Калина Николова
Единственото момиче в оркестъра се казва Орин О’Брайън. Единственото момиче в оркестъра днес е на 86 години и с неохота застава под светлината на прожекторите, докато племенницата ѝ, режисьорката Моли О’Брайън прави филм за нея. Защото единственото момиче в оркестъра и до ден днешен е скромно, макар да може да се похвали с много: от своите родители – легендарните Джордж О’Брайън – смелият каубой от „Железният кон“ на Джон Форд и Маргарет Чърчил, въплъщение на онази велика красота и магнетизъм на ранния Холивуд, до упоритостта си, абсолютната любов и отдаденост на музиката, които не я изоставят за миг по пътя ѝ. Може да се похвали (и трябва, макар да не иска) с таланта си, който ѝ осигурява място в Нюйоркската филхармония, превръщайки я в единственото момиче сред 104-членния оркестър. Пионер за времето си, тя е първата жена на такава позиция сред мъжкото мнозинство.
През 1966 г., когато да назначат жена на постоянно място в оркестър се смята за революционно събитие, новините в медиите не закъсняват. Но талантът ѝ, пред който се възхищава самият Ленард Бърнстейн, диригент на филхармонията, е на заден план. В пресата Орин е на първа страница, заради своите „извивки като на контрабаса, на който свири“. Друга статия цитира коментар на неин колега музикант: „Ако е твърде красива, няма да мога да свиря с нея. Ако не е – няма смисъл да е в оркестъра“ и завършва със скандалната фраза на диригента Зубин Мета: „Жените нямат място в оркестрите!“ Вероятно заради този лош „звезден“ опит или заради родителите си, за които славата, блясъкът и почитателите са всичко, което безкрайно я отегчава като дете, Орин не обича да бъде под светлината на прожекторите и отказва на племенницата си в продължение на 10 години да бъде героиня в този филм.
Но през 2021 г. настъпва нов етап от живота на Орин. Музикалната ѝ кариера навършва 55 години и е време да се пенсионира. Ще се посвети изцяло на менторството на своите ученици, в чиито очи тя е вдъхновяващ артист, а може би е дошъл моментът тя самата да погледне на себе си като такъв. Поне за малко.
Динамичната камера на Мартина Радуан следва Орин, докато тя смело върви със своя контрабас по нюйоркските улици. Табела „Не питай мен, аз съм само басист!“ я посреща на вратата на репетиционната в задкулисието на концертната зала. Всъщност шеговитият надпис кореспондира с нейната житейска максима – тя предпочита оркестъра пред солова кариера, или както се изрязва, тя е един от „войниците“, защото „не може всички да са генерали“. И това не є пречи да се наслаждава истински на живота или на изкуството: „Мисля, че е по-добре да обичаш това, с което се занимаваш толкова силно, че да го правиш, заради самото изкуство, както и заради прекрасните хора, с които го споделяш. Защото създавате нещо заедно, а това винаги е по-хубаво, отколкото да го правиш сам“. Житейската є философия провокира възхищение, особено в свят, в който индивидуалният успех изпъква и се уважава повече пред този на колективна кауза или на второстепенна роля.
Но в Орин прозира и известна тъга, уловена в единствената сцена, в която филмът успява да разгърне един по-дълбок пласт от личността ѝ. Докато Моли и Орин приготвят обяд в новата квартира на Орин, на повърхността изплуват наболели теми. В очите на Моли леля Орин винаги е била модел за подражание: „ти водеше точно този бохемски живот на артист в Ню Йорк, който аз самата винаги съм искала“ – възкликва с детско обожание Моли. Но Орин се усмихва с лека насмешка. Тя знае каква е истината зад фасадата на този живот, романтизиран от таблоидите. Малко след развода на родителите ѝ, популярността и на двамата драстично намалява. От една страна, Орин трябва да преживее разпада на семейството си, от друга, да се справи с болката на родителите артисти останали далеч от светлината на прожекторите, към които винаги са се стремели. Утеха намира в музиката и в една невъзможна любов… Бетовен! Денонощните репетиции на композициите се редуват с безкрайно четене за личността на техните автори, за да усети и разбере смисъла зад нотите. Но дори и най-голямото признание, което получава от Маестрото, Ленард Бърнстейн: „Тя е извор на светлина в оркестъра. Музикалната ѝ отдаденост е пълна. Тя е чудо!“, явно не може да запълни вътрешните є липси. Орин не се смята за истински творец, нито за достатъчно талантлива музикантка и видимо се чувства дискомфортно пред камерата.
Дали Орин избира оркестъра пред соловата кариера, защото той ѝ дава онова чувството за дом и сигурност, което є е липсвало в детството, е само предположение, за което няма как да сме сигурни. Някак тъжно е, че един наистина добър и реализирал се артист изпитва подобна вътрешна неудовлетвореност. Но е хубаво, когато подобни истории достигат до нас, за да ни напомнят, че успехът не са наградите, популярността или чуждото одобрение, а начинът ни на възприятие, когато получим някое от трите (или и трите); едно усещане за пълнота, което може да живее само вътре в нас.
Друг главен герой във филма, разбира се, е негово величество Контрабасът. Труден за пренос, заради обемната си форма, менящ тона си спрямо времето (дървеният му корпус предполага и най-малкото наличие на влага в атмосферата да му влияе), често незабележим и скрит в задните редици на оркестъра, инструментът дава както ритмичната основа на останалите музиканти, така е и тази, на която стъпва и се крепи вътрешният свят на самата Орин. „Може би единствената липса в живота ми е, че нямам деца. Но пък учениците ми са моите деца“. „Контрабасите също“, добавя Моли. „Не, Контрабасите са моите домашни любимци“, отвръща Орин. Един от тях е „Херцогът“ – изработен през 50-те години на XVIII век и някога звучал в двора на крал Джордж III. А контрабасът напомня постоянно за своето присъствие през различни музикални теми: втората част на Симфония №7 на Бетовен, откъси от втората Малерова симфония и от „Лейтенант Киже“ на Прокофиев звучат във вариации за контрабас през цялото време във филма. Начинът, по който операторката М. Радуан го позиционира в кадъра, допълнително подсилва персонажа. Той не е просто част от интериора, а активна част от него, придавайки му органичен облик, със свой темперамент и емоции, което изцяло кореспондира на отношението на Орин към инструмента.
Слава богу, че когато Радуан чува думите на режисьорката „Класическата музика е формална, трябва да заснемем всичко от статив и в статични кадри“, тя „изхвърля нейния творчески замисъл през прозореца“ и заедно успяват да изградят динамичен визуален език, който разчупва разказа. Кой казва, че класическа музика и диско топка не могат да съществуват в едно пространство?!
Краткото екранно време не позволява да разберем какви избори и жертви се е наложило да направи Орин, за да следва мечтата си. Дали двамата ѝ родители, бляскавите холивудски звезди са я подкрепяли по пътя ѝ на музикантка, доброволно скрита в задните редици на оркестъра, или са се надявали тя да последва техните стъпки, за да може някой да върне гламура на семейство О’Брайън? Въпреки пропуските в личния разказ, в тези 34-минути Моли О’Брайън е успяла да въплъти своята почит към личността на Орин, успявайки да ни предаде своя искрен поглед както към нейната леля, така и към музикалния є талант, провокиращ всички дилеми у твореца, чудото на контрабаса Орин О’Брайън.
П.П. Наградата „Най-добър късометражен документален филм“ би му отивала и филмът го заслужава. Можем само да му стискаме палци на церемонията на 95-ите награди „Оскар“, на които е номиниран.
