонажите, особено когато една драматическа ситуация е изчерпана, и тогава заклинанието потвърждава вярата в мечтата, в силата на връзката, загърбва един етап и отпраща към нов етап от нейното развитие. Изтънчеността на употребата на заклинанията е в спираловидното развитие на диалога, който непрекъснато открива нови нюанси в драматическата ситуация и я превръща в универсален модел за човешките взаимоотношения.
Актьорите с финес разкриват борбата за надмощие в така очерталия се „любовен“ триъгълник. Веселин Мезеклиев в ролята на Той е чувствителният, раним мъж, по-възрастен и по-отговорен, с повече опит от живота, и по-трудно вярващ в щастливите истории на двойките, разкриващ широк диапазон на чувства и реакции. Елена Димитрова в ролята на Тя е по-равна, по-сдържана, стараеща се да потуши напрежението, чийто център е, докато Кире Гьоревски в ролята на Мъжа е дързък, арогантен, егоистичен натрапник, вярващ в неумолимия капан, който е поставил.
С богато разгърнатата сценична среда и с находчивото включване на мултимедийните и звукови ефекти, с нюансираната актьорска игра, интерпретацията на режисьорката Катя Петрова се превръща в успешен прощъпулник на драматургията на Юн Фосе на сцената на Народния театър.
