Луиз Глик
Като дете бях извънредно чувствителна към оскърбления. Определението ми за оскърбление бе широко колкото чувствителността ми бе дълбока. По отношение на този въпрос съм склонна да се доверя на паметта си, защото в образа на детето, което описвам, така ясно се оглежда еволюиралият възрастен. Тогава, както и сега, бях непреклонно горда, никога не давайки външен израз на нанесената обида, никога не признавайки нужда от помощ. Поведението ми бе водено от гордост. Тя осуетяваше всички изблици на гняв (който ясно се възприемаше като ответен удар – потвърджавайки оскърблението или раната, доставях удоволствие на своя мъчител, мислех си аз). Гневът беше издайническата струйка кръв, доказваща, че стрелата ме е пробола. Моралният или етически гняв (от този, който провокираха концентрационните лагери), стоеше извън влиянието на този спирачен механизъм. Но лагерите, както и други подобни обекти, предизвикваха по-скоро ужас, отколкото ярост. Притежавах, ако съдя по богатия си архив от оскърбления и театралния реквизит от вледеняващо самосъхранително презрение, дълбоки залежи на потисната ярост.
Едва ли е изненадващо, че въображаемият ми живот се състоеше главно от блянове по триумфалното ми възвисение. Нито една от тези фантазии не предполагаше деятелност. Всичките ми въображаеми отмъщения се осланяха на пренебрежението към деятелност и демонстрация на усилия. Щети се нанасяха без моята видима намеса, подвластни на нескончаема цикличност: нуждата да раниш или – както в книгите, които четях – убиеш врага значеше да разкриеш наяве дефицити на личността, докато активните действия потвърждаваха наличието на болка. Според моето тълкувание отмъщението се състоеше в това нагледно да покажа, че не съм била ранена или че дори самата аз съм съумяла да раня, като по този начин магически съм се трансформирала в обект, достоен за изключителна завист. Моят блян бе да будя завист: успехът на отмъщението ми зависеше от това субектът да е напълно съзнателен.
Най-вече мислех за поемите, които щях да напиша. Във въображението ми те щяха да бъдат толкова величествени, че щяха да възторгнат тълпата читатели до всеобща екзалтация, като единственият раздор, който можеше да настане сред тях, щеше да бъде породен от опитите им да опишат или осмислят въпросното величие. В определен момент осъзнах, че такава читателска реакция никога не се е състояла в историята на литературата. Въпреки това аз продължих да предусещам нейната поява, трябваше да се появи все някога, защото моята собствена реакция към книгите, които боготворях, бе тъй наситена, тъй безусловна. В подобни моменти бях проникната от възхита, която, струваше ми се, се различава съществено от личното мнение (последното брътвеж, първото – онемяване). Чувствах се в подножието на някава неоспорима истина или всемирен закон. Любопитно е, че въпросната възхита не ме анихилираше по начина, по който очаквах да направи с въображаемите ми врагове. При тях възхитата се комбинираше с чувството на ужасѐн срам, със съзнанието за безвъзвратните прегрешения, с проумяването на собствените им личностни липси и заблуди. Въображаемите ми отмъщения снабдяваха враговете ми с фин и проникновен литературен вкус – така те биваха обречени на самоназидателно разкаяние, докато аз просто битувах като надвселенско явление.
Този сценарий винаги присъстваше във въображаемия ми живот. Превърна се в неотменим рефлекс при всяко публично или частно неблагополучие, при всяко порицание и предателство, но се отключваше дори и в случай на далеч по-малки събития и неуспехи, чиято незначителност бе обратнопропорционална на епичните ми фантазии за възмездие. Те обаче не бяха просто балсам, бяха и гориво. Подхранваха съществуващото желание да пиша поезия и го преобразяваха във върла амбиция. Не можеха да заместят вдъхновението или да го прелъстят на повърхността, но го облагородяваха с осезаемо чувство за цел и спешна наложителност – раздвижваха ме, когато е можело просто да застина в парализа. В продължение на дълги години извор на извънредно удоволствие бе очакването от съзерцанието на поетапния развой на отмъщението (в целия блясък на своите справедливи и прелестни меандри) и как то отменя вкоренени предразсъдъци за моята личност и пренаписва картата на досегашните властови позиции.
От жизнено значение за тази фантазия беше предпоставка за наличието на обширнен и протяжен времеви къс, през който разстоянието между настоящия унижен Аз и изконния триумфиращ Аз може да бъде прекосено. Езикът на отмъщението борави изцяло с бъдеще време: ще видят, ще съжаляват и пр. Но тъй като в реалния живот винаги съм усещала недостига на времето и осъзнавала колко крехко е то, не очаквах с напредването на възрастта това, което във въображаемия ми живот явно е било чиста проба теория, да се измени. И все пак нещо прищрака. Фантазиите изчезнаха, а заедно с тях и обилните притоци на енергия и издръжливост.
Покоряването на възраст, в която по всяка вероятност времето е обречено да е малко (или със сигурност да се топи стремглаво), изглежда някак различно от внушеното усещане, че може да бъдеш нечестно или предварително изхвърлен от играта. Освен чувството на протяжно време, другото изискване на фантазиите ми беше враговете ми да са непреходни и устойчиви, застинали в безбрежното ми бъдеще – човекът, комуто предстоеше да бъде опустошен от моята вуртуозност и глъбини на духа, трябва да е идентичен с детето с предмет в ръка, канещо се да ме замери. Но противниците и хулителите ми, досущ като приятелите и съмишлениците ми, са били поголовно обуздани и ожулени от времето. Съжаление и състрадание са отслабили порива за мъст или са заменили йерархичния светоглед с усещане за колективност, подменяйки предишната ми суровост и настървение с неочаквано милосърдие. Тези промени превърнаха взимането на мушка на нови мишени в един далеч не толкова интензивен процес – искрите на озлоблението присвяткват за кратко, но не са способни да генерират истинска енергия.
Понякога те ми липсват, онези непреходни врагове и силата, с която ме даряваха, както и митът им за благосклонното време, по което течение волно плава малкото салче на Аза. Но сега този въпрос ме очарова другояче – откъде да си набавя онази енергия, чийто източник през целия ми живот е бил поривът за отмъщение?
Превод от английски: ДИМИТЪР КРАСИМИРОВ
Източник: Glück, Louise. (2017) American Originality: Essays on Poetry. New York: Farrar, Straus and Giroux.
