Михаил Неделчев
Време е вече да се опитам да напиша тези две-три страници за колегата и приятел Светлозар Игов, които все отлагах. Не бяхме в добри отношения през последните години и все ми се струваше, че ще има нещо неетично, ако се бях присъединил веднага към писмено изразената покруса на толкова много литератори при кончината му. Всъщност дистанцирането ни бе започнало да се случва някъде много по-рано – още през 80-те, с официализирането му като литературен критик, драматично приет за член на Съюза на българските писатели. Пътищата ни бяха започнали да се разделят…
А имаше десетилетия, в които бяхме наистина неразделни.
Запознахме се някъде в средата на 60-те. Макар и по-млад от мен, Светлозар Игов бе наш стажант-асистент (асистент на професор Емил Георгиев по славянски литератури). Като истински вундеркинд, Светлозар бе завършил не за възрастта си и гимназия, а след това – славянска филология. Така се оказхме заедно „сърбохърватисти“ – но той няколко години преди мен. Това университетско колегиално общение не продължи дълго: крайно суетният професор-титуляр не можа да понесе блестящите литературни изяви на своя млад стажант-асистент.
А Светлозар Игов притежаваше изумителните качества да бъде неудържимо currente calamo, да има едно „тичащо перо“, да импровизира словесно веднага, експромптно, несекващо. Няма никакво съмнение, че той беше най-талантливият всред всичките си колеги, вкючително и в създалата се по-късно неформална група на Четворката млади критици-структуралисти – Игов-Сапарев-Неделчев-Мутафов (мисля, че той не обичаше тази някак натрапена ни принадлежност, държеше повече от другите на своята безспорна и открояваща се самостойност). Стотици, наистина стотици са сюжетите, в които ни въвлякоха въртопите на литературния живот от последните две десетилетия на социалистическото ни битие (включително и от подмолите на литературния бит, а и на привлекателното, но и пошло в голяма степен РСП – на така наричания от мен „разюздан социалистически промискуитет“).
(Разказал съм част от тях в студията ми „Когато бях млад критик-структуралист“ в сб. „Векът на структурализма“, съставител проф. Васил Гарнизов, НБУ, 2018 г., с. 129-134, 140-151, както и в излезлите през миналата година две диалогични книги с мен: „Биографичните сюжети на литературния историк. Анкета с Михаил Неделчев“ на доц. Елка Трайкова, с. 63-77, 89, 94, 98-99, 108-110 и „Разговори с Михаил Неделчев“ на проф. Пламен Дойнов, с. 81-92, 136-139, 159, 214-224, 249. Съжалявам, че общите ни сюжети са намерили толкова малко място в огромната и така ценна с литературноисторическите прозрения и с мъдрите автобиографически признания на проф. Игов също диалогична книга „Разговори със Светлозар Игов“, 2017, на общата ни приятелка и отличен и обичан колега проф Антония Велкова-Гайдаржиева. Ревнувам тези липси. А може би тези наши общи сюжети да не са били за него тъй важни, както са за мен и до днес?)
Не знаех, че участието ми като избран изявен млад славист да бъда в квотата от двама студенти на българската академическа делегация за участие в Пражкия международен славистичен конгрес през 1968 г. го бе засегнало така дълбоко – след като него самия го бяха спрели по същото време да замине на негов задграничен лекторат. Не бяхме говорили подробно за тази наистина травматична ситуация, която той в късни години изтъкваше, като непрекъснато ме обвиняваше съвсем несправедливо, че едва ли не по някакъв перфиден начин съм го „изместил“. Разбира се, това изобщо не беше се случило. Но Игов особено в последните си години разви абсурдната фобия, че ние в Нов български университет сме едва ли не в нещо като филиал на ДС, че въобще всички имаме агентурни „досиета“; връщаше се към участта на убития Георги Марков и правеше странни връзки, говореше наистина небивалици, предизвикваше не само в НБУ (по време на конференции и кръгли маси, на които продължавахме да го каним) всякакви скандали. Моето отношение към него обаче не се промени, изчаквах го да се смири и да започне да мисли спокойно…
Опитвам се да си обясня на какво се дължеше тази внезапна късна фиксация на Светлозар Игов към историите на сюжетите ни с комунистическата Държавна сигурност. Ето моето хипотетично и съвсем „частично“ обяснение: написах и публикувах в „Литературен вестник“ очерк за първите ми срещи с тези наши общи мъчители. Веднага след първия ми твърде неприятен разговор (бях поел уж-ангажимент да не говоря на никого за тази среща), предупредих, естествено, Светлозар, че навярно ще го викат и него в ДС. Разпита ме кои са били участниците в разговора: бяха четиримата набюдаващи СБП, начело с крайно антипатичния офицер Емил Пенчев и появилия се накрая полковник ли, генерал ли Найден Петров, който внесе някакъв ред и известна любезност в хаоса. И тук се разгърна една съвсем фантастична история. След няколко дни Светлозар ми разказа, че отишъл в приемната на МВР на ул. „6-ти септември“, където заявил на смаяния служител, че моли да съобщят на генерал Найден Петров: дошъл е Светлозар Игов, сръбски шпионин и иска да се предаде! Милиционерът му казал да седне отсреща и започнал да върти телефони. Минало известно време; онзи излязъл от будката си и дошъл при Игов, казал му: „Найден Петров не е генерал, а полковник. Той ме помоли да Ви кажа, че не сте сръбски шпионин, че той Ви цени много като литературен критик, но сега е зает. И когато има време, ще ви покани да си говорите приятелски за литература!“. Разказът на Светлозар ме порази. Със своя радикален ход той бе обезоръжил за известно време тези от ДС, но и ме беше предал, че съм му разказал за началото на моята „профилактика“. Историята обаче ме забавляваше точно с фантастичността си през всичките последвали години на соцпериода. А Игов на няколко пъти влиза в челен сблъсък с властите, но и писа правоверни идеологически статии и дори книга за мракобеса Богомил Райнов. Говореше публично против Тодор Живков, но след това ходи при него, за да му се оплаква във връзка със забавеното публикуване на голямата му история на българската литература. (Потенциялният редактор на това издание в изд. „Наука и изкуство“, писателят и критик Димитър Кирков твърдеше, че при възлагането на поръчката и при сключването на договора идеята е била да се направи книга 200-250 страници, която да се разпространи и преведе и в чужбина, книгата да бъде съвсем популярна и да дава първични знания; но след това Игов дълго време бави ръкописа, като най-сетне връчва огромен том – след като в издателството вече са се отказали да го чакат и са му го съобщили. И така започва тази сага с т.нар. непубликуване-публикуване!) Вкарваха го след някакви скандали в кауша, ходиха да го вадят оттам Дико Фучеджиев и пр. пазители, имаше и други хора, които го бранеха: Павел Вежинов най-вече, Тончо Жечев, дори и Пантелей Зарев – въпреки нападките срещу академика.
Вече след ноември 1989 г. написах няколко очерка за конфликтните ми взаимоотношения с Държавна сигурност, направих си копие на запазените за мен документи в Комисията по досиетата, проф. Пламен Дойнов ги проучи и им посвети цяла глава в диалогичната ни книга. В един от моите очерци разказах – съвсем приятелски според мен – историята как Игов е отишъл да се предаде като „сръбски шпионин“. Изумих се обаче, когато Светлозар при една поискана от него среща ми потърси сметка за писанието ми, заявявайки, че никога не е имало такова негово отиване в приемната на МВР. Напразно настоявах, че аз просто нямам такова писателско въображение, че той е белетристът, че не бих могъл да си измисля тази история. Вероятно именно този мой разказ е една от причините, отключили у него тази свръхфиксация към ДС и НБУ.
Колкото и да е странно, въпреки непрестанната си своеобразна опозиционност във времената на соца, сменяна на периоди с лоялност към режима, проф. Игов не се адаптира напълно в новите ни условия на отворена демократична среда; беше загубил своя колективен татко в лицето на Съюза, срещу когото правеше всякакви бунтове. Ето малки примери за тази загубена ориентация в съотнасянето на актуален литературен и политически живот от „Разговори със Светлозар Игов“ (ВТУ, 2017) на Антония Велкова-Гайрдаржиева: „И май че дойде време жертвите на ДС отново да се крият от непоносимата гледка на отново тържествуващия живковизъм и ченгетата му. / Предполагам, че това мое издание (проф. Игов е говорил преди това за два неразпространени броя на свое „домашно издание“ с название „Водолей“ – бел. моя, М.Н.) чрез агент Драгомир е дало идеята за появилите се след него и широко рекламирани издания на българския „самиздат“, който като цялата българска „демокрация“, трябваше да бъде създаван от „наши момчета“. (Разговори, стр. 157); на стр. 158, където се говори за среща с провинциален лидер на останала в неизвестност малка литературна общност, се прави следното твърдение: „И литературната му посредственост се бе превърнала в политическа претенция“; и най-драстичното и абсолютно несъстоятелно изказване: „Защо все пак някои издания оцеляха и кои са те, при това оцеляха точно издания, които непрекъснато се оплакваха, че вече нямат средства, ще спрат да излизат и т.н. Оцеляха онези издания, които някой извън тях и на достатъчно меродавно място е искал да оцелеят. Предизвиква известно недоумение фактът, че Сдружението на писателите и неговото неформално издание (което може да се нарече неформално издание на департамент „Нова българистика“ на НБУ), което повече от двадесет години е най-страстното антикомунистическо културно издание и най-пламенен борец срещу комунистическата Държавна сигурност, са всъщност създадени от същата тази Държавна сигурност. Което може би няма да изглежда загадка, а напълно закономерно, като се има предвид, че и българската демокрация е изцяло креация на живковската мафия и на Държавна сигурност“ (пак там, стр. 161). Дразнеше го някак нашата новополучена възможност за политическа активност, очевидно презираше от високата позиция на свръхелитарен литератор нашите партии и депутатски участия. Негово право, разбира се!
Искам сега обаче, в тази година след раздялата с реалната биографическа личност Светлозар Игов, да си припомня тези дни, които стоят в паметта ми като мигове на светло озарение, когато са ни свързвали истински силно приятелство и безкористна колегиална съпричастност. Ще си припомням с удоволствие и часовете, когато сме писали заедно в обзело ни неистовство и някакви общи текстове – колективни статии, отворени писма, служебни бюлетини…
А литературната му личност ще продължава да ме вълнува с десетките и десетки сюжети, които ни свързват и които са почти напълно пренебрегнати от него. Един голям дар от Светлозар Игов бе например запознанството ми с бъдещия ми близък приятел, големия поет Николай Кънчев. Светлозар вече бе писал рецензия за първата му книга.
Дълги години старата ни дядовска къща срещу дома на критика на кръга „Мисъл“ д-р Кръстьо Кръстев беше мястото на най-честите общения с колеги и приятели, между които Богдан Богданов, Никола Георгиев, Атанас Славов, Севдалин Генов, Александър Ангелов, Цанко Младенов и мн. други, където, разбира се, е идвал и Светлозар Игов; а продъненият диван от стария ми кабинет наричахме „Канапето на поетите“, тъй като на него са преспивали не кой да е, а: Николай Кънчев, Христо Фотев, Биньо Иванов и прочие. За тези приятелско-колегиални сбирки у нас на „Хан Аспарух“ 62 прекрасно пише Светлозар Игов в предговора си към сдвоената стихотворна сбирка на Люлина Мехлемова и майка й Илина Петрова: „В дома Неделчеви на ул. „Аспарух“ 62 запламтя ново семейно огнище. Но този дом бе и литературен салон, не без примера на отсрещния дом на ул. „Аспарух“ 57 – домът на д-р Кръстев, където са се събирали великата Четворка на българската литература. При Мишо сме прекарвали в разговори дълги дни и вечери, цели нощи – освен нашата Четворка (набедените за структуралисти) тук най-чести посетители в онези години бяха Севдалин Генов, Богдан Богданов, Александър Ангелов и още ред млади тогава интелектуалци. Тук понякога се приютяваха задълго бездомни поети като Биньо Иванов или се завихряха грандиозни купони – гостуващият театър „Таганка“ например, заедно с цяла тълпа софийски почитатели“ (в: Илина Петрова. Стол в партера. С., изд. „Отечество“, 1998 г., стр. 10). (И още, пояснява Игов по-сетнешното си отсъствие: „Впрочем, от края на 70-те години – потънал в собствени семейни, литературни и човешки ангажименти и грижи – престанах да посещавам литературния салон на „Аспарух“ 62, тъй че други трябва да бъдат летописците му“ – пак там, стр. 11). Коректен спомен – забравен по-късно!
При по-редките ми гостувания в дома му на „Милин камък“ Светлозар обичаше да ми показва някои по-редки свои книги на сръбски език и особено томчетата с автографи на неговия любим Иво Андрич, но и на поетите Миодраг Павлович, Йован Христич и Бранко Милкович. Зариби не само мен с тези свои увлечения по нови автори на сръбската литература. Поредните излизания от издателства на нови книги на Светлозар Игов – „Високо, при извора“, „Хуманизъм и творчество“, „Грозните патета“ – бяха общи празници за всичките му приятели; в основата на редица от статиите и студиите му стояха критически и литератуноисторически сюжети, които имаха и елементи на художествена фикционалност; не му завиждахме, защото той безспорно беше най-талантливият от нас.
Мога ли да забравя например дните във Варна, когато на два пъти бяхме командировани през 70-те от СБП за Световния конгрес по философия и за Световния конгрес по социология, когато участвахме на „Златни пясъци“ в нещо като алтернативна сбирка на „несанкционирана“ секция Социология на социолозите, или когато в огромната спортна зала срещнахме проф. Исак Паси с една-единствена ябълка в ръка – в противовес на плюскането на огромни риби и всякакви други лакомства от целокупното философско общество, или забавата, когато дъщерята на Борис Априлов – незабравимата Лора, беше попаднала от любопитство на Семинара за истината и когато възникна идеята да я вкараме чисто гола в залата с викове: „Ето я голата истина!“ (Не го напрвихме , естествено.) А как да забравя знаменитото ни трапезно общение с председателя Джагаров в дните на разгърналата се в „Литературен фронт“ кампания срещу „Хляб от трохи“ на Иван Динков, когато се опитахме за защитим обичания поет, когато Игов хвърли празна бутилка от сода срещу Джагаров и той ловко избегна удара, с последвалата заповед на Председателя към управителя на ресторанта: „Стайков, изведете другарите!“, както и всички последвали през тази нощ епизоди.
А ето ни в Боровец, където сме отишли с две торби книги, за да правим броя на т.н. секретен „Бял бюлетин“ на Съюза, посветен на структурализма; изпратени сме от Джагаров, който искаше да разбере като какво е това плашещо нещо; самото това съставяне на този бюлетин бе за нас един почти безкраен весел хепънинг. Писахме преди това за „Литературен фронт“ заедно с Огнян Сапарев и с Енчо Мутафов един отговор на хулителна статия на Любен Георгиев от в. „Пулс“ за нас като структуралисти. Пак със Светлозар съчинихме и едно голямо отворено писмо до Ботевския районен комитет на Комсомола, и с копие до идеологическия отдел на ЦК на БКП, във връзка с опита за разгром на литературния кръжок на Георги Черняков в Студентския дом, където в съответното решение се казваше, че се изключват (за писане на менафорична поезия ?!) от Комсомола група поети-студенти (между тях и Кирил Кадийски) и че за създалото се „нетърпимо положение“ в този кръжок главна вина имат често гастролиращите млади критици-стуктуралисти (пак това тежко идеологическо прегрешение!). Срещнахме по-късно на улицата поета Владимир Голев (съветник в този отдел на ЦК), който ни каза, че санкциите са отменени след прочитането на нашето писмо. „Да, но никой не ни е отговорил, а и ние искаме да бъдат наказани тези неграмотни комсомолци, съчинилите това идиотско решение!“ „Е, много искате!“ – отвърна ни поетът-соцреалист. Въобще съчинявахме какво ли не!
А сега сме тримата с нашата скъпа приятелка Румяна Узунова и се забавляваме доста провокативно на писателски конференции, годишни събрания, някъде из провинцията и из клубовете, едно върлуване – което даде основание на писателя Васил Попов да ни назове П а к о с т н и ц и т е (или П а к и т а т а – на галено). Постепенно Светлозар се отдели от тази малка наша група и от големите пъстри шумни компании. Не мога да кажа, че стана прекомерно и скучно сериозен.
Едно от големите предимства на проф. Светлозар Игов в сравнение с повечето наши колеги-критици, беше безспорното притежание на силен художествен дар, способността му да твори и фикционални текстове. Той написа романите „Елените“ и „Там на Балканите“, книги с поезия, най-представителната – „Там“, есеистиката и фрагментите в тритомната поредица „Призори“. (За хора със склонност към скарано с логиката мислене, Светлозар бе измислил формулата, че те са от „псевдо-лого-фантазен тип“.) Вероятно една от причините за нашето нараснало отчуждаване е и моята непростима немара, с която се отнесох към дадени ми от него лично записани на диск негови пиеси; така и не ги погледнах. Бях вгледан в критиката и литературната му история.
А в голямата му „История на българската литература“ (вече във второто допълнено издание на „Ciela“ от 2000) – наред с някак обективистично звучащите глави от един г о л я м, д ъ л ъ г л и т е р а т у р н о и с т о р и ч е с к и р а з к а з, в който се преодоляват несекващите прекъснатости, хиатусите, разломите в естественото развитие на литературата ни чрез формули „о т“ – „к ъ м“ (например: „От диаболизма към гротеската“, „Преображение на традиционния реализъм“, „Приближаване към екзотичното“), в огромния том (911 стр.) има и блестящи страници с литературноисторичско повествование и с проникновени персоналистични интерпретации. Аз лично предпочитам такива негови много силни текстове като „Кървава песен“ като философия на българската история“ (за епическата творба на Пенчо Славейков), „Домът на бездомника“ (за Димчо Дебелянов), „Балканът, Ханът и Чифликът“ (за Йордан Йовков), „Saper vedere“ (за Атанас Далчев), особено „Антологията като форма на критика“ (за класическата книга на Гео Милев) – събрани в книгата „Българската литература ХХ век от Алеко Констатинов до Атанас Далчев“ (ИК „Бендида“, 2000), но не и също поместената тук работа с лош телеологзъм „Историята на едно посвещение или предисторията на една любов“ (за Яворов и Лора Каравелова). Ценя, разбира се, всичките му многобройни разработки за прозата на Иво Андрич, както и есетата му за редица съвременни сръбски поети. Вярвам, книгите на Светозар Игов ще се четат и занапред от нови български поколения!
София, 22 януари 2025 г.
