Тази ваша книга стои много особено спрямо съвременния поетичен контекст – едновременно вписана, но и пределно различна, лишена от като че ли преобладаващата поза на емоционално и интелектуално остранение. Тя е директна, лишена от претенция, но най-вече тъжна, почти като помен, като оплакване. От много отдавна не съм чела толкова непресторено тъжна поезия. Как я усещате самата вие, кое е чувството, което я пронизва?
Престорената тъга тъга ли е? Ако ще тъгуваш, бъди искрен. Иначе не струва. Помен, оплакване… Не мисля. По-скоро рисунка за спомен. Абстракция за памет. Тъгата е натрупана мъдрост, тя е белег по табула раза. Понякога я загрозява, друг път от нейните белези се раждат прекрасни рисунки. Аз обичам тъгата, явно и тя мен. В този смисъл наистина присъства в тази книга, която до известна степен очертава живота ми в последните няколко години. В един доста кратък отрязък от време претърпях много загуби – на роднини, близки приятели, любови, колеги… Освен тъга към определението на книгата може да се добави и носталгия, мрак, апокалипсис, отчуждение, самота, но и просветление, спасение, осъзнаване, преминаване на по-високо ниво, помъдряване. И двата вида емоции произтичат една от друга. Едната ражда другата, другата ражда първата. Не знам кое може да ги спре да се възпроизвеждат.
Признавате, че сте тук само понякога, когато е нужно. Кога е нужно да сме тук и къде е то? И къде сте през останалото време?
Все по-малко ми се пребивава в реалния свят. Тук има много неща, които ми носят скръб, непоносимост. Знаете ги – отчуждение, алчност, войни, тревожност, стрес, бедност, борби за власт и влияние, лицемерие, пошлост… Всеки сам се спасява, ако реши да изчезне някъде другаде. Връщам се в реалния живот само за да изпълнявам някои задължения, без които той не може да се поддържа. През останалото време съм някъде сред природата, на някое приятно пътешествие, играейки с домашните си любимци, четейки някоя хубава книга или съм в себе си, в черупката на рак отшелник. Аз съм твърде малка, за да се боря с големия свят. Затова като Дон Хуан на Карлос Кастанеда практикувам спиране на света. Опитвам да се науча да се разделям с всичко и с всички във всяка една минута, без да страдам.
Образът на онова дете, излязло да играе и така и не се прибрало – това ли е порастването? Играта или краят на играенето е метафората на живеенето?
Порастването е, когато осъзнаеш, че вече всичко зависи само и единствено от теб – и победите, и провалите. Че ти решаваш и ти си отговорен. Дори игрите или краят на играенето. Сам избираш. В началото е страшно, после свикваш. Дори започва да ти харесва. Играта е висша форма на живот. Малко са ония, които бележат победи в нея. Във физически смисъл краят на играенето е метафора на нещо неживо. В емоционален план този край е да застанеш пред всичко, което си, и да си направиш ревизия, да се опиташ да извадиш от общата картина само най-важното. Разбира се, трябва да си безпощаден и искрен. Иначе не можеш да продължиш успешно да играеш след това. Поне не в литературата.
Какво изпитвате към детето в себе си – толкова присъстващо в тези стихове?
Жал ми е за него, че му се налага да ме търпи (аз в общи линии съм доста нетърпим човек, мълчалив, интроверт). Че вижда колко съм се променила и… хм, оглупяла, страхлива понякога… Същевременно завиждам на детето в мен, че е така свободно от всички условности и е разбрало, без да му се налага да трупа знания, кои са важните неща – че животът е тук и сега, че е една игра. То е палаво и ме ядосва, прави бели само за да привлече вниманието ми, само да ме разсее от тъгата, от тревожността ми. Тогава го прегръщам и му пея смешни песнички. Обичам го. Хихикаме си заедно. Понякога си плачем. Аз все по-рядко.
А какво мисли то за самата вас тук и сега?
Повечето пъти мненията ни съвпадат. Пита се как така се е променило и се е превърнало в това, което съм сега. Това пита и тийнейджърът в мен – как така стана толкова покорна, затворена, отчуждена, скучна… Зрелият човек в мен вече почти ме разбира.
Какво остава у нас от родителите ни? Пишете за своите с толкова нежна болка… И тази книга, както и част от предишната прозаична, може да се чете като обяснение на любов към тях…
Любовта ни с близките роднини е по дефолт. Някак не можем да я осъзнаем, докато не видим как започваме да ги губим един по един. Липсват ми всеки ден. Липсва ми тяхната безусловна обич. Имах прекрасно детство, но като станах тийнейджър, вече никак не се разбирах с нашите, пък и после за известен период. Бях черната овца на семейството. Мислех, че съм осиновена, че ме мразят. Отрано напуснах семейния дом, още на 18 – 19. Това беше моят бунт. Исках да живея сама и да правя каквото си искам, сама да си бъда господар. Сближаването дойде по-късно, но така или иначе никога не се върнах в семейния дом. В края на живота им се наложи те да дойдат да живеят при мен, понеже се нуждаеха от грижи. Тяхната болка и безпомощност в края на земния им път ме накараха да видя човешкото им лице, да ги разбера. Никога не съм можела да стоя безучастна, докато някой до мен страда. Ако това са твоите роднини – нещата са много мъчителни. Затова стиховете в книгата, посветени на моите близки, казват онова, което така и не се престраших някога да им кажа директно – че ги обичам.
Как се „подражава“ на смъртта?
Когато си бил нещо като ученик на смъртта, няма как да не се опитваш да ѝ подражаваш. Смъртта обаче, също както живота, няма емоции, тя е това, което е: идва да сложи край на нещо – не само физически, но и по всякакъв друг начин. Опитвам се да ѝ подражавам, като се стремя да я проумея. Трудно е, все едно да опитваш да проумееш Бог. Там има само приемане или отхвърляне. Помните филма на Боб Фос „Ах, този джаз“. Имаше един комедиант, който изреждаше човешките емоции при срещата със смъртта. Това всъщност е моделът на Кюблер-Рос от нейната книга „За смъртта и умирането“: отричане, гняв, пазарене, депресия, приемане. И аз така – минах през всички етапи и накрая я приех. Това е природа, нещо много по-висше от нас и логиката му няма нищо общо с човешката. Иначе в поезията можеш да подражаваш на всичко – на живота, на любовта, на смъртта… Но в реалността си оставаш един малък, слаб и объркан човек.
Има ли рани, които са по-страшни заздравели, отколкото незаздравяващи?
Всяка рана е отвор към нас самите и на света към нас. Както казва в едно свое стихотворение Ленард Коен „всичко има си пукнатина, такава, откъдето светлината леко преминава“. Пък и нали в нашия фолклор има поговорка, че юнак без рана не може. И да е заздравяла, тя пак е оставила белег. От незаздравяващата винаги струи нещо навън и пропуска нещо навътре. Раните не са страшни, те са отвор от границите ни навън – ние да ги напуснем, а същевременно светът да влезе в нас. В това е техният смисъл – да генерират нещо красиво от това движение, например стих, картина, симфоничен концерт… Когато повиках детето в мен да зашие раните ми, повече не исках да изпитвам тъга. Исках да бъда пак цяла и ненаранена – точно като него.
В единственото едноименно любовно стихотворение не пожелавате близостта. Възможна ли е тя изобщо? А съпричастието?
Близостта е прекрасна, защото е краткотрайна. Като любовта и щастието. Не може винаги да си влюбен или винаги щастлив. Близостта в повечето случаи е само една илюзия, една социална норма, роля, която хората се страхуват да не изпълнят. Тя все някога свършва, когато разбереш, че си сам в най-важните неща от своето пребиваване тук. Особено в смъртта. Никой друг не може да умре заради теб, да изпита твоята болка или твоето щастие. Можеш само да ги споделиш с някого. И това е съпричастието.
Самотата е състояние на „без…“?
Не разбирам думата самота в смисъла, в който я използват повечето хора. Почти никога не съм се чувствала самотна. А дори и да съм усещала самота, то не е било непременно в негативен план. Обичам да съм насаме със себе си. В литературата, и в частност в тази книга, тя е само едно внушение, една представа. Хващала съм се, че понякога бързам да остана сама. Може би самотата не е състояние на „без…“, а на „със себе си“.
А как разбирате отдалечаването от себе си?
Да не си вече ти, умишлено или неволно да си се променил в полза на или заради нещо друго. Да избягаш дори. Да напуснеш онова, което ти носи негативни емоции. Да се погледнеш отвисоко. Понякога е експеримент, за да видиш света от различен ъгъл, да провериш реакциите на хората, да видиш как е, ако си друг. Винаги можеш да се върнеш обратно. Промяната е нещо хубаво. Ако не се върнеш, ако не желаеш да го направиш, най-вероятно си минал на следващ етап. Отдалечаването от себе си е често срещано с напредване на годините, когато ти се налага да играеш социални роли, за да не се различаваш от общоприетото. Тъжно е, че вече не ти решаваш.
Ако „още недоузряло, сърцето се откъсва от дървото на щастието“, то способни ли сме на него, какво изобщо наричаме щастие?
О, щастието! Любимата ми дума, любимата ми емоция! Знае се, че щастието е толкова различно за всеки, колкото хора има на земята. Още от дете винаги съм се стремяла към някаква волност, към безгрижие, към щастие. Всеки е способен на щастие така, както той го разбира. Аз също. Но както вече казах, то е краткотрайно състояние. Аз се научих да се радвам на малките неща и това е едно от най-големите ми постижения. На цъфналото ми цвете, на птичките в съседската асма, на две кучета, които си играят в парка, на детето, което ми разказва приказка със смешни думички, на белите калпаци от сняг по високите върхове… Щастие е да можеш да бъдеш щастлив и от малкото.
Чертаете мрачен профил на съвремието ни обаче – такъв, в който дори смъртта „едва я съзираме сред прах и мегабайти“. Има ли отвор, има ли пролука в него за метафизичното, за битийното отвъд битовото?
Нямам някакъв готов отговор за нещата, които ни връхлитат. Но е факт, че всичко се променя с бясна скорост и този свят вече не е моят. Чатове, ботове, приложения, рийлове, общуване единствено чрез машини, изкуствен интелект… Не че не ги практикувам и аз, но моето си остава среща с приятели на по питие, приятен разговор, смях и тъга… Дори мълчанието си мога да споделя с някого в реалния живот. Същевременно се упреквам, че все нещо ме дърпа назад и не успявам да се насладя, да се зарадвам подобаващо на бъдещето, което идва и няма кой да го отмени. Сякаш се страхувам, но то е обяснимо. Страхът ми обаче е подплатен и с любопитство – какво ли ще стане. Ориентирам се доста добре в новите технологии, но идват още по-нови, пред които съм застанала като неандерталец. Нищо не разбирам от тяхната логика. Гледам едни невръстни момчета и момичета, за които това е като детска играчка и хем им се възхищавам, хем се страхувам. Дано сърцата им са чисти, моралът им висок, намеренията почтени, защото светът вече е техен. За мен и за хората от по-старите поколения винаги има пролука – ние знаем какво е естествен интелект и винаги сме разчитали на него.
Съществува ли положителен начин да мислим загубите?
Загубите са естествени, няма вечни неща. Загубата е част от природните закони за ентропията – за разсейването на енергията, за стремежа на всяка една подредена система към разпад, към хаос. Всичко се разпада, за да даде материал на другите, които ще дойдат след нас. Разбира се, че има скръб, когато загубим някой родител, любим, роднина. Не е толкова утешително, че енергията му се е разсеяла, липсата ни потапя в скръб. Но съществуването и изчезването ни е част от вечния кръговрат. Въпреки че си го повтарям след всяка загуба, пак тъгувам. И това е част от същата наша природа, която с разума си ни обяснява процесите. Интересно нещо е човекът. В природата краят е просто край. При човека краят е някакво ново начало. Това са утехите ни.
Вечност или кратковечната въздишка на живота?
О, вечност! Каква красива дума и какъв ужасен смисъл! Няма вечни неща. Дори звездите умират, и то от насилствена смърт. Така е с всичко, така е и при хората. Всички ние сме тук и сега. После вече ще сме се разсеяли нанякъде. Но идват нови звезди, хора, богове… Идват други кратковечни въздишки на живота. И това е обнадеждаващото.
Разговора води АНТОНИЯ АПОСТОЛОВА
