Антония Апостолова
„На кофти място попаднахме“ – тази констатация по отношение на отечеството пронизва като тъжно мото новия роман на Чавдар Ценов „Убийство на булевард „Стамболийски“ (Рива, 2024). Стратегически обявен като криминален още от самото си недвусмислено заглавие, той е много повече от това (макар че с цел недопускане на спойлери, писането за него трябва да е по-внимателно). Романът, уви, е учебник по съвременно обществознание, включил пълния конспект на социалните ни диагнози. И както каза Силвия Чолева по време на представянето на книгата, някой ден тя ще може да се чете почти като документално свидетелство за родната действителност от последното десетилетие.
Завръзката действително е нечия смърт – мъж е открит от съседите си припаднал и окървавен в асансьора на блока им, някъде по бул. „Стамболийски“, и малко по-късно почива в болницата. Смисълът на убийството обаче ще се окаже доста по-различен, ще се измести и разшири, а после и дублира. Едновременно конкретна случка, то ще се превърне в метафора на всичко онова, което държавата (но всъщност самите ние, защото държавата сме ние) прави с нас. Защото, както предполага един от героите: не ни ли убиват ежедневните грижи, административните недоразумения, потокът от мрачни новини, липсата на справедливост, разюзданото беззаконие, разединението? Не са ли страхът и несигурността тихите ни убийци? Изводът никак не е оптимистичен: онзи, който търси правда, обявява се в нечия защита, призовава към ред и разбирателство, бива отстраняван. Или просто екзистенциално не може да съществува в подобна среда.
Блокът метафора на Чавдар Ценов е представителен за обществото ни. [Тук правя малка скоба, за да се учудя, че дори е твърде оптимистично познаващ се, при положение че често човек изобщо не е виждал 90% от съседите си, не се засича с тях, не знае имената им, няма им телефоните, не си разменя и дума с тях.] Сюжетът изисква тук, сред предимно застаряващата популация на жилищната сграда, въпреки отчуждението и различията между обитателите, те все пак малко или много да се познават, да влизат в общение, макар и по минимален начин, най-вече около жилищните въпроси. Това е необходимо, за да се отличи внезапното им пробуждане и своеобразно сближаване след инцидента с техния съсед. Защото както обикновено става у нас, опитите за обединение, успешно или не, се случват най-вече след или по повод на нещо неприятно, на някакво нещастие. В крайна сметка, както подмята един от тях:
Едно и също пространство обитаваме… и да не се виждаме, един и същ въздух дишаме… гледката ни е една и съща… чак пък да няма никакво значение.
Какви ли не типажи е събрал този блок, проектиран някога заедно с втори в София и няколко в провинцията да бъде уж различен, да бъде архитектурно особен, специален. Сега около него има обоклучени пространства и паркирали в разкаляните градинки коли, вечер наоколо се събират остригани и татуирани момчета или пък цигани, оставящи след себе си абсолютно същото. Сред обитателите има пенсионери; разведен библиотекар; интелигентна адвокатка, отглеждаща сама дъщеря си; едър и категоричен мъжкар, мечтаещ да се изнесе със семейството си в Швеция; друг, чиято жена е била превърната в инвалид след катастрофа, чийто виновник вероятно ще бъде оправдан; трудно преживяващи дребни търговци; прецакан по европейските проекти съвестен служител; младежи, увлечени по всички възможни патриотарски клишета; деен, но дребен футболен началник; както и бездетният вдовец и пенсиониран микробиолог Радо, чиито житейски нагласи, култура и чувство за хумор го правят най-близък до авторовото алтер его.
Чавдар Ценов обаче е човеколюбив писател и се справя именно така, човеколюбиво, с цялото това многообразие. То като че ли е видяно под микроскопа на главния му герой в микробиологичния кабинет към БАН – посевки от всевъзможни по образование, професия, статус, имотност, класа, нагласи и т.н. социални типажи. Вгледан изотвътре в тях, той се вслушва дори в мислите и мненията, които няма как ценностно да споделя. Всеки един е подет внимателно, обяснен е в ретроспекция, показана е, така да се каже, ентропията, свела го до днешното му състояние. Всеки е очертан през личните си тревоги и страхове, които в собствения му контекст звучат легитимни дори когато са въобразени или грешни. Подходено е с опит за съпричастие, за тази все убягваща ни интеграция.
А и не би могло да е иначе, познавайки специфичната тънка ирония на Чавдар Ценов, умното му кодошлийство, мекотата, с която представя всевъзможни гледни точки – без да ги изостря до черно-бяло, а с разбиране за цялостното битие, от което са се породили. До степен, в която на моменти чак се обърквах чия позиция всъщност наистина споделя самият автор, тъй като в този тип злободневни „социални романи“ (а този е много такъв) очакваме сякаш мелодраматична категоричност. Е, няма такава. Моралната яснота се избистря накрая за самите нас, когато е вече твърде късно (или не е?).
Чрез различните образи писателят изрежда едни от най-популярните, така да се каже, обществени дефекти, буквално „клишетата“ на обществото ни, до болка познати, втръснали на гражданите, опитващи да се придържат към идеята за някаква нормалност: конспиративни теории, антиваксърство, хомофобия, ксенофобия, расизъм, омраза или страх от различните, безумни теории за величието на българите, съмнението, че големите нации искат да ни прецакат; разделените мнения около войната с Украйна, около домашното насилие, около политическата коректност; фалшивите новини, пропагандата и… изобщо всичко. През биографията на героите си, с бързи шаржове, авторът дава поглед и към куп сфери: футбола, дребния бизнес, домоуправителството, правото и т.н.
Епохата на постистината е добре очертана, и всъщност излиза, че именно „собственото мнение“, „мисленето със собствената глава“, съмнението в официалните наративи и утвърдените източници може да ни откара най-далеч от истината, до неподозираните дебри на „гледните точки“, дефилиращи като „истини“. Дори и любимият ни герой Радо бива използван да илюстрира тази вглъбеност в себе си още в началото, макар през хумора и иронията. Радо не носи очилата си от суетност, за да не изглежда глуповато, вместо като интелектуалец – въпреки че така светът пред него се размазва. „Сега, за лицата на хората ли ще мисли, или за своето собствено?!“, казва си той. Но по един обърнат начин се оказва тъжно прав – може би това е единственият начин да понесеш другите.
Най-силно и всепроникващо в социума е именно съмнението и недоверието – неслучайно на официалната версия около смъртта на съседа не се вярва и обитателите са склонни да се увлекат по-скоро по уж „пророческия сън“ на Радо малко преди инцидента, отколкото на заключението на полицията. Именно затова и част от мъжете се захващат сами да разкрият „истината“. Тази тотална обществена уязвимост към официалните наративи, абсолютното недоверие към институциите, съмнението във властта са толкова наши и верни – източник на социално неспокойство, за което няма успокоение.
Предишен конфликт разкрива тлеещия конфликт, неприязънта и противоречията между съседите. Той се върти около една ограда, която в крайна сметка мнозинството обитатели отхвърлят – ограда, която да заобиколи блока, за да се превърне, метафорично казано, в „рай“ – с площадки, градинки, зеленина, играещи деца, чистота и всичко останало. Тази на пръв поглед недвусмислено положителна идея съвсем не се посреща толкова еднозначно, а предизвиква битка на аргументи и контрааргументи – от най-практичните, свързани с невъзможността за паркиране в многомилионна София, с упражняването на бизнеса или удобството на наемателите, до най-просветлените: че ограждането, изтласкването на цигани, коли и изобщо цялата нелицеприятна за редовия жител реалност не е начинът да се справиш с нея, а е форма на дискриминация, която обезсмисля интегрирането, съобщността. Идва и другата алюзия – с безславния крах и безполезност, т.е. вреда, на Берлинската стена. Чавдар Ценов очертава аргументационния път в главата на всеки от героите, а така и неговия ценностен тип и характер в рамките на социума.
Тази книга има и поколенчески, носталгичен привкус. Тя звучи преди всичко с гласа на героя, който е най-близо до възрастта на автора – чрез спомените, езика, начина на мислене (познаваме го ясно и от предишната му повест „Старецът трябва да умре“). Много от другите герои също са на възраст, близка до пенсионната, и Ценов по достоверен начин ни кара да усетим всичко онова, което придружава остаряването. Повечето от тях имат и пораснали и отделили се деца – по тази линия също се очертават болни точки: емиграцията на голяма част от младото поколение в чужбина в търсене на икономически възможности и самотата на родителите; или пък оставането, но отчуждаването и затъването в калта на родните проблеми. Единственото изключение – единственото светло, будно, интелигентно, толерантно същество – ще бъде символично оградено от една друга, жива човешка ограда, притиснато и заплашено до степен, в която за него буквално ще трябва да бъде принесена жертва. И понеже възрастните създават бъдещото поколение морално и идейно, най-силната човешка и ценностна връзка в книгата се установява имено между най-възрастния герой и най-младата героиня.
Като че ли почти всичко в този роман може да се тълкува метафорично, символно. Такова е и твърде дъждовното лято, през което се развива действието. Този току бликващ или просто досадно ръмящ дъжд и съответно калта се превръщат в метафора на държавата ни, но и на онова вечно положение на неустановеност, неоформеност, недонаправеност, която носи идеята за калта. Всичко тук съществува като че ли в това междинно състояние. Символични са и строителните материали и порутините, които бележат този еквилибриум между непостроеното още и вече рухващото.
Не толкова явно иронична, колкото съм свикнала, ми се стори тази книга, а по-скоро тъжна, без по никакъв начин да е (мело)драматична. Битовото действително преобладава, макар и омекотявано от неизбежните красиво-нежни поетични краски в езика на Ценов – така дрънкането, разбитостта, хаосът и шумът на София все още носят някаква романтичност за живеещите в столицата всекидневно. Някаква анемоя по онова, което би могло да бъде. „Убийство на булевард „Стамболийски“ е определено една от най-социално злободневните книги, излизали напоследък. А краят ѝ определено е поанта със силата на поука – почти дидактична, ослепяваща очите ни като заря в цветовете на трибагреника, но отчаяна, неизбежна. И в същото време парадоксално оптимистична спрямо онова по-раншно прозрение, че в крайна сметка „тук никога няма да се оправи“ и „всички ни ще избият“. Нетолерантността, невъзможността да видиш и чуеш другия, както и несправедливостта са в основата на всичките ни проблеми, но Чавдар Ценов все пак предлага надежда в едно младо, растящо без предразсъдъци, фобии и смазано самочувствие поколение.
Чавдар Ценов, „Убийство на булевард „Стамболийски“, изд. „Рива“, С., 2024
