Владислав Христов: Сборникът „Случайни срещи и запознанства“ съдържа 27 неиздавани досега разказа, всъщност те са публикувани, но в друг вид. Разкажи ми за процеса на преработване на текстовете. Как намираш собствените си творби от дистанцията на годините?
Палми Ранчев: Лесно пиша първия вариант на разказа. После продължавам с дописване, съкращаване, променям ситуациите. Случва се да го публикувам и продължавам редактирането. В определени случаи започвам да го смятам за най-важната част от писането. Обикновено използвам материал от всекидневния живот. Случки и хора, в които и аз, и читателите ми се откриваме. Избягвам културните реалии, лесни за харесване, особено свързаните с някакъв вид изкуство. Лесно се подозирам в желание, или по-скоро очакване, да се харесам на определен вид публика, от която нещо зависи. Отдавна съм наясно със себе си. Предпочитам да пиша за хора, от които нищо не зависи. Тях харесвам, оставям ги да говорят и действат, и да се чувстват на своето място в разказите и романите ми. Без да го търся нарочно, предпочитам историята да е лесна за възприемане и героите ненатрапчиво да разкриват екзистенциалните дълбочини, а и драматизма, определящи поведението им в критични за тях ситуации. Повторното четене и интуицията ми подсказват кога съм го постигнал. Рядко се връщам към разказите си, вече публикувани в книга.
В сборника има истории свързани с култовото през 90-те „Синьото кафе“. Липсват ли ти онези времена, какво от тях би искал да съхраниш и сега?
Винаги съм имал любимо кафене. Ходил съм в „Млекото“, „Шапките“, „Ялта“, „Кравай“, „Правото на Попа“, „Бразилия“, „Хавана“. На „Синьото“ разговарях с приятели, събирахме се за купони. Публиката беше една около обяд, преобладаваха музиканти и хора от радиото, и съвсем различна в по-късните часове. Ако вечерта нямаше къде да отида, там можех да срещна Иван Рембранда. И сега го виждам как се оглежда и ме търси. После с часове кръстосвахме улиците и си говорехме за жени, както се казва в подобни случаи. Всъщност той ми задаваше въпроси, а аз разказвах някоя от безбройните си истории. Често го питах кога ще изложи картините си. Усмихваше се многозначително или отговаряше, че ще го направи само когато дойдат англичаните. Те така и никога не дойдоха за него. Но това не пречеше на безкрайните ни разговори. Можех и да остана около Чико, управителя, който постоянно бистреше политиката, най-често с брадати ползватели на информацията, която предлагаше от предишните години, смачкали живота и здравето му. Често разказваше бомбастични истории от „Беден-Богат“, последния му голям бар. Единият негов син тренираше с мене кикбокс. Близък мой приятел се ожени за една от сервитьорките. Там усетих абсолютната всеотдайността и спиращата дъха нежност на Сиси Графинята. Независимо дали е отчаяна, надрусана или пияна. Питах я понякога има ли къде да спи и тя небрежно посочваше с глава пейката на алеята до кафето. Оттогава минаха доста години, всичко там е променено, а още срещам хора, които казват, помним те от „Синьото“.
Често говориш за Бога на случайността, всичко ли в човешкия живот е плод на случайност? Не се ли губи така балансът с Бога на логиката и закономерността?
Спомням си какво поразително впечатление ми направи снимката на множеството сперматозоиди, устремили се към яйцеклетката. Размахали опашчици, с наведени сериозно чела. Има ли в това състезание елемент на случайност. И дали е от значение за раждането на определено човешко същество. Скоро четох признанията на професор, че се е оженил за съпругата си, защото в последния момент предпочел да отиде на танцова забава вместо в университета. В подобни случаи, предполагам, се намесва и Богът на случайността. Отдалече, и без да е прекалено настоятелен. Защото не му е присъщо подобно качество. Иначе още при обясняване процеса на филогенезата се изтъква зависимостта на живите организми един от друг. Появява се някой и от неговото съществуване следват ред други причинно-следствени връзки, нови срещи и промени. Но и случайността, както и усещането за логика и закономерност с еднакъв успех участват при писането на разказ или когато се налага да търся изход, ако съм попаднал в поредния житейски лабиринт. Усещам постоянното им влияние. Накрая ще припомня, че заглавието на предишния ми сборник с разкази е „Тази вечер нищо не е случайно“.
Живеем във времена, в които насилието се институционализира и става норма, защо човечеството стигна до тази точка?
Държавата винаги е използвала силата и принудата, за да налага определени идеи, идеологии, посоки на развитие, но също така и да предизвиква декласиране на съществени масиви от обществото, което предизвиква упадък, разложение и съответстваща поквара. Дали годините, през които в Европа нямаше войни, бяха наистина спокойни, след като по света постоянно припламваха военни конфликти. Колко бяха убитите тогава? Имат ли значение за тези, които са живели спокойно. След касапницата на двете световни войни, все по-често говорим за трета. И си спомням Кормак Маккарти и неговия роман „Пътят“. Колко ще са останалите живи, които ще бродят като неговия герой. Започвам да вярвам, че произхождаме от злите маймуни, живели на организирани групи по земята и безмилостно убивали враговете си с камъни и дървета. Маймуните, които обитавали клоните на дърветата, били пацифисти. Дали само затова не са станали човешки същества?
В момента текат няколко войни, ти имаш ли свои лични войни? Какво в днешни дни те кара да се гневиш и бунтуваш?
Въпреки влечението към бойните спортове, съм доста миролюбив. Като дете не харесвах игрите на войници, когато чуех „къх, убит си“, бързах да се засмея, за да забравя неприятното чувство. В „Трудови войски“ отстъпих друг да изстреля полагащите ми се пет патрона. Нямам желание да доминирам и побеждавам. В конфликтни ситуации не искам да получа всичко. Но макар и рядко още се случва да имам и напълно противоположно поведение. Не мога нищо и никого да понасям, понякога дори себе си. Тогава съм готов и да се бия. Особено когато се чувствам отвратен от основните характеристики на сегашният ни живот: наглото институционално лицемерие и всекидневния недостиг на справедливост. Често мисля за причините. Със сигурност има значение, че не намерихме начин да отмъстим на всички онези, които в продължение на десетки години ни държаха в състояние на робско подчинение. Караха ни да се строяваме и маршируваме, да им пеем, да развяваме знамена и да повтаряме имената им, докато просташки помахваха от мавзолеите си. Арестуваха заради тесни панталони, цветните ризи или ботевски бради. Превърнаха страната в невъзможен за напускате затвор. Докато те и фамилиите им използваха всяка възможност за лесен живот, получаване на облаги и лична изгода. Заради липсата на възмездие още живеем без правила и границите на законите са толкова разтегливи. Понякога се чувствам виновен. Без да виждам каквато и да било възможност за промяна. Мантрата, че всичко става чрез гласуване, отдавна е загубила смисъл. Години наред търпеливо гласувахме за по-малко зло, сега се налага просто да гласуваме, за да останем сред цивилизованите държави и в Европейския съюз. Затова по-лесно мисля за войните в Украйна, Израел, Газа, Сирия, Ливан… Там също не мога да помогна на никого. Но поне имам право да ми е жал за страдащите и категорично отказвам до приема мотивите, заради които продължават да убиват невинни човешки същества.
Когато пътуваш обичаш да фланьорстваш, да наблюдаваш хората по улиците, в кафенета, в галериите, кога едно наблюдение прераства в история и разказ?
Разбира се, че не измислям разказите и романите си единствено в обиколки по улици, художествени галерии и кафенета. След като съм записал първия вариант, продължавам на компютъра. Тогава фантазията ми е дори по-активна. По едно време, когато приключих с новия сборник, ми се струваше, че едва ли ще пиша повече. Написал съм прекалено много разкази. Но една самотна утрин се оказах в любимата ми ситуация от последните години. Никой не ме познава и към мене не усещам какъвто и да било интерес. Известно време ми беше достатъчно само да гледам в пространството. Скоро забелязах, че на съседната маса седи жена със сребърна коса, изправен гръб и идеално поддържано тяло. Докосваше с два пръста кроасана си. Когато стана, мислено я последвах. Ако живееше сама, едва ли имаше възможност, а и нужда да наеме луксозен апартамент, защото и двамата бяхме в квартал на Париж. Предпочитам „Сен Жермен де Пре“. Затова продължих след нея по тясното стълбище към нейната мансарда. Чудех се дали имам право на подобна фриволност. Няма ли да я уплаша, а и е нормално сам да се почувствам като натрапник. Но на една от площадките се случи нещо непредвидено. Със сигурност предотвратих неприятен за нея развой на събитията. Жената ми благодари и бях доволен, че разказът завърши по този не особено оригинален начин. Докато продължавах да отпивам от кафето и вече не се чувствах толкова самотен.
Какъв паралел би направил между поезията и прозата, в какви моменти пишеш поезия и в какви проза?
Дълго време не писах стихове. Приех го за нормално, нали всяко начало има и край. По-късно един следобед ми се случи да напиша двайсет или повече стихотворения. Без значение. Не всички бяха стойностни. Неистовото състояние, в което разбирах света и себе си по-добре и успявах да го предам с възможно най-малко думи, имаше общо с вдъхновението. Познато ми беше от предишни подобни избухвания. Тогава прозата ми се струва напълно чужда. Сякаш никога не съм разказвал, каквато и да било история. Имам стихотворение „Мушмулата“ и кратък разказ със същото име, а и на подобна тема. Убеден съм, че във всеки разказ съществува разтворено поне едно стихотворение. Понякога и повече. Но винаги има и друго, не по-малко съществено, което отличава прозата от поезията.
От години живееш в Барселона, погледът отстрани помага ли ти да имаш по-адекватна преценка за българската литературна среда?
Ще припомня, че у нас не съществува професията писател. Или ако съществува, е само за няколко човека. Невъзможно е да живееш от писане. На всеки писател му е нужно различно време да постигне зрелост. По някое време със сигурност всеки разбира, че литературата у нас се управлява основно от професионалисти: журналисти, преподаватели, литературни администратори и чиновници, които с вдъхновение настояват, че обичат да четат. Държавата се е погрижила за тях и те получават заплати. Писателите са в края на тази редица, наречена най-общо „българска литература“. Има конкурси, в които многолюдното жури, скулпторът на паметната статуетка, организаторите и така нататък участници в събитието получават някакво възнаграждение. Единствено писателят, писал, да речем, пет години романа победител, отказал се аскетично от различни житейски съблазни, иска пари назаем да почерпи заради наградата.
Ти си един от четящите писатели, в какви посоки се развива българската литература? Имаш ли надежда в някои от по-младите автори?
За съжаление, вече седем години съм далече от България и не успявам да следя всичко стойностно. Нашумелите книги обикновено ми попадат с известно закъснение. Предпочитам подобно четене, когато шумотевицата е отшумяла. Животът като озъбено свирепо куче не се харесва. Все още масово се предпочитат историческите паралели, иносказателното говорене, литературната игра. За истината, каквато е в момента, като остатък от така наречения соцреализъм, се говори с недомлъвки или се заобикаля. Чета стиховете на Преслава Виденова, Анна Лазарова, Георги Гаврилов, Маламир Николов, Нинко Николов. И разбира се, на много други млади поети.
В момента работиш над нов роман, сподели ми повече за него.
Имам материал за два романа. От единия съм написал 140 страници, началото и края. Става дума за живота на литературни персонажи, които разделят живота си между Испания и България. Познавам добре душевното състояние на мигранта. Част от началото излезе като отделен разказ. Краят, доколкото си спомням, е неуспешен опит за отмъщение. Другият роман, който напоследък всекидневно дописвам и променям, е отдавна издаден. За съжаление, стана объркване, имах нужда от още поне два-три месеца, за да го довърша, а издателите, които заминаваха в чужбина, са били убедени, че е готов. Стават такива грешки. Чувствах се като парализиран дълго време. Писането на този роман беше важно литературно преживяване, а и продължава да е. Не само защото основният герой е бивш боксьор. И по принуда участник в някои процеси от годините на трансформация към постсоциализъм. В него съм дал думата на хора, които рядко, дори никога не са говорили и действали свободно в българската литература. В двата романа събитията са от деветдесетте години, прогонили повече от три милиона българи в чужбина. Важни и за сегашните поколения. В промените активно участваха тайни и явни ченгета, политически апаратчици, борци, други спортисти, престъпници и доносници от всякакъв вид. Всички те бяха безмилостни към първите опити за независимост, духовна и финансова. И с дружни усилия успяха да обезкървят желанието и надеждите ни за повече свобода. Освен това с променлив успех продължават да криминализират основните управленски институции, а и цялата държавна власт.
Разговора води ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ
