Димитър Красимиров
Падението на дома Вирхов е неминуемо и всички опити за неговото обезопасяване остават ялови. Входът в него е на собствена глава. И все пак – пулсът на готическата жила в слузестото туловище на поетиката на Мария Вирхов не бива да стъписва, а да очарова. Виж само как се отварят мътните жълти очи. Разруха, грях, поквара, лошотия са част от собствената ѝ стихия, а нейната Ундина е, разбира се, вечно рукнала[1]. А къде е Вирхов? Тя се вихри ли, вихри…
Сборникът ,,Вирхов блус”, излязъл през 2021 г. под знака на издателство ,,Жанет 45” и съставителската и редакторска егида на Биляна Курташева, цели да представи творчеството на поетесата в пълния му обхват. Събрани са трите ѝ стихосбирки ,,Жълта поезия” (1995), ,,Вятърът мъртъв език” (1998) и ,,Танци” (2005); част от рускоезичната ѝ поезия в оригинал от стихосбирката ,,Никомея” (2010); в рубриката ,,Мария преди Вирхов” – нейни ранни стихотворения от 80-те; в ,,Мария отвъд Вирхов” – преводите ѝ от руски и английски, а в ,,Още Вирхов” – непубликуваното ѝ в книги творчество. Заслужено внимание следва да се отдаде не само на начинанието на ,,Жанет 45” да издаде сборник с цялата поезия на Мария Вирхов, но и на наистина брилянтното художествено оформление – дело на Люба Халева, както и разбира се, на усилията за щателното и майсторско кураторство на Биляна Курташева, целящо както да представи взривното творчество на поетесата на поствирховото поколение, така и да го снабди, долколкото е възможно (не е), с някой и друг контекстуално-разшифроващ скалпел, с който ако не да анатомизираме, поне да порежем изящното чудовище, което представлява Вирховата поезия.
Жълтото е важно. Синестетичната хищност на Вирхов е една от може би най-първично осезаемите фасети в техническата направа на поетиката й. Още в ранните ѝ стихотворения разиграването на цветовете е ясно откроимо (,,в живота ти ще грее пак/ звездата/ в зелено, синьо, жълто и/ малиново”, ,,Не вярвай”, с. 154). Във вече каленото ѝ и свойствено овирховено творчество от 90-те поетесата виртуозно и пищно оползотворява набъбналия си през годините гамут. С най-ловките си технически хватки Вирхов съумява да инжектира поетиката си с цветова символика почти до пръсване; неименуемо под перото на някой по-анемичен творец всичко би звучало тромаво и би се прекършило под собствената си тенденциозност и поза, но при поетесата остава чувството на сетивен пир, а в някои от по-разюзданите моменти – на същински разгул. Но жълтото наистина е важно. То се откроява като най-широко референциалната багра в така или иначе пъстроцветното оперение на поетиката на авторката и смятам, се поддава изключително охотно на цял рояк интерпретации. Първoто осмисляне на цвета несъмнено може да се обвърже с освобождаващото пожълтяване на обществения език след 89-а и с неговите разхайтени прояви в пресата, в частност по страниците на нейното най-младо и кресливо отроче – жълтата хроника. 90-те години, в цялата си многопластова, комплексна и противоречива облицовка, са десетилетието, което впримчва в себе си искри на надежда и цинични заплювания, немощ и силови групировки, симултанни изгреви и залези, генезиси и разпади. Ехото на ехидното му и язвително кискане отеква навред. Не трябва да изненадва никого, че именно из неговата клокочеща утроба се пръква и Мария Вирхов, която, разбира се, като всяка една порядъчна деветдесетарска хаймана, бива оставена безпризорно да гради хаоса си. Нищо човешко не ѝ е чуждо: както Курташева отбелязва в послеслова си в книгата, ,,в много от текстовете има плашещо познание за долните рафтове на живота, за мазето на живота”.
Предполагам не без основания боравенето с жълтия цвят в поетиката на Вирхов може да бъде вписано и в някои по-устойчиви школски традиции на българската литература в посока жълти гостенки и прочие, но далеч по-резонно ми се струва тълкуванието на Георги Господинов от страниците на ,,Литературен вестник” от преди близо 30 години (важно е да се отбележи, че и двамата са родени в Ямбол, с една година разлика помежду си, и се познават още от ученическите си години). Въоръжен с вярната си оптика, Господинов предлага следния взор в поетиката на Вирхов: ,,жълтото в ,,Жълта поезия” на Мария Вирхов е цветът на омерзението и на ,,Жълтата подводница” (Yellow Submarine), която е потопила оная призрачна 1968-а”.
Още в началото на текста се опитах да имплантирам внушението, че из поетиката на авторката може да се отрие готическа грудка. Такова изкопаемо ми е полезно за смилането не само с някои архетипни готоними (образа на Луцифер, вещици, кръв, огледала, черни котки, паяци и пр.) при тяхната нерядка поява и проява в текстовете ѝ, но и най-вече при съчленяването на франкенщайнския мит-начало за и на Мария Вирхов. Спомените ми за 90-те остават само на генно равнище – съзнателно никога не съм отигравал мистиката им. Поради това имах нужда от отправен заслон, от под който да изследвам Вирхов сред вихрушката – както всепомитащата на десетилетието, така и личната нейна. Къде е тя? Сама върху ледения сал, мъжделее се в далечната тъма. Виж желираната жълта плът. Виж хубавия труп. Вирхов създател и създание.
Мария Вирхов, ,,Вирхов блус”, съставителство и редакция Биляна Курташева, изд. ,,Жанет 45”, Пловдив, 2021
[1] So ist denn alles, was ihr Sünde/ Zerstörung, kurz, das Böse nennt,/Mein eigentliches Element и Undine [soll] sich winden. В превод от немски на Любомир Илиев.
