Уводни думи
Боян Манчев
Ние идваме да те разкъсаме от обич.
Цветан Стоянов
С присъщата й щедрост и знание, че смисълът може да съществува само в общност, Миглена Николчина отново гради смисъл за общност. Както всяка общност, тази общност е виртуална, тя прекроява границите на смисъла и създава нови възможности за телата. Преобръща sparagmos-a на Дионис, сглобява телата – и ето, те вече не приличат на чудовищни хибриди, а на нови, непознати тела.
Вдъхновен от този Орфеев прочит, но в невъзможността да предложа в този момент разгърнат нов отговор на проблематиката, която ме вълнува отдавна (на с. 15 в този брой предлагам Орфеев текст от друг порядък, свързан с друг ключов момент на Орфеевия мит и респективно корпус – слизането на Орфей в Ада), тук единствено ще очертая възможен понятиен хоризонт, опитвайки се да допълня посоката, набелязана от вдъхновяващия и дързък прочит на Николчина. Странният, необичаен текст на Цветан Стоянов (впечатлил ме още през далечната 1989 г.) сякаш кореспондира с едно от понятията, които несъмнено въздействат на самата Юлия Кръстева, и това е понятието за безформено на Жорж Батай. Това понятие – или по-скоро антипонятие, появило се в парадигматичната първа статия на „Критическия речник“ на сп. „Документи“ през 1929 г., е свързано с опита за създаване на нов „критически“ речник (ни повече, ни по-малко проект за нов семантичен порядък, за цялостно преобръщане и претворяване на семантиката, а оттам – и за сътворяване на ново тяло, паралелно на невъзможния демиургичен опит на Антонен Арто), но също така и с идеята за неограничена икономия – неограничената икономия на желанието и даващата ѝ тяло(то си) сакрална общност: общността на sacer, свещеното-прокълнато, чистото-нечисто – фантастичната ексцесивна органика на Дионисовата общност, дивата общност на вакханките. От „Невъобразимото“ знаем: оргиастичната жертвена общност – общността, споделяща не(спо)делимия прокълнат дял, свързан с неограничената икономия на желанието и нейния иманентен парадокс, е неизбежно жертвена общност[1]. Дионисовата общност, човешката глутница на вакханките, на канибалите, които ядат сурово месо, ще станат привилегирован образ на сакралната общност, така, както я мислят и изпитват Батай и съратниците му от Колежа по социология и тайната група Ацефал (съответно от сп. „Документи“ и сп. „Ацефал“)[2]. Тази визия за свещената оргиастична общност – общността на безпределния Ерос – ще бъде разработена по-късно и в теоретичните трудове на Батай, Кайоа и Лерис.
Странно близък образ на сакрална общност прозира в няколко параграфа на текста на Стоянов, написан непосредствено след смъртта на Жорж Батай. Стоянов, както няколко десетилетия по-рано Батай, Кайоа и Лерис, работи с обсебващи митологични образи в един обсесивен семантичен режим, надскачащ (радикално у Батай, но до голяма степен и у Стоянов) сецесионната орнаменталност на 1920-те години и декаданса, достигаща до алегоричния мизансцен на „Орфеевата трилогия“ на Жан Кокто. Разбира се, едва ли става дума за директно въздействие; затова пък едва ли ще сгрешим, ако предположим общ източник на вдъхновение (късния Ницше, отглас от чиито повествователни маниеризми би могъл да бъде доловен в „Бълнуването с митология“ на Стоянов).
Ще приведа самото начало на „Орфей. Бълнуване с митология“: „ПЪРВО: И тогава те ще ми кажат… Ние идваме да те разкъсаме от обич. (…) Ние ще те разкъсваме дълго и ще кървим с твоите рани, и ще викаме с твоето викане, и най-после ще се слеем с теб, като с любовник, като с единствен мъж, ще се слеем тъкмо когато сме те разкъсали напълно; последният ти дъх ще бъде и наше върховно сладострастие“ (с. 357).
Този поразяващ образ на крайното разкъсване – на изстъплението на любовния екстаз, на неограничената икономия на желанието – σπαραγός – не може да не порази потомците на Жорж Батай с поразителната си прилика с едно от ключовите понятия на Батай – краен повествователен образ и маркер за лимита на повествователната потенция, и същевременно радикална категория на философията на „вътрешния опит“ – déchirure, разкъсването[3]. Разбира се, мотивът за разкъсването доминира в перспективата на разкъсващите, на вакханките. Граничният мотив е включен в сложна алегорична философска машинария, която може да бъде четена на различни нива и чиято енигма би могла да възбуди различни семантични възможности. Чрез прякото посредничество на фигурата на Дионис, появяваща се в диалога „Втората част на разговора“, разговорът между Каравелов и Ботев (предлагащ своеобразен народопсихологически и митопоетически опит, критичен отзвук на тезите на Петър Мутафчиев от „Поп Богомил и Свети Иван Рилски“), би могла да бъде направена и връзка с обсесивните образи на разкъсването на тялото в българския национален романтизъм и модернизъм, включително в екстатичните образи на самия Ботев – например между пеещата откъсната глава на Орфей и неистовия в своя апотеоз Хаджи Димитър, героя с метафорично или буквално разкъсано тяло, приласкан от „преобърнатите“ баладични вакханки – утешителките самодиви, върху когото се проектира образът на самия певец революционер, разкъсван от саможертвен порив-идея. И така от Ботев и Вазов до Фурнаджиев, Страшимиров и отвъд. И наистина, в заключителния дванадесети фрагмент на „Орфей“ откъснатата глава на тракийския певец пее в Ботев или Фурнаджиев слог (последният сякаш сам в оргиастично изстъпление, еротизиращ пръстта, природата, земята):
„Но когато хвърлят главата ми, казваш, откъснатата ми глава, в реката, реката ще я поеме? (…) тя ще пее, ще продължава да пее, заедно със земята и небето, със зверовете и природата, потънала в кърви, ще пее моята глава надолу, през оплодената, раждащата, тъмната, мръсната родна равнина!“ („Орфей“, с. 362).
Срв. Ботев:
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана;
(„Хаджи Димитър“)
Срв. Фурнаджиев:
Небето гори и земята е в кърви окъпана,
и буйни потоци в полетата тъмни ехтят.
(„Сватба“)
Моя едра жена, моя родна и черна земя,
приеми го и пей във прегръдките топли и пламнали –
като тъмен жребец, като мъж иде днеска дъжда
и ликува пръстта, и танцуват дървета и камъни.
(„Дъжд“)
*
У Батай идеята за неограничена икономия на желанието е свързана с разрив не само с Хегеловата диалектика, но и с Платоновата и Аристотелова идея за форма. Радикалното понятие за безформено, задаващо перспективата на „Критическия речник“ на сп. „Документи“, има точно тази цел. То полага порядъка на един невъобразим език на желанието – негови „въплъщения“ са езикът на цветята, фетишите, табутата – образът на големия палец, пролетарият на тялото – език, който преобръща семантичния процес и неговите опорни точки, имплицитната му йерархия, взривява главата, за да създаде невъзможната органика на А-цефала – самата тя предизвестяваща невъзможните нови тела на Антонен Арто от периода на психиатричната клиника в Родез[4].
Тази радикална традиция съвсем не е чужда на категорията абект у Кръстева и тя несъмнено може да бъде свързана с чудовищните образи на неасимилируеми тела – от Еврипид и Сенека до Жакоб Рогозенски (понятието за restant, остатък, ключов елемент на радикалната феноменология на Азът и плътта[5]) и Миглена Николчина (чудовищното като (не)възможна матрица[6]). Връзката на безформеното с проблематиката на абекта е изследвана целенасочено от Константина Георгелу в „Abjection and Informe. Operations of debasing“[7]. Белгийската теоретичка прави метанализ на съвременния дебат около безформеното (Краус и Боа, Диди-Юберман, Манчев), експлицитно включвайки в него понятието за абект като категория, също израстваща върху чудовищната матрица на безформеното у Батай.
[1] Вж. Боян Манчев, Невъобразимото, София: НБУ, 2003, гл. „Сакралност и ексцес. Назад към Батай“. „Прокълнатият дял” е заглавие на една от възловите „прокълнати“ книги на Жорж Батай, La part maudite (Paris, Les Éditions de minuit, 1967).
[2] Вж. Michel Surya, Georges Bataille, la mort à l’œuvre (Paris, Gallimard, 1987), Denis Hollier, Le Collège de Sociologie (1937-1939) (Paris, Gallimard, 1979), Boyan Manchev, L’altération du monde. Pour une esthétique radicale (Paris, Éditions Lignes, 2009).
[3] Категория, която развих именно като категория на граничния опит, но и онтологическа фигура в „Метаморфозата и мига – Дезорганизацията на живота“ (Boyan Manchev, La métamorphose et l’instant: Désorganisation de la vie, Paris, La Phocide, 2009). Относно разкъсването като белег на предела на повествованието, вж. Глава 2 на „Невъобразимото“: „История на окото“.
[4] Вж. Боян Манчев, Тялото-Метаморфоза, София: Алтера, 2007 и Boyan Manchev, L’altération du monde. Pour une esthétique radicale (цит. съч.)
[5] Jacob Rogozinski, Le Moi et la chair, Paris, Éditions du Cerf, 2006.
[6] Миглена Николчина, Смисъл и майцеубийство, София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1997 и Митът за Прометей и поетиката на английския романтизъм, София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1988.
[7] Konstantina Georgelou, “Abjection and Informe. Operations of debasing”, in Performance Research 19·1 : on Abjection.
