Сава Василев
Роден е близо до българо-гръцката граница и това го прави свидетел на поредица от конфликти през годините на съпротивата, както обичайно наричат събитията, свързани с легалната и нелегалната борба на левите сили срещу официалната власт. Експлоатира темата в ранното си творчество, включително в поезията. Девети септември го заварва в затвора. Доживява втора/подобна граница с края на социализма. Между двете има множество други, достатъчно драматични, за да направят живота му неспокоен и интересен.
След излизането от затвора е принуден на напусне родния град и да заживее в столицата. Следват годините в университета, прохождането в журналистиката заради обичайната по онова време практика бившите политически затворници да се подготвят за обществен живот. Точно тогава, в навечерието на най-важния си избор, получава две литературни награди – първа и втора – на младежки конкурс за поезия, в който участва с различни имена. Това го връща към истинската му любов – литературата. Опърничавият характер го изправя пред сериозни препятствия, но като че ли всичко започва със склонността му да задава неудобни въпроси на силните на деня. Тогава разбира, че може да разчита само на себе си. За кратко избира пътеките на Витоша, за по-дълго – самотата. Погледнат отвисоко, светът изглежда разочароващо различен в сравнение с онзи, за който си е представял, че се бори като ремсист. Пак по това време си позволява волности с хазарта. Следи от двете приключения откриваме в ранната му проза – нестандартна форма несъгласие с лицемерния морал на системата и начините, чрез които се опитва да подмени истинските критерии за стойностното в живота и литературата. Ремсовите му приятели подушват опасността – бързо го напуснат, неповярвали, че конфликтът е само естетически. Разбира се, че не е само такъв – системата се е заела да обвърже по абсурден и невиждан до момента начин естетическото с политическото. А това наистина е опасно…
И пак е време за промяна. Сега пътят води обратно към провинцията, към големите строителните обекти край Марица. Там, по собствените му думи, създава първата многотиражка в страната. Времената са удобни за публицистика. Мнозина ѝ услужват с перото си преди да се посветят на голямата литература. Веднъж стъпил на нейния бряг, Генчо Стоев бърза да се освободи от бремето на политиката и младежките илюзии. Знаменателно е, че прави това с помощта на сюжети, повествуващи за отдалечени във времето събития. И все пак ранните му книги разговарят помежду си, при това с идеята, че няма по-сигурна мярка за човешко достойнство от лично извоюваната свобода – независимо от епохата, системата, стандартите на живот. Що се отнася до стандартите на литературата, там решаваща дума има стилът. Новаторските му качества не остават незабелязани от просветения читател. Но и са сигнал за тревога в редиците на казионната критика. Тя непогрешимо разчита следите, които водят извън загражденията на канона. Особено що се отнася до героите – повечето непримирими, с ръбати характери и простъпки. Няма как да бъдат натикани в костюма на положителния герой, а когато си дават вид, че искат да го навлекат, подчертават още повече априорната си непригодност.
*
Понякога ни се струва, че всичко започва като буря в чаша с вода, с уж безобидната дързост да се опълчиш на битовизма и еснафските навици в обществото. Привидното трудно надвива на очевидното. Особено ако предизвика въпроси, свързани с причините за човешкото неудовлетворение от живота. А това означава шум в системата на социализма. Появата му е сигурно доказателство за дефекти, които и най-яростната пропаганда не може да заглуши. За нарастването му съдим по пискливите интонации на официозната критика. Книги като „Лош ден“, „Циклопът“, „Мъже“, „Жените на Варшава“, „Низината“, „Времето на героя“ ускоряват процеса и променят мисленето на литературата. Включително и на тази с производствените сюжети. Читателите въздъхват облекчено – има път през блатото на убийственото еднообразие! Има достатъчно причини да потърсиш себе си по най-артистичния от всички начини – чрез света на изкуствата и литературата.
*
Някъде в средата на 60-те започват процеси, свързани с препрочитане на миналото. „Цената на златото“ принципно не противоречи на Вазово-Талевите интерпретации на Възраждането, но залага на нова поетика и диалог между епохите. Делото на даскал Петър Бонев следва идеята за еволюционните промени, гарантиращи не само социалната, но и моралната победа на потиснатите. Освен това се превръща в коректив на шаблонните представи за епохата и героите ѝ. При Генчо Стоев водеща е идеята за сродяването на читателя с духа на миналото чрез драмата на отделния човек – от водача, до обикновения участник в размирните събития. Петър Бонев е типичен пример за герой, надмогнал личните колебания/страхове преди да поеме отговорността за съдбата на другите. Последното посвоему утвърждава моралния императив в Ботевата поезия, обединила интимно-личното и общественото в името на голямата цел: победата на порива над страховете на вчерашния и днешния ден. Има място и за артистични жестове, благодарение на които героичното очарова/променя строгото лице на историята.
И все пак сцената с накървяването в началото на романа е нещо повече от историческа препратка към близкото минало. Повече от повторение на позната хайдушка практика, след която няма обратни пътища. В „Цената на златото“ убиването на дели Асан и апапите му е със стойността на революционно кръщение. Начало на голямо/осъзнато/всенародно дело. И все пак символика има. Заради онова, което е било и трябва да пребъде…
Петър Бонев си дава сметка, че страданията ще се умножат, а неуспехът ще загнезди травматично в паметта на поколенията. По-силно обаче е убеждението, че само всенародният бунт може да победи робските спазми на страха. Съвестта му е чиста, а въображението слабо за предстоящото. Жестоките сцени на мъст без оглед на вина/възраст наистина ще оставят неизлечими следи в паметта на нацията. Работа на писателите е да ги въздигнат до тържество на духа. Сто години по-късно Генчо Стоев продължава започнатото от героите на Априлското въстание. „Цената на златото“ не е летопис, но не е и опит да се заслони историческата картина. Тъкмо обратното, романът разчупва стереотипите и потапя читателя в атмосфера от автентични преживявания. Наред с това предлага своя интерпретация на събитията, но отива и по-нататък, като се заема да пренареди галерията от образи на исторически личности. Променяйки оптиката, писателят смалява до минимум дистанцията на времето. Самото въстание не е низ от известни и малко известни факти, а сложна психологическа драма. Превръща се във въстание на човека срещу собствените му страхове, родило въпросите за началото на края. За най-важния ден в календара на свободата – достоен да се нарече ден първи! Според „Цената на златото“ това е денят, в който потиснатите, включително или преди всичко онези, които имат знатни достове като Исмаил ага, откажат да поемат юздите на коня му и да го развеждат по двора си! Скоро агата сам ще признае, че вече нищо не може да бъде както досега. Дните на империята са преброени. На собствения му живот по тези земи – също. С него се затваря страницата на един объркан живот, в който се е чувствал чужд сред свои и свой сред чужди. Златото и господарството не могат да му купят щастието, на което се радват дори бедните християнски семейства. Исмаил ага е един от най-сложните/убедителни образи в „Цената на златото“. В творчеството на Генчо Стоев въобще.
Освен всичко друго, „Цената на златото“ не се опитва да въздейства първосигнално чрез картините на насилие. Такива не липсват. Но излъчват други послания. Например при отбраната на църквата субстанцията на страшното е инфилтрирана от множеството истории за любов, надежди, болести, просвета, приятелство, да не пропуснем перипетиите на златото в живота на отделния човек и на общността. Тези наглед закъснели разкази за минали събития „разреждат“ ужаса във вените на настоящето и не му позволяват да се превърне в окончателен край. Превръщат го в начало – в повод за пътуване във времето. Така се постига двоен ефект, при който повествованието се разделя на два успоредно течащи времеви потока… Второто, от което романът се отказва, е да тръгне по примамливия път на авантюрното фабулиране с типичните перипетии около подготовката на съзаклятието и апостолските митарства. Заменят го перипетиите на мисълта, пътищата на разума и сърцето, без които не би имало истинско и необратимо начало.
*
Генчо Стоев е сред писателите, разбрали важността на процедурата по „разпознаването“ на миналото с помощта на героя. На личната му история. Да припомним, че и романът също си има история, при това достатъчно интересна, за да настоява за място в литературната. Притежава завръзка, разчита на знакови герои и ситуации, заключени в пространството между очерка за двата скелета, на възрастна жена и дете, изпепелени от пожара на въстанието, и явяването на Петър Бонев – учител, будител, отечествен апостол, изгубен кой знае как и защо в гънките на историята. Първоначалният замисъл, признава авторът, е свързан със създаването на родова сага, която започва с Даскала и завършва с наследниците му чак в годините на съпротивата. Окончателната редакция отрежда специално място на Петър Бонев, както и правото да говори от първо лице с най-откровения език – този на личния дневник, – но не продължава историята на рода. Отредено му е място до личности от ранга на Гаврил Хлътов Бенковски – и по-високо заради моралните му качества. Но първоначалният замисъл се променя. Родовата история на Боневите отстъпва на големия разказ за Хадживраневия род. По-важното е, че Петър Бонев се превръща в морална алтернатива на Бенковски, а това няма как да не изненада читателя от епохата на социализма.
Понякога сравняват романа с река, която черпи водите си от много потоци. Даскалът, полуизвестният апостол на малкото селищно отечество, неприсъствал на Оборище, човек без високите пълномощия на Бенковски, се ползва с доверието на обикновените хора. Исторически факт е, че е високообразована личност, а в книгата на Генчо Стоев и герой със сложен характер, склонен към рефлексиране. Дневникът позволява това да се случи по най-непосредствения начин, но изпълнява и важни структуроорганизиращи функции в системата на цялото. Редно е да се запитаме дали и доколко успява да промени повествованието, когато последното се устремява и има опасност да навлезе в коловозите на класическия разказ.
Генчо Стоев заменя премеждията на действения герой с тези на вътрешното Аз. Резултатът е принципно различен разказ за друга реалност. Дневникът се превръща в трансформационно поле, свързващо световете на общественото (патриотичното) и интимното. Колективните енергии в „Цената на златото“ биват субективно „предговорени“ от голямата тема за цената на златото в живота на отделния човек и на народите. В контекста на камерното, на места силно лиризирано повествование, биват разказани историите за Баба Гюрга, хаджи Враньо, Исмаил ага – все герои от първата редица на голямата епическа картина. Така „Цената на златото“ се превръща в роман за въжделенията и погромите на отделния човек през дните на Априлското въстание. За следата, която оставя в съзнанието на оцелелите и техните потомци. Чудесен пример е образът на Павел Хадживранев. Времето го променя, накрая до неузнаваемост – дотолкова, че да заприлича на мъртвия си баща. Понякога се питам дали сравнително дългият период, през който се реализира триптихът, не е накарал автора да стигне до това решение в „Досиетата“, или в някакъв момент е почувствал нуждата да приключи живота на героя си с помощта на фрагмент от историята на собствения род. Какъвто и да е отговорът, остава поуката, че продължителните разбягвания на епохите не са в състояние да заличат най-важното, което ги свързва. Същото важи за опитите на литературата да забрави/заличи случилото се между нея и реалността с изключение на прелюбопитните моменти, при които животът сам е избрал да стане литературно продължение.
*
В усилията си да надхитрят системата, непослушните писатели от периода на социализма овладяват езоповския език и залагат на възможностите, които им предлага подтекстът. (Справедливостта налага да признаем, че понякога героите постъпват по-смело от писателите и читателят с основание им засвидетелства възхищението си. Затова на писателите в повечето случаи им се разминава, а на героите – не!) Генчо Стоев не прави изключение. Той е от редицата, която променя представата за литературност. Трудно е да се каже кога точно и кой пръв забелязва разпукванията в бетонното тяло на производствената литература, но съм сигурен, че мнозина са въздъхнали облекчено заради факта, че всичко в тази и с тази литература започва и свършва през една и съща епоха. „Истински хора“ (1953), „Лош ден“ (1965), „Като ластовици“ (1970) дават своя принос за катализирането на процеса. Доказват го реакциите на правоверните критици с дежурните обвинения в политическа незрялост и несъобразяването на автора с партийната линия. Сред натрапчивите примери има и такива, които будят недоумение. И понеже стана дума за подтекст, бих се замислил над заглавия от вида на „Истински хора“: ако тези са истинските, какви са останалите?…
Но ние говорихме за граници, а това няма как да не ме подсети за следващата в политическия календар на българите и на нашия писател – 10 ноември 1989 г. Приятелите на Генчо Стоев знаят, че я посрещна с надежда, но стана свидетел на толкова много и различни промени, че малцина успяха да ги превърнат в истинска литература. Особено представителите на поколенията, издали най-важните си книги през годините на социализма. Тогава на сцената отново се яви публицистиката. Някои издадоха мемоари, други посегнаха към писателските чекмеджета с дневникови записи, трети избраха литературната анкета… Кръгът се затваряше, без да се повтаря – нищо не беше същото. Генчо Стоев избра разговора с читателя чрез посредничеството медиите. Оказа се един от най-интервюираните автори. Твърдя го, без да съм правил статистика. Изреченото през този период е плод на противоречиви настроения, напълно в духа на времето, но оставя и усещане за самонараняване заради никога неприключилия разговор на писателя със себе си.
Сравних публикуваното през последните дванайсет години от живота на Генчо Стоев с първата десетилетка след Девети септември и открих сериозна разлика. Стесних кръга само до интервютата, получи се следното, ако се има предвид пълната библиография на писателя от Приложенията в книгата ми „Писателят Генчо Стоев и литературните кръстовища на историята“ (2012): до 1989 г. излизат 45 (от 60-те години на ХХ, първото е през 1966, до април 1989 г.), а през периода 1990–2006 (включително посмъртно отпечатаните) – 62 интервюта. В много отношения съдържанието на вторите е своего рода допълнение към казаното в Анкетата на Драган Ничев (1983). Оказва се, че темата Трета – термоядрена, самоунищожителна – световна война е без давност. Вярно е, че в нейна полза работят преди всичко художествените текстове в лицето на „Циклопът“ и повестта/романа „Много висока тераса“, чиято журнална публикация е от началото на 80-те години, но същата се явява и в публицистиката. И двата романа се занимават с цената на избора. Без значение коя е епохата, какви са политическите страсти (да не пропуснем метаморфозите в литературата), става дума за едно и също нещо – за страха от Другия. Различния. Непознатия.
Отсреща отговарят със същото!
*
Темата за враждуването между системите през годините на Студената война е рана, която политиците държат отворена. Предимно със средствата на пропагандата. На Изток идеята се преекспонира дотолкова, че предизвика досада вместо страх. За Генчо Стоев тя е повече от литературна реалност. Реални са страховете и на главните герои в „Циклопът“ и „Много висока тераса“, въпреки различията помежду им – професионален военен и архитект-футурист. И двата романа трансформират епическия потенциал на темата за противостоенето между системите в сложна психологическа драма. Тревожните въпроси за съдбата на човечеството оживяват страха за любимите хора. Не зная дали става дума за съзнателен избор или е решавала интуицията, но и двата сюжета са подчинени на идеята за края на историята, а не за края на човечеството! Оптимистичната развръзка се замества от въпроси, свързани с фундаменталното противоречие между еволюционните процеси, плод на творчески гений, и моралното безветрие в отношенията между хората, потомци на Каин. Писателят търси свой път през глиба на невъзможното/предопределеното. В „Много високо тераса“ това е любовта, която вдъхновява героя да пренесе, буквално и преносно, любимата жена, разбирай живота, от пространствата на историята в спасителните земи на предисторията, да постави началото на нов исторически разказ. Явор Савов от „Много висока тераса“ и Командира от „Циклопът“ се тревожат за едно и също нещо, защото си имат взимане-даване с бъдещето. Те са типични представители на глобалистично програмираните общества и системи, но избират рефлексията и успешно я противопоставят на утилитарната реторика. Мястото им като събирателни образи от етическо и естетическо е на най-високото стъпало в персонажната йерархия. Видно е, че въображението на писателя често бива изкушено от определен вид герой, представител на интелигенцията или откровен интелектуалец, във всеки случай ярка личност със силно изразена индивидуалност, способна да променя другите и преди всичко себе си. Нещо характерно и за творчеството на Васил Попов.
***
Генчо Стоев знаеше, че човешкият живот не е низ от щастливи премеждия, още по-малко от безгрешни решения. Но както в книгите си, така и извън тях защитаваше правото на всеки да върви по свой път и да отговаря за решенията, които взема. В желанието си да угоди на системата оперативната критика наричаше героите му индивидуалисти, нетипични представители на социалистическото общество. „Много висока тераса“ и „Циклопът“ посвоему потвърдиха обвиненията, адресирани към част от ранното му творчество. Както може да се предположи, времената и героите се оказаха несходими. И двата романа извеждат на преден план ярки личности със специфични професии и характери, способни на нестандартни решения. Животът, който водят, също е различен, прилича на вървене по ръба на острието. На възможното и невъзможното. На модерното и митопоетическото, интимното и геополитическото. Но преди всичко са пример за дръзко навлизане в пространствата на психологическа проза и стиловия експеримент. Силовите полета в диалога между настоящето и миналото често менят зарядите си и карат читателя да преосмисля традицията. Дори когато се доверява на Опита, писателят го проектира върху екрана на бъдещето, за да разбере настоящето. Това в особена степен важи за „Циклопът“ – заради трактовката на темата, протуберансите в сюжета, рефлексивните обрати, „технологичния режим“ в работата със заобикалящата реалност и структурирането на героя (артистични зевове в потока на съзнанието, нова функция на вътрешния монолог, изненадващи пробиви с помощта на металитературни елементи в системата на хронотопа и т.н., и т.н.). В помощ на артистичната игра с подтекста идват културните маркери и странните асоциации – сериозно изпитание за въображението на читателя, но и благодатна база за обогатяване. Не бива да подценяваме социалните предизвикателства и опитите за налагането на визии в полза на хуманитарното, а не на политическото – романът недвусмислено заявява, че конфликтът има две страни с равни отговорности. Реакциите не закъсняват. Този път критиката действа безуговоръчно, поставяйки под съмнение въобще успеха на книгата (Иван Попиванов. „Циклопът“ – един експеримент и много проблеми“. Литературен фронт, № 32, 8 авг. 1974, с. 3, и др.). За отношението към романа съдим и по броя на следващите издания, а той е обезсърчително скромен в сравнение с „Цената на златото“ – през далечната вече 2000 във великотърновското издателство „Слово“ излезе третото издание (второто преработено е от 1982 г.). До нещо повече така и не се стига.
*
Не бих казал, че с идването на демокрацията животът на Генчо Стоев се промени по начин, за който повечето от нас не смееха да мечтаят. И той, като повечето от нас, намери нови приятели и се раздели с част от старите. Свободолюбивият му дух го бранеше, в рамките на възможното, от връхлитащите разочарования, за които обаче бе решил да говори открито. С времето вярата му в човека някак започна да се смалява, да става все по-беззащитна пред онова, което я заобикаля. Последното нямаше как да не задълбочи конфликта между вродената му добронамереност/откритост и общуването със самотата. Чувал съм някои от по-младите му приятели да го наричат мъжкар. Не само имаха пълно основание за това, но като че ли и писателят държеше да бъде възприеман по този начин. Същото казваха и казват за Васил Попов. Веднъж попитах Генчо Стоев дали са се познавали. Не, не били близки, не сядали на една маса в писателското кафене, на различните форуми любезно се поздравявали – и толкова. Единствената им среща на четири очи се състояла в Унгарския ресторант. Васил Попов бил с компания. По някое време двамата останали сами на масите си. Васил Попов приближил и попитал дали може да поседят заедно. Подробности от разговора Генчо Стоев не си спомняше, струва ми се дори подчерта: нищо специално не си казахме. По някое време Васил Попов се изправил, отишъл при оркестъра и под негов акомпанимент изпял някаква ария. Авторът на „Цената на златото“ бил впечатлен от хубавия му глас. После се разделили.
*
Връщам се към проблема за литературната памет с днешна дата заради писатели като Генчо Стоев, Васил Попов, Георги Марковски, без които моето литературно поколение нямаше да е същото. Всеки от тримата посвоему, по различен начин и в различно време, се е почувствал чужд сред свои. При Генчо Стоев става рано заради политически разочарования, при другите двама е повече резултат от неразбиране и недооценка. Без да твърдим, че творческата съдба на Генчо Стоев е безоблачна… По-важното е, че тримата печелят на своя страна просветения читател, но не изневеряват на нейно величество самотата. Както вече отбелязахме, у Генчо Стоев насамотяването започва веднага след излизането от затвора – още в годините на служебно разквартирувания социализъм. Завладява го в мига, в който разбира, че му предстои живот далеч от бащиния дом. Първата голяма победа, която го имунизира и донякъде успява да го опази от по-сериозни посегателства, е издаването на „Цената на златото“. Казвам донякъде, защото както в романа, така и в публицистиката застава на позиции, различни от общоприетите. Припомням само два детайла: мнението му за ролята на българомохамеданите при потушаването на Априлското въстание и за личността на Георги Бенковски, особено на фона на скромни, но предани представители на апостолското дело като даскал Петър Бонев.
*
Книгите на Генчо Стоев успешно прекрачиха прага на новото столетие, някои със славата на класически произведения, издържали проверката на времето, други като знакови текстове от периода на социализма. В тематично и стилово отношение „Циклопът“ и „Много висока тераса“ остават пример за експериментална литература, успешно пробила минните заграждения на канона. И двата романа дават своя принос за лелеяното съзвучие между литература и съвременност, без което пътят на промяната би бил много по-продължителен и труден. Подчертавам думата „съзвучие“ заради нееднократното ѝ просветване в интервю на Михаил Неделчев с Генчо Стоев от далечната 1974 г. Включително и във фрагмент, посветен на Йовков. Намерих я достойна за финал на тези редове, защото отразява важна черта в поведението на писателя – изключителната му търпеливост и желание да майстори словото, да се вслушва, подобно на Сали Яшар, в звуците, изковани от ударите на пишещата машина. Понякога толкова дълго, че преди да стигнат до читателя, ръкописите на книгите му трябваше да минат по коловозите на две епохи, какъвто е случаят с „Много висока тераса“.
Генчо Стоев намери нови приятели във Велико Търново. Случи се на границата между две столетия. Неговото участие в работата на Националния институт „Нова българска литература“ и поредицата „Нова българска литература“ бе кратко, но запомнящо се. Съдбата отреди така. Част от снимките са го запечатали в непринуден разговор в още недоозеленения двор на новопостроената сграда на издателство „Слово“. Присъствието му в поредицата е знаково, защото беше и си остана единственият автор, зачетен с три романа в две книжни тела – „Циклопът“, „Цената на златото“ и „Завръщане“. Взе участие в първата и единствена засега национална конференция, посветена на Васил Попов. Авторът на „Низината“ и „Времето на героя“ си бе отишъл преди 20 години. Във В. Търново нашият нов приятел чу интересни истории за Васил Попов, включително и за срещите му с преподаватели и студенти от Великотърновския университет. Един ден го поведох към наскоро открития „Литературен архив“ на катедра „Българска литература“. В него вече бяха намерили подслон архивите на Димо Минев и Владимир Русалиев. След това на Стефан Дичев, Петър Алипиев и др. „Искам и моят архив един ден да се съхранява тук“! – рече ми на излизане от кабинета. Деликатно подхвърлих, че има столични институции, които с радост биха поели тази отговорност. Не, каза без колебание. Обясни защо с присъщата си непринуденост и откровеност. Обещах си да не огласявам чутото, макар да не ме е молил да го правя.
Пожеланото от писателя зависна във въздуха. Вратата на 515 кабинет във Филологическия факултет на ВТУ продължава да бъде отворена за ръкописа на „Гъбарят“. За оцелялото от архива въобще. Дано тези редове накарат други след нас да довършат започнатото в името на диалога с книгите на Генчо Стоев, който знаеше цената на думите и търпението, но и как/кога да ги превърне в капитал с умножаваща се стойност.
(Със съкращения)
