Марияна Фъркова е автор на стихосбирката „Бесилки в моя дом“ (1995), на прозаичната книга „Моите петъци с Александър Геров“ (1998), на романите „Светът около мен“ (2007) и „Град на демони и богове“ (2009), на книжката за деца „Как да опитомиш птичка, или историята на Пийпи“ (2011), „Румян и Змията“ (2018) „19 стихотворения за любовта“ (2017), „В сянката на големите орехи“ (2023). Съставител и редактор е на сборници, посветени на известни наши автори, между които Борис Делчев и неговия прочут „Дневник“ (1995), на три книги за Иван Пейчев – „Далечна близост“ (1996), „Не чаках есента“(2000), „Върнете ми Родината!“ (2016), на антологията „In vino veritas. От Цанко Церковски до Бойко Ламбовски“ (2007), на „Александър Геров. Бяла приказка. Поезия. Писма. Спомени“ (2009), на „Александър Геров. Болко, болко-о, болчице. Избрани стихотворения. (2019). Съсценарист е на филма „Борис Делчев – живот и дневник“, а през 2016 г. и сценарист на „Поетът Иван Пейчев. Един невероятен гладиатор“. Работи в Института по философия и социология при БАН като редактор в сп. „Философски алтернативи“.
Тридесет години след публикуването на изданието с избрани страници от Дневника на Борис Делчев през 1995 г. се появи първият том от неговото проектирано цялостно издание. Какво се случи през тези години с Дневника?
Интересно беше времето малко преди неговото излизане и реакциите след това. От негови приятели се разчу за подготвяното от мен издание (съкратен вариант от общо 13 000 ръкописни страници) и парадоксално (защото имената им не фигурират с нищо, което да ги излага в бъдеще), но именно те упражниха натиск върху роднините на Делчев да оттеглят съгласието си дневникът да види бял свят. След това авторитетни литератори направиха нещо като „хайка“, позната ни вече (вкл. и в дневника) от някогашните охулвания и забрани на определени автори по времето на социализма да публикуват творби, различни от общоприетото. За всичко това е загатнато и в моя предговор към излезлия Том 1 от издателство „Недланд“ и с подкрепата на Министерството на културата.
Кога чухте за първи път за Дневника на Борис Делчев и какви бяха първите Ви впечатления от него?
За дневника най-напред научихме от нашия приятел от Германия – българиста Норберт Рандов. Александър Донев, директор тогава на издателство „Народна култура“, веднага се зае да направи всичко, свързано с неговото издаване. Аз общувах по това време с мнозина писатели, поети, но никой не ми беше споменал за този изключително важен документ за времето на социализма у нас. Когато отидох при съпругата на покойния Делчев, тя отвори не просто раклата, където се съхраняваше той, а цялата си душа, прие ме като част от семейството. Това продължава и до днес в отношенията ми с дъщерята Ема, сина Станимир, дори и с техния внук Борис, известен художник. Станимир дори се включва много активно в работата и по следващите томове, като внимава за правилното изписване на френските думи и изречения в текста на баща си.
Изобщо това, което ме впечатли навремето още при пръв прочит на дневника, беше широкият спектър от информация, която е пресъздадена така живо и колоритно, че това вътрешно движение на теми, проблеми, житейски истории и т.н. те карат бързо да продължиш нататък, да видиш какво ще се случи с някоя от набелязаните линии и посоки на автора с талант на белетрист, и всичко това е поднесено на ясен и точен български език, винаги добре премерен тон и често с великолепно чувство за хумор.
Какъв беше личният Ви стимул да се борите за издаването му?
Аз намирам този дневник за изключителен документ на епохата. В него има интересни факти около отношенията на някогашния наш елит към властта, взаимоотношенията между хората, разговорите, от които може да се направят изводи за атмосферата на онова време. Важен е всеки един детайл, поведенческите реакции към едно или друго наше или световно събитие. Делчев е общувал главно с интелигентни хора, които се занимават с всички видове изкуства, с наука и др. Предимство е и владеенето му на френски език, както и това, че е получавал по пощата френски вестници (позволени от властта), които му дават възможност да следи и международната политика и култура. В следващите томове ще се види и един постоянен интерес например към различните съветски и американски мисии в Космоса. Неговото гъвкаво въображение се движи от дребните наглед детайли около някой битовизъм, около сблъсък с мудно работещата администрация към това какво се случва в света. Той не е пропускал и художествена изложба, без да сподели впечатления от стила на някой известен или млад художник.
Научихте ли нещо ново за човешката природа, ровейки се в толкова лични страници от един човешки живот?
Намирам дневника за важен във всички времена и епохи, защото, изглежда, човешката природа, дори и да преминава на някакъв нов етап на еволюция, да доизмисля себе си във формата на изкуствен интелект, си остава една и съща. Наблюдаваме и днес поведението на политици например, които на всяка цена и с какви ли не компромиси държат да останат на власт и да се ползват от нейните облаги, изобщо, където са многото пари, винаги има наплив от хора, които с проявите си напомнят на някои от действащите лица и в дневника. И това не винаги са талантливите, а по-скоро обратното.
Освен с Ваше авторско творчество, името Ви се свързва с редакторска и съставителска работа, посветена на поети като Александър Геров, Иван Пейчев… Кога се оформи желанието Ви да оставите следи за талантливите хора, с които общувате?
Още докато бях студентка общувах най-напред с Ал. Геров, а той ме запозна с живеещата над него вдовица Анна Пейчева. За общуването си с Геров написах тънка като него самия книжка „Моите петъци…“, защото той беше интересен поет и човек, по-късно събрах и спомени за него в друга своя книга. Посветих и голяма част от времето си на Иван Пейчев, защото съм убедена, че той е незаслужено пренебрегван и до днес, а би трябвало да е любимият поет на младите хора във всички времена. Поезията му е и лирична, и хипнотична, някак извънвремева, разположена в широко пространство, което те кара да се привързваш и да обичаш.
Не знам как става така, но с талантливите хора взаимно се привличаме. Все още например изпитвам угризения на съвестта, че не направих нищо за Норберт Рандов, а трябва, макар и той да оживява в дневника на Делчев. Той пък ме запозна с художника и изкуствовед Калин Николов, човек с широка култура и изключителна доброта и човечност, човек, който е всеотдаен в работата си, който ми помага при намирането на данни за художниците в дневника. Интересно е, че и с друг един близък мой приятел, проф. Венцеслав Николов, световноизвестният челист, се запознахме по повод на дневника на Делчев. И все си мисля, че и за неговите изключителни заслуги и познания не само в областта на музиката трябва да се направи нещо по-стойностно.
Промени ли се отношението Ви към литературата след тези срещи и Вашето лично творчество в частност?
Не, тези срещи с интелигентни хора ме стимулират към творчество, обогатяват ме откъм идеи и замисли. Разговорите са незаменими, уникални с всеки един от тях, както преди, така и до днес. Напоследък усещам, че времето не ми е достатъчно, за да изпълня всичко запланувано през годините.
Ако имахте възможност, какви нови въпроси бихте задали на поетите и писателите, на които сте посветили толкова лично време и усилия, от позицията на сегашния Ви жизнен опит?
Тези хора страшно много ми липсват, за да споделяме впечатленията си от днешното забързано всекидневие. Ще ми се да чуя и тяхната гледна точка към световните събития, да коментираме накъде отива това човечество с революционните си научни открития, но и с несекващите войни, от друга страна, какви са тези хора, които от пазаруване и ядене, от презаситеност нямат време нито да четат, нито да общуват помежду си, та с тези хора накъде заедно?…
Какво мислите за литературата ни днес? Например – бихте ли посветили толкова усилия и на някой от съвременните ни автори?
Не знам, най-напред трябва да се преборя с оставащите огромен брой страници от дневника, защото няма кой друг да го направи. Благодарна съм и на дъщерята на Иван Пейчев Антоанета, която помогна да го допрепишем докрай. В момента поставям бележки под черта, защото смятам, че те са необходими за бъдещите читатели, а част от тези имена един ден няма кой да ги възкреси отникъде. Дори за някои съм закъсняла, могла съм да попитам хората от обкръжението на Делчев, когато са били още живи. Затова – всяко нещо с времето си. За мен стойностните автори са тези, от този близък период, намирам ги за важни, всеки в „своите води“, с предимствата и недостатъците си, а днешните изследователи вероятно тепърва ще се посветят на автори, които намират за важни и интересни за нашата литература и за времето, в което живеят.
А ако някой би желал да напише подобна книга за Вас, за кои неизвестни страници от Вашия личен свят бихте искали да разкаже?
Трябва с нещо да ме провокира, но при мен, мисля, нещата са ясни, аз съм човек, изцяло потънал в своята литературна работа. И в нея присъства една автобиографичност, която не крия, макар и понякога границата между реалност и измислица да е доста неуловима. На мен ми е интересно това да се прехвърлям в различни литературни пространства – понякога с години не мога да напиша нито едно стихотворение, тогава започвам занимания с разкази, когато ми омръзнат, насочвам се към роман, а романът е тежко занимание… И през цялото това време, като за отмора, посвещавам се на съставянето на книга за някой друг. В момента дневникът, бележките обаче са ме обсебили, и все пак имам и друга идея – да довърша започната книга за историята между Делчев и Геров чрез писма и дневници, те са първи приятели до един момент, в който не се разделят завинаги – една характерна история за времето на социализма.
За Вашата книга „Светът около мен“ Деян Енев казва, че се опитвате като пчела да запълвате кутийките на пчелната пита на романа си с живот и поезия, търсейки опорите си на човешко същество. За какви човешки простори искахте да разкажете всъщност?
Това е един роман за прехода и трудностите, пред които бяха изправени младите хора след промените през 1989 г. у нас, които искаха да се осъществят в живота – една отдадена на литературата авторка и една художничка. Препятствията към това – и в професионален, и в личен план. И двете – в търсене на любов в живота, на приятелство, на обич. Художничката емигрира в Испания, писателката остава в България. Оказва се, че чуждата страна е по-гостоприемна, хората там са по-разбрани и отворени, докато тук има една закостенялост, едни остатъци от времето на социализма, които пречат за нормалното развитие на младите хора. Но в края на романа всичко се обръща с главата надолу, преуспялата художничка и намерилата любовта на живота си неочаквано умира. Романът е и за обратите в човешкото съществуване, а кутийките, за които говори Деян Енев, са попълнени с много емоция, разсъждения за живота, както и с други любопитни образи. Романът е преведен на немски език от Н. Рандов, но не се намери издател.
Кога да очакваме следващия том от Дневника на Борис Делчев? И изобщо в колко тома ще се поберат всички страници от него?
Дано Министерството на културата отново да оцени важността на този документ и тази година да излезе и вторият том, който ще бъде за периода 1962–1965 г., следват годините 1966 и 1967-ма. Нататък ще вървим стъпка по стъпка, бавно, но надявам се, ритмично. Завиждам на хората, които тепърва ще се докоснат до тези все по-интересни страници, а онези, които досега са имали някакви колебания относно неговата стойност, да се убедят, че той е безценен.
Разговора води ЛИДИЯ ВЛАСОВА
