Румен Павлов
Текст за Дейвид Линч. Остава ми един ден до крайния срок, преди който трябва да го предам. Страницата все още е празна. От един месец насам се чудя какво точно да съдържа този текст, макар че аз предложих да го напиша. Какво? Нещо за филмите, музиката или картините на Линч, за живота му, за трансценденталната медитация, която практикува близо 50 години, за интервютата му, методите му, работата му с актьорите, за колаборациите му с кого ли не, за това, за онова или за нещо друго? Отказвам се от тези идеи, не виждам смисъл. Всичко изброено дотук е описвано, разисквано и изстисквано в продължение на десетилетия, може да бъде прочетено, изгледано, изслушано. Решавам, че е най-добре да напиша личен текст за влиянието на Дейвид Линч върху мен и мирогледа ми, върху творчеството ми и разбирането ми за изкуство. За въздействието му върху живота ми и срещите ми със света му. В крайна сметка – за нещо друго.
В българската версия на „Уикипедия” има много информативна статия, от която разбирам, че годината, която така и не успявам да си спомня, е 1993. По-малко от три години след премиерата си по американската ABC, първите два сезона на „Туин Пийкс” тръгват по Канал 1 на БНТ (излъчват се от 01.01.1993 до 16.02.1993, с повторение през 1996). Почти не познавам човек от моето поколение, който да няма отношение към „Туин Пийкс” именно още от онова време, в началото на детството ни (както и вероятно много от нас имат в библиотеките си завещаните от родителите ни деветдесетарски издания на „Тайният дневник на Лора Палмър” и „Автобиографията на Дейл Купър”). Нещо повече – баща ми разполага със запис на аудиокасета, в който аз и брат ми изброяваме заучените наизуст имена на актьорите, участващи в сериала. Кайл Маклаклън – агент Дейл Купър. Майкъл Онткийн – шериф Хари Труман. Лара Флин Бойл – Дона Хейуърд. И т.н. Любопитното не е как с брат ми сме успели да запомним дублираното начало на „Туин Пийкс”, а защо именно този текст е влязъл в главите ни. Не говори ли този дребен факт за огромното влияние, което е имал сериалът тогава? Обяснението ми е, че най-вероятно по това време „Туин Пийкс” е бил най-интересното и определено най-нестандартното нещо, излъчвано по телевизията. Положението в Централна и Източна Европа е било доста сходно с това в България. Както и с положението няколко години по-рано в САЩ. Всички са били пред телевизорите в очакване на поредния епизод на „Туин Пийкс”. Не е ли този сериал всъщност „новото”, което толкова ни е липсвало до онзи момент, не е ли един своеобразен портал към свободния свят, към който е имало толкова силна нужда да принадлежим?
Следващата ми среща с Дейвид Линч (не изключвам през 1996 да съм гледал повторенията на „Туин Пийкс”, но нямам спомен за това) беше по някое време в гимназията, когато с един близък приятел гледахме „Синьо кадифе”. Филмът не ми стана любим (все още не ми е), но възкреси името на Дейвид Линч и спомена за началото на 90-те. Когато през 2005 започнах да се интересувам от по -„арт” кино, едно от първите неща, които изгледах, бяха именно двата сезона на „Туин Пийкс”. Бях поразен, защото си спомнях определени моменти и образи толкова ярко, сякаш бях гледал епизодите съвсем наскоро, а не на седемгодишна възраст. Например прострелването на агент Купър в хотела, Гиганта, който му се явява в този момент, Мади Фъргюсън – братовчедката на Лора Палмър, червените завеси, Боб зад леглото, белият кон в хола на Палмърови и т.н., и т.н. Тогава си дадох сметка защо всъщност „Туин Пийкс” е толкова успешен и обичан (трябва да се отбележи, че сериалът е създаден съвместно със сценариста Марк Фрост и че във втория сезон, който е и по-непопулярен, почти няма епизоди, режисирани от Линч) – в основата си това е история за човешки взаимоотношения, пропита с неповторим уют, който произтича от местата, героите, актьорите, музиката. Само че тази история е пречупена през свръхестествена призма и по този начин „достатъчното” е превърнато в „нещо повече”.
Началото бе дадено и скоро след това изгледах всичко, създадено от Дейвид Линч, до което успях да се докопам – всичките му пълнометражни и късометражни филми, забравените „On The Air”, „Hotel Room”, „Industrial Symphony No 1”, удивителната поредица от интервюта със случайни хора „The Interview Project”, лудешката анимация „DumbLand”, интервюта, документални филми за него, дори немалкото реклами (!), които е снимал (и за които писах курсова работа по-късно, докато следвах кинорежисура). Открих музиката и картините му. По това време беше активен и култовият вече уебсайт www.davidlynch.com. Именно в този период усетих силно привличане към творческата душевност на Дейвид Линч и че някой друг изразява неща, които и аз се опитвам да изразя на някакво ниво. Осъзнах, че няма нужда нещата да са непременно разбираеми и да знаеш какво точно се случва в даден филм, ако вече си доловил определената му аура, която трудно се поддава на тълкуване, определеното усещане, което филмът носи (разбира се, не важи само за киното). Линч твърди, че всичко е там вътре, в произведението и отказва да отговаря на хилядите му отправени въпроси за значението и смисъла. Впрочем и Фелини, и Бресон, и Тарковски споделят възгледите за усещането преди разбирането.
31.12.2006. Вкъщи съм с двама приятели. Решаваме да гледаме нещо по-необичайно и пускаме едно от по-малко известните произведения на Линч – „Rabbits” (2002), мини интернет сериал с епизоди от по няколко минути, в които три заека с човешки размери стоят в една стая и си говорят несвързани неща. Незабравим спомен, не само за мен. После идва 2007 и София Филм Фест, на който голяма група приятели гледахме последния тогава (и завинаги) пълнометражен филм на Линч – „Inland Empire”. Все още си го спомням усещането. Дълги години след това смятах „Inland Empire” за най-великия филм на всички времена (все още го мисля донякъде). Никога не съм гледал филм, който да носи подобни светове в себе си. Кой знае как съм зяпнал, когато видях кадри от „Rabbits” вътре. Тогава си казах „да, наистина няма друг като Дейвид Линч”.
След това дойде и посещението му в България. Беше началото на ноември 2007, а формалният повод бе откриването на център по трансцендентална медитация (когато няколко дни по-късно решихме да потърсим въпросния център, който трябваше да е някъде близо до Попа, не открихме нищо на адреса). В допълнение Линч беше удостоен с титлата „Доктор хонорис кауза“ на НАТФИЗ, а преди това говори в кино „Люмиер”. Тогава успях да се снимам с него и да взема два автографа – един върху обложката на компактдиска със саундтрака на „Туин Пийкс” и един върху наскоро излязлата му книга „Да уловиш голямата риба”. Трудно ми беше да осъзная, че Дейвид Линч седи на един метър от мен и си говори с хората (на комплиментите, които му правеха, отговаряше с вдигнат палец и думите „Good deal!”). Славни времена. Успях и да му задам два въпроса в „Люмиер”. Единият беше каква музика слуша в момента. Забравих какво отговори, но ставаше дума за група, която бил открил наскоро и за която говореше разпалено в неподражаемия си стил. Другият въпрос, който зададох малко неловко и притеснено, беше дали някога е бил обсъждан трети сезон на „Туин Пийкс”, понеже бях чел нещо по темата (което се оказа невярно). Докато се опитвах да разясня по-подробно питането си, той ме прекъсна с думите „It could’ve been, but it couldn’t”.
Няколко години по-късно започнах да уча кинорежисура – не толкова от желание непременно да правя филми, колкото да се приближа още повече до света на киното. По време на следването идеите ми винаги бяха по-необичайни, но и често неразбираеми за хората около мен. Не че това някога ме е притеснявало. Не мисля, че има от какво да се притесняваш, ако вярваш силно в някоя творческа идея. Обичам да гледам интервюта с Линч, особено по-стари, в които си личи, че водещите го смятат за екстравагантен особняк, който не спира да говори за идеи, фантазии и блянове. Обаче този особняк вярва толкова дълбоко в своите истини и ги защитава толкова категорично, че отношението на интервюиращите към него бързо се променя. Безкомпромисният творец, който е дълбоко убеден в това, което прави.
Придвижваме се с няколко години напред и стигаме до 2014, когато стана ясно, че вероятно все пак ще има трети сезон на „Туин Пийкс” – нещо, което беше официално оповестено през 2016. Имаше голямо вълнение в чакането и усещане, че то ще си е струвало. През април 2017, един месец преди премиерата, с близкия ми приятел, с когото бяхме гледали „Синьо кадифе” в гимназията, се включихме в спонтанната глобална акция по разлепване на плакати с лика на убиеца Боб от „Туин Пийкс” и надпис „Виждали ли сте този мъж?” – нещо като тийзър за предстоящата премиера. Разлепихме двайсетина плакати в центъра на София и бяхме доволни.
И така дойде дългоочакваната дата 21.05.2017 – премиерата на третия сезон на „Туин Пийкс”, наречен „Завръщането” и появил се точно 25 години след премиерата в Кан на по-известния като „пълнометражния Туин Пийкс” – великия „Fire Walk With Me”. Реших, че ще гледам „Завръщането” като едно време – пред телевизора. Преживяването беше неописуемо – гледах ново кино от Дейвид Линч (за разлика от първите два сезона, в третия всеки епизод е режисиран от Линч), който очевидно беше във върхова форма. Струва ми се, че никога по телевизията не е излъчвано подобно нещо (особено осми епизод). За мен „Завръщането” е символ на абсолютната творческа свобода и тоталната липса на ограничения в изкуството. Не мога да си представя как, кога и от кого ще бъде надминат този сериал. През следващите години го гледах още няколко пъти и все още не спира да ме зашеметява. „Завръщането” беше и все още е обект на дискусии с приятелите ми киномани – както са и „Изгубената магистрала”, и „Мълхоланд Драйв”, и „Inland Empire”.
През 2018 излезе и най-обстойната до този момент книга върху живота и творчеството на Линч – мемоарът „A Room To Dream” („Кът за мечти” в българския превод). Принципът на написването ѝ е повече от любопитен – дадени са две гледни точки на едно и също събитие: едната е на Линч, а другата е на някой от семейството, приятелите, колегите му. Историята, която е останала в паметта ми, е как след много перипетии Линч успява да посети сам погребението на Махариши Махеш Йоги в Индия – това е неговият духовен учител и създател на съвременната концепция за трансценденталната медитация. Не че не знаех колко е важна тя за него – все пак почти няма интервю, в което да не говори за медитация – но въпреки всичко образът на Линч извън изкуството като човек на навика, който винаги закопчава последното копче на ризата си, за да пази врата си, години наред обядва една и съща храна, сяда в една и съща закусвалня по едно и също време и пие един и същи шейк (обяснението му е, че колкото по-малко мисли за ежедневието си, толкова повече цялото му съзнание е насочено към изкуството) беше обогатен. Мисля, че в същата книга съпругата му Емили Стофъл разказва как за Линч семейството винаги е било на заден план за сметка на изкуството. Това винаги ми е било известно – все пак “Eraserhead” e до голяма степен плод на страха му от ранното бащинство. Интересно е как хората отработват противоречиви факти от личния живот на любимите си артисти. Но това е тема на друг текст.
На 01.08.2024 видях за последен път Дейвид Линч по време на пряко включване – това беше виртуалното представяне в YouTube на съвместния му албум с Криста Бел, неговата дългогодишна муза. Линч отговаряше на въпроси на зрители и не личеше кой знае колко, че заради вечната цигара в ръката здравето му вече е сериозно разклатено. Явно съм си мислел, че той е безсмъртен, защото когато разбрах, че е починал (случи се малко след като бе евакуиран от дома си заради пожарите в Калифорния), не почувствах нещо особено. Неведнъж през годините съм си задавал въпроса „Какво ли ще бъде като умре Дейвид Линч?”. Вече мога да кажа – аз лично не усещам разлика между днешния свят и света, в който Линч присъстваше физически. Може да е някаква промяна във възприятията ми от възрастта, но имам чувството, че Дейвид Линч е все още тук и всеки момент ще се включи с редовната си прогноза за времето, за да ни пожелае „сини небеса и златни лъчи от тук до края”. И както се случва в повечето му филми, мракът ще донесе щастлив край.
