Неда Панайотова
Потапяйки се в анализа на настоящия сборник с разкази, бих искала да се занимаем на първо време със следния въпрос: Когато се обръщаме към света на литературата, каква е основната цел, с която го правим? Най-честото клише, което може да се чуе в отговор на въпроса за целта и същността на литературата, набляга на вярването, че тя е именно опитът ни да се отделим от нашата действителност и да се потопим в нечия чужда. Затова и любовта към фантастичните сюжети е толкова силна и те винаги ще намират своите привърженици. И все пак, въпреки опита ни да поживеем временно в друга реалност, ние рефлектираме неизменно всичко, което прочитаме, през познатото за нас, през емпирично натрупаната ни представа за света и неговите механизми. Не можейки да избягаме от собствената си перцепция, в крайна сметка се озоваваме в един затворен кръг, в който винаги търсим отговори на енигмите от живота си чрез преживяванията на фикционалните герои, с които се срещаме. Именно в това се крие силата на „Луничавите разкази“ на Здравка Евтимова: с тях авторката сама ни поднася като храна за размисъл едни общочовешки проблеми, едни болни за нас теми, давайки ни възможност да си направим равносметка за начина, по който гледаме на живота, и много често – за начина, по който го живеем.
„Луничави разкази“ са истории за тегобите и радостите от това да си човек. Както беше споменато, те се занимават с теми, близки до всеки един: недоизказаното и бариерата между хората днес, чисто човешкото и обезчовечаването, материализма; говорят за безапелационната любов, за болката от липсата на подкрепящ родител и емоционалните травми, които следват от нея, за несъвместимостта между хората, тяхната суровост и в цялост за мъката – преди всичко женската мъка и разликите между „обикновената“ и луничавата жена. Прочитайки заглавието и разбирайки какво означава да си „луничав“ в света на нашите героини, читателят може да остане с подвеждащото впечатление, че темата за жената (най-общо казано) е в центъра на разказите. И въпреки че подобно твърдение би било подкрепено от засиленото присъствие на феминистки идеи и послания в сборника, на базата на дългия списък горепосочени важни и належащи теми, всяка от които получава своето подобаващо място, можем да заключим, че разказите далеч не се концентрират само и единствено върху въпроса за насилието над жените и тяхната борба с него, колкото и силно да е засегната тази проблематика. По-този начин ни бива предоставено едно богатство от дълбоко философски теми, които по-успешно биха могли да бъдат обединени под формулировката „дистанцията между хората и опитът за нейното преодоляване“.
В това многообразие може да бъде намерена и силата, която притежава прозата на Здравка Евтимова – тя съумява да ни говори за много на брой изключително важни проблеми по начин, който ни възпрепятства да откроим един от тях като централен – а в известен смисъл не би следвало и да го правим. В тази връзка разказите не само, че в никакъв случай не са лишени от достойнства, а са и много ценни за съвременното общество. Поемайки обаче отговорната задача да разискват тези теми, те се фокусират предимно върху съдържателната си страна и допускат някои неубедителни елементи от стилистично и жанрово естество, които може би не са съвсем от полза за желания ефект.
В допълнение към важните проблеми, засегнати в разказите, които със своята релевантност създават близост с читателя, употребата на особено силно маркиран архаичен или разговорен език на места засилва усещането, че това са историите на някой наш съсед или познат. Изрази от типа на „тя да бере гайлето на тази ревлива гайда“ или „измисля глупости на търкалета и ги търкаля, докато им повярваш“, освен че пораждат този ефект, ни карат и да се засмеем – едно напомняне за читателя, че хуморът е ключово качество на авторката. От друга страна обаче, този архаичен език засилва елемента на локалност, чиито проявления прозират и през фона на развитие на действието и контрастират с опита за предаване на универсални послания, които да резонират със световния читател, създавайки у него едно усещане за несигурност по отношение на това към кого се отнасят тези истории. Както прочелите „Луничави разкази“ знаят, действието в тях се развива в съвремието. Но това съвремие е поместено пространствено в една конкретна, тясно определена местност – Перник и поречието на Струма. Описанието на живота там, в една сравнително малка и ограничена общност, оставя впечатление за изолираност от външния свят дори в текстовете, в които героите по една или друга причина имат досег с него. Привидно се говори за чужбина, но само като нещо далечно и едва ли не абстрактно. В допълнение към това идват типично остарелите ценности и поведенчески характеристики на част от персонажите. В резултат от изброеното читателят остава объркан, търсейки признаците на съвремието в едно пространство, застинало във времето.
Паралелно с архаичния, опростен, близък до ежедневието език, в целия сборник се наблюдава силно подчертана поетичност на езика. Този противовес от една страна създава много любопитна и обогатяваща читателския процес комбинация. От друга страна, в стремежа си чрез множество метафорични асоциации да отрази преживяванията на героите през емоционалния им свят, засилената поетичност на места почти накъсва повествованието и отвлича читателя от случващото се. По подобен начин неубедително по отношение на метафоризирането е решението (конкретно в разказа „Ти си от злато“) персонажът, който стига до такива дълбоко асоциативни и абстрактни сравнения, да бъде дете. Иначе съвсем по детски наивният наратив, който ни дава усещането, че детето не разбира пълния смисъл на повечето от случващото се (докато ние като читатели го улавяме), ярко контрастира с проникновени сравнения от типа на: „Когато тате излезе от телефона и повече не се върна в него, бръчките на баба станаха дълбоки колкото черния вир под моста на Струма“ или „бръчките (така) ще закопаят лицето ѝ в кафявите си обръчи“, или „В тях (очите на бабата) ги няма въгленчетата, които ме топлеха вчера. Лицето ѝ замръзва от студ в края на ноември.“
Като обобщение по отношение на читателското преживяване, с което ни оставят разказите, силно впечатление прави фактът, че въпреки преобладаващите щастливи завършеци на отделните истории, сборникът като цяло оставя привкус на меланхолия. Един сладко-горчив примес от емоции, който всеки може да тълкува по различен начин, но и причината за който до голяма степен можем да намерим в заключението, че доброто и лошото в света и у човека винаги ще си противостоят – и че въпреки усилията си, не винаги ще успяваме да превъзмогнем себе си. И дори при наличието на посочените наративни и езикови особености, въздействието на „Луничави разкази“ върху читателя и тяхното значение за литературата ни са неоспорими. Можем да бъдем убедени в едно – след прочита на сборника всеки читател ще е взел по нещо различно за себе си – а това различие е най-ценното, което литературата ни носи.
Здравка Евтимова. „Луничави разкази“. Изд. „Жанет 45“. Пловдив, 2023.
