Марина Табакова
Мигът на звездата“ е последната творба на Кларисе Лиспектор, една от най-забележителните фигури в бразилската и световната литература. Романът представлява своеобразен връх в нейното творчество, както и едновременно завещание и откровение – текст, който излъчва както отчаяние, така и надежда. Лиспектор е известна с дълбокото си изследване на човешката душа, и това произведение не прави изключение. Нейният стил е наситен с интензивни размисли за съществуването, идентичността и екзистенциализма. Произведенията ѝ често могат да объркат нагласата на читателя първоначално, че става въпрос за меланхолични, скръбни и потискащи усещания, които ще доведат до злокобен край. Това е колкото вярно, толкова носи също обратен знак, когато читателят осъзнае какво стои зад думите. В уводната част на „Мигът на звездата“ самата авторка заявява: „Не очаквайте следователно звезди в това, което следва: нищо няма да блести, става дума за мътна материя…“, но въпреки това успява да превърне историята на своята героиня Макабея в метафизичен размисъл за човешкото съществуване, като ѝ подарява така бленувания от момичето звезден миг.
Централната фигура на романа – Макабея – е лишена от всякаква значимост в очите на обществото. Нейният живот, изпълнен с баналности и самота, е разказан от персонажа разказвач Родриго С.М., който същевременно изпълнява и ролята на философски посредник между читателя и творбата. Родриго описва Макабея като „девойка, която не знаеше, че е това, което е, по същия начин, по който едно кученце не знае, че е кученце“. Тя живее в крайна бедност, без осъзнаване на собственото си нещастие, водена от едничкото желание да съществува. Лиспектор изгражда героинята си като архетип на социално маргинализирания човек, чиято история на пръв поглед е тривиална, но на практика носи универсални въпроси за смисъла на живота и достойнството.
Ключова особеност на романа е неговата стилистика. Текстът е изграден на принципа на потока на съзнанието, което го свързва с произведенията на автори като Джеймс Джойс и Марсел Пруст. При Лиспектор обаче този похват не служи само за отражение на вътрешния свят на героите, а създава диалог между индивидуалното и универсалното. „Тази книга е мълчание. Тази книга е въпрос“ заявява разказвачът, подчертавайки нейната съзерцателна и философска природа. Чрез своето писане авторката задава въпроси за екзистенциалната самота, невидимостта на битието на бедните и силата на словото като трансформиращо средство.
Автобиографичният контекст също играе съществена роля в интерпретацията на романа. Лиспектор, която цял живот е усещала себе си като „чужда“ в света, заключава обобщаващо в размислите на своя герой Родриго С.М.: „Пиша, защото нямам нищо друго за вършене на този свят: в повече съм и няма място за мен на Земята на човеците. Пиша, защото съм отчаян и изморен, не издържам вече прозаичността на своето съществуване и ако не беше неизменната новост, която предполага писането, аз бих умирал в символичен план всеки ден“. Това усещане за отчужденост и липса на място резонира в съдбата на главната героиня, чийто живот е лишен от структура, цел или външна значимост. В този смисъл романът се вписва донякъде в традицията на модернистичната литература, изследваща кризата на идентичността и смисъла в условията на дехуманизация.
Един от най-забележителните аспекти на творбата е критика ѝ към социалната действителност. Темата за глада – както физически, така и духовен – присъства като лайтмотив в целия роман. Лиспектор използва живота на Макабея, за да даде гласност на живота на бедната прослойка в бразилското общество и изключително силното социално неравенство в държавата. Главната героиня успява да съхрани себе си, намирайки радост в малките неща: събира цветни реклами, които ѝ носят илюзорен цвят в живота, или се наслаждава на редкия миг, когато остава сама в стаята, която обичайно дели с други. Тези моменти на „с-в-о-б-о-д-а“, както ги усеща тя, подчертават контраста между нейните малки удоволствия и огромните лишения, които обгръщат съществуването ѝ.
Заглавието на романа – „Мигът на звездата“ – също носи дълбок символизъм. Макабея, въпреки своята анонимност и незабележителност, преживява своя звезден миг – миг на пробуждане, когато гадателката ѝ предсказва бъдеще, изпълнено с любов и щастие. Именно думите на гадателката, актът на словото, ѝ дават усещане за промяна. Това утвърждава философското послание на Лиспектор за словото като сила, способна да преобразява. Финалните мигове на Макабея, когато вижда зелената трева, ѝ носят просветление: „Днес, помисли си тя, днес е първият ден от моя живот: Родих се“. Зелената трева – символ на младостта, на крехката надежда, въплъщава вътрешната трансформация на героинята дори в лицето на трагедията.
Финалът на романа е многозначителен. Последните думи на Макабея – „Колкото до бъдещето…“ – въпреки смъртта ѝ, утвърждават жаждата за живот. Родриго завършва кулминационния момент с репликата „И ти ли, Бруте?!“, което носи множество интерпретации – от чувство на предателство от страна на съдбата до триумфа на една проста и невидима героиня, която надживява своята собствена незабележителност. Тя побеждава „Принца на мрака“, показвайки, че дори „най-незначителният“ живот може да има своя момент на звездна светлина.
Мигът на звездата“ е текст, който се извисява сред върховите постижения на световната литература със своята способност да съчетае дълбоко личното с универсалното. Кларисе Лиспектор не само добавя своя неповторим глас към модернистичната традиция, но и доказва, че простотата на словото може да разкрие сложността на човешкото съществуване. Творбата ѝ не предлага отговори, а вместо това кани читателя да съзерцава, да чувства, да мисли и най-вече да приеме живота в неговата крехкост и мимолетност. Такива истории си заслужава да бъдат четени, защото от тях се учим на емпатия и разбиране. Романът ни изправя пред огледалото на собствената ни човечност и ни подтиква да търсим стойност там, където обикновено не я виждаме. Това е книга, която разголва душата – на автора, на героите и на читателя. Тя ни приканва да бъдем по-внимателни към тези, които светът е направил невидими и да преосмислим собственото си място под звездите.
Кларисе Лиспектор, „Мигът на звездата“, прев. Илияна Чалъкова, изд. „Колибри“, С., 2024
